НЕ, ТРЪМП НЕ ПОХВАЛИ РАДЕВ. ТОЙ ПОСОЧИ ПРЕД СВЕТА ЕДИНСТВЕНИТЕ БАЛЪЦИ В ЕВРОПА, КОИТО РАДОСТНО И ОТКРИТО ПОДКРЕПИХА ВОЙНА СРЕЩУ ИРАН, КИТАЙ И РУСИЯ
По нощите мернах репликата на Доналд Тръмп „Тенкю, прайм министър Радев!“ и направо се преобърнах. Разбрах – настъпва българският рай! По улиците потичат мед и масло. А според „умния и красив“ Божанов – вероятно и бензин. Защото, нали, ако бяхме отказали американските самолети-цистерни, Щатите щели да ни спрат дерогациите за „Лукойл“.
Гледам, хукнали веднага да успокояват и жителите около базата в „Безмер“ – военният министър и по някаква незнайна причина спортният също – колко тихо и безопасно щяло да бъде около тези летящи бензиностанции. Само дето никой не се засили да успокои бургазлии. А точно рафинерията на „Лукойл“ е далеч по-апетитна асиметрична хипотетична мишена за Иран.
Тези люде в Техеран вече се „изпедепцаха“ в подобни удари из Персийския залив. Даже снощи хуситските им приятели пак са почнали да атакуват рафинериите на Саудитска Арабия – снимките и кадрите са впечатляващи. И няма нужда да бълнуваме за балистични ракети. Имат и дронове, които могат да долетят дотук по доста странни маршрути. Дори не е нужно да ги пускат от иранска територия, може да е просто от лодка в Черно море. Да не говорим за капацитета им да организират „диверсионни актове“ зад граница, ако мога така да ги нарека – надявам се, ме разбирате.
Въобще оставам с впечатлението, че нищо не сме научили напоследък, а израелско-американският конфликт с Иран по някои чисто военни черти удивително напомня на войната в Украйна. Персите показаха изненадващи способности във воденето на информационна война, особено в социалните мрежи (а уж са се изолирали от световния интернет), и завидни умения в нанасянето на удари от дистанция, с които извадиха от строя практически всички американски бази около Иран в Близкия изток. И със самолетоносачите си май се оказа, че на американците им е трудно да се доближат до Иран.
Всички тези военни успехи са невъзможни без някаква форма на подкрепа от страна на Русия и най-вече Китай, макар че последните твърдо отричат своето участие. Отричат, но китайските и руските разузнавателни и навигационни спътници са си горе, а надали иранските дронове ползват западната навигационна система GPS или „Старлинк“.
Ние трябва да сме наясно, че, като влизаме във войната с Иран, по някакъв начин участваме и в конфликт срещу Китай и Русия. А не е много ясно нашият „Нефтохим“ доколко е „руски“ и дали в даден момент няма да е по-изгодно за Путин да си затвори очите за ирански удар по рафинерията, при положение че през два месеца някой натиска руснаците да я продават на „наши хора“ – разбирайте на „Шеврон“, „Ексон“ и сходни западни компании, като цената надали ще е пазарна.
Друг въпрос е доколко самата „Лукойл“ е „руска компания“ по отношение на задграничната си дейност. Ако питате мен, това е по-скоро швейцарска фирма, а Вагит Алекперов никога не е бил в прекрасни отношения с Путин. Даже след руското нахлуване в Украйна през 2022 година „Лукойл“ си позволи да изрази публично несъгласие с действията и призова за максимално бързо спиране на войната. Впоследствие редица висши мениджъри на компанията започнаха да падат от тераси, да се самозадушават и да преживяват странни медицински проблеми с фатален край. Самият Алекперов пък някак си побърза да напусне поста президент на компанията.
Към това добавете и скандала, който избухна в Русия, когато се разбра (от интервюта на нашата тогавашна власт, между другото), че „Нефтохим“ е продавал горива на Украйна през фирми посредници. „Лукойл“ бе принудена да опровергава и замазва у дома пред крайно чувствителната по темата „Украйна“ руска публика. Та според вас колко им пука за „Нефтохим Бургас“ на хората от най-силния и приближен до Путин властови кръг в Кремъл – този на силовия блок? Според мен изобщо не им пука за такива „дреболии“ пред голямата цел да спечелят военната победа в Украйна, политическата победа вътре в самата Русия и геополитическата победа в Иран.
Няколко думи и за другата голяма лъжа – защо американските самолети-цистерни изобщо са у нас. „Извинението“, че не ги пускат в Гърция и Турция, е прекалено плоско, при положение че и от гръцката база „Суда“ на остров Крит, и от турската „Инджирлик“ се подпомагат американските операции в Иран, без това да бъде публично афиширано.
Американските самолети бяха в София не заради близостта до Студентски град и компаньонките там, които да развличат американските военни. Летище „Враждебна“, както е истинското име на летището в София, е поначало замислено като военно. То се намира в ниската част на Софийското поле, в близост до река Искър, а това спомага за честото образуване на мъгли в района през студените месеци. А няма нищо по-ценно за едно военно летище от мъглата. Или поне така е било в ония години, когато не е имало радари, навигационни и шпионски спътници.
Но най-важното предимство на софийското летище е наличието на голяма складова база със запаси от керосин и нужната инфраструктура за бързо презареждане на американските самолети-цистерни, когато те се завръщат (празни) след мисии. Същата инфраструктура с големи запаси от керосин има и на летищата във Варна и Бургас, но те някак си се падат по-близо до Иран чисто географски.
Последното го отбелязвам специално, ако чуете някой наш политик да ви будалка, че шансът за ирански удар по обекти в България е „практически нулев“. На военната база в „Безмер“ обаче я няма тази инфраструктура и достатъчно запаси от керосин, за да се осъществява бързото и пълно презареждане на шест до осем големи американски самолета-цистерни. Тези технически възможности тепърва трябва някак си да бъдат осигурени в „Безмер“.
И най-важното: керосинът, който се зарежда, не е някакъв американски внос, а точно този, който се произвежда в „Нефтохим Бургас“ – най-голямата рафинерия на Балканите, която може да работи с изцяло руски петрол, доставен чрез танкери през Черно море, абсолютно независимо от всякакви кризи, драми и блокади на Ормузкия проток. Каква ирония, не мислите ли? От американските самолети-цистерни зависи значителна част от въздушните удари на САЩ в Иран, а зареждането на тези цистерни зависи от керосина, произвеждан от руски петрол в българска рафинерия под уж руско-олигархична собственост.
Колко им е на аятоласите да изтъргуват с Путин едно (временно) извеждане от строя на рафинерията в Бургас, ако Тръмп започне много да шикалкави руснаците по другата и много по-болезнена тема за Кремъл – войната в Украйна?
Но мисълта ми не е за заплахите и рисковете, не искам да ви продавам страх. Думата ми е за друго.
Какво всъщност иска средностатистическият българин? Иска хляб и спокойствие. Да си отгледа децата, да има покрив над главата, да получи нормални здравни грижи. И да изкара някой лев (евро) със или без много зор. Иска да отиде два-три пъти на море и да не го облива студена ценова пот, когато влезе в магазина или когато си отвори сметката за ток и парно. Това е новата българска мечта: рахат и сигурност. Вече не щем „три морета“ и Македония, искаме просто да си изживеем живота човешки.
И точно тук Радев се дъни брутално с тези самолети.
В българина е закодиран панически страх от война. Пет войни, стотици хиляди загинали, стотици хиляди сираци и три национални катастрофи. И това не е просто празен лаф, а чиста наука – нарича се епигенетика. Историческата травма се предава генетично до няколко поколения.
Да не говорим, че у нас исторически е насложен един мрачен наратив: винаги, ама абсолютно винаги се дъним при големите геополитически избори. И сега българина просто го е шубе да не се издъним за пореден път.
Всъщност тук не се дъни само Радев. Дъни се целокупният български политически елит. За 37 години нашите хубавци толкова се овъртолиха в схеми, офшорки и кражби, че световната финансова сила номер едно – САЩ – може да им блокира почти всяка сметка по света с едно щракване на пръсти. Затова всички до един са лъвове в опозиция и послушни пудели във властта.
Към това добавете и факта, че след 2020 година самата Америка вече не е монолитна – дори във външната си политика. Днес имаме Америка на демократите и Америка на Тръмп. И когато нашите тук бързат да се натегнат и да бъдат послушни на Тръмп, изобщо не е ясно дали „другата Америка“ няма да ни го върне тъпкано при следващото завъртане на властта във Вашингтон. Докато Тръмп играе твърдо с Израел срещу Техеран, Демократическата партия – вече и по чисто демографски причини в самите САЩ – прокарва една доста проарабска, или, по-точно казано, доста антиизраелска линия. Особено що се отнася до Нетаняху. И ние, с нашите две бази и три самолета на кръст, се опитваме да балансираме върху този разцепен американски стол.
Но такъв ни е елитът. За което може би ме е най-яд.
Радостта откъм лагера, подлизващ активно задниците на новата власт, за това, че Тръмп ни е потупал по рамото с четири думи, някак си ми напомня за аплодисментите, с които България е гласувала решението да се обяви война на САЩ и Великобритания по време на Втората световна война.
Как се върти историята: българите системно повтаряме един и същ модел на грешки, а после се чудим защо се докарваме до национални катастрофи. Промяната у нас е единствено смяната на противоположните военни и политически блокове.
Иска ми се да ги попитам тия хора около Радев: а бе, на какво точно се радвате? Тръмп не похвали Румен Радев. Той посочи единствените балъци в Европа, които подкрепиха войната на САЩ срещу Иран и неговите съюзници Китай и Русия.
Той има нужда да покаже най-вече у дома, че не се проваля сам в тази война. И точно това е начинът, по който този един ред от четири думички ще бъде видян от Путин, от Си Дзинпин, от аятоласите в Техеран и от всички в ислямския свят, които не харесват Запада. Бъдете сигурни, че така ще го видят и „приятелите“ на Иран от Демократическата партия на САЩ и не е много ясно дали, когато махалото на властта в Щатите се люшне в противоположната посока, Румен Радев няма да се озове в ситуацията на Бойко Борисов от 2020 година, когато Бойко не смееше да стъпи в София, криеше се по ловните стопанства и потен правеше лапсуси докато предлагаше Велико народно събрание и нова конституция в обръщение пред нацията.
Затова не се радвайте много, че влизаме във войната, която борещият се за достоен политически край Нетаняху води с ръцете на САЩ и в която Тръмп затъна за няма и две седмици.
И тук изобщо не става въпрос дали някой харесва Иран, или САЩ.
Това не е футболен мач между „Левски“ и ЦСКА. Нещата са далеч по-сложни. Лично аз нямам абсолютно никакви симпатии към режима на аятоласите. Но няма как да си затворим очите пред факта, че този клерикален режим в Техеран, по един или друг начин, е изградил мощна, брутална и технологично много добре развита система за отбрана и удари. Така че всеки, който реши да се закача с тях, трябва да има не едно, а сто наум.
И най-тъпото оправдание е, че нямало българско правителство от 1990 г. до днес, което би отказало на САЩ няколко самолета да кацнат тук. За жалост, го чух от единствения човек, който засега би могъл да ме изкара да гласувам на предстоящите президентски избори – безспорния ерудит проф. Даниел Вълчев.
Не става въпрос дали ще откажем, или ще помогнем на САЩ, става въпрос за това как го правим. И съм удивен, че проф. Вълчев не си спомня правителството на Симеон Сакскобургготски, от което самият той беше част, когато Царят направи всякакви пируети, за да успее да продаде българската позиция относно американските мераци да започнат война в Ирак.
По добра или зла участ през 2002–2003 г. на България се падна да има постоянен представител в Съвета за сигурност на ООН (Стефан Тафров) и някак си нашето мнение по въпроса с Ирак беше важно. Та, в стилистиката на проф. Вълчев, да задам и аз един въпрос: кое друго правителство от 1990 г. до днес е поставяло условия пред американците и дори е отлагало среща с президента на САЩ?
Да, селянинът със самолета от Славяново и биоложката Чамова, турена за негов външен министър, не ги умеят тия тънки работи. И това е един многопластов факт.
Дай Боже Военното ни разузнаване да е право, като твърди в докладите си, че всичко между нас и Иран ще бъде тихо и спокойно.
Но аз помня базата „Индия“ в Кербала през 2003 година. Тогава угодните експерти пак ни обясняваха от телевизорите как няма никаква опасност и всичко ще е мирно. И какво стана накрая?
Надявам се, че още го помним. Както и бомбения атентат в Бургас през 2012 година, за който, между другото, се говореше, че същият този Иран имал някаква връзка. Само да няма накрая пак някое изявление от Тръмп в неговия неподражаем стил: „Ди сис биг траджеди, бъд бългериън пийпъл ис тремендъс енд вери грейт…“.
Мерси, Румене и Доналде, ама този филм вече сме го гледали.
И хич не ни се иска да го преживяваме пак, докато нашите политици ни обясняват колко велики съюзници сме и каква тънка и многопластова игра играем, легнали по гръб на геополитическата сергия.
Защото е достатъчен точно един лек „диверсионен акт“ в час пик в софийското метро и с политическата кариера на Румен Радев е свършено, барабар с предизборната кампания на Йотова и „реномето“ на всички новоизлюпени радеви блюдолизци.
А що се отнася до мечтите на средния българин за чист рахатлък… съвсем скоро ще разберем и защо новият ни държавен бюджет се очертава като една пълна финансова Кербала.
Филип Антонов