И ТОГАВА ЦЪФНА ЛЕНИН
Евтим Милошев гостуваше на Жени Марчева – и по някое време тя отвори дума за състоялия се наскоро „римейк“ на Асамблеята „Знаме на мира“, като вметна нещо иронично. Отговорът на Евтим беше направо забележителен: той отказа да участва в „политически разказ“ за въпросното събитие, интересували го неговите „човешки“ черти, още повече, че самият той навремето бил участник в Асамблеята.
Дори само заради тези си думи Милошев заслужава да заема поста министър на културата – особено днес, когато невнятните ни политикани се набъркват буквално във всичко и колкото по-безпомощни са, толкова са по-агресивни. От всичко искат да правят „политика“, дори от собствената си трогателна невзрачност.
Когато в началото на 90-те години Костов каза, че в България няма култура, това не беше само нелепа констатация за достиженията на Миналото, както решихме в гнева си – а също и прогноза, доста мрачна, но и до голяма степен вярна, ако се има предвид просяшката роля, която бе отредена на културата.
Всичко – от здравеопазването до културата – трябваше да се превърне в търговия, в алъш-вериш – безскрупулен и безмилостен. Така се и случи.
Милошев спомена и прочутата „класическа“ гимназия -Националната гимназия за древни езици и култури – и не пропусна да ни напомни, че мнозина от нейните питомци се ползват със завидна популярност – и това е само едно от рутинните чудеса на онова образование, което самата Маргарет Тачър била похвалила.
Интересно е друго: колцина от въпросните питомци все още помнят, че любимото им училище е създадено от Людмила Живкова и проф. Александър Фол?
А аз се сетих за Ленин.
Ето защо. Директор на гимназията в продължение на повече от три десетилетия беше Гергина Тончева – поканих я да гостува в „Събеседник по желание“, беше 349-ия участник в тази рубрика, това се случи на 24 май 1987 година. Разговорът вървеше с необичайна за стила на предаването кротост: защо има отлив от учителската професия, как трябва да се поощрява творческата мисия на учителя – и внезапно цъфна Ленин.
Ето как стана това – фрагмент от интервюто:
К.К.: Да не пропуснем и заплащането…
Г. Т.: Разбира се, и материалното заплащане има много голямо значение. Защото аз ще си позволя в този ден да цитирам една Ленинова оценка, че не е благоприятно, когато полицаят получава повече от учителя, никак не е благоприятно за една държава, за едно общество, което допуска едно такова нарушение на много сериозни ценности“. /край на фрагмента.
Говореше се, че Тончева се е ползвала с покровителството на Л. Живкова, но нея я нямаше от 6 години – и, все пак, Тончева се осмели да каже това, което си беше намислила да каже.
А идеологическите пазванти нямаха полезен ход – те са безсилни, когато ги уязвяваш с думи на собствените им идоли. Нищо особено не последва – а и с волностите на „Всяка неделя“ бяха донейде свикнали. В крайна сметка, така, малко по малко, се отвоюваше свободното говорене.
Днес обаче, при целия привиден медиен разгул, веднага ще те сръфат, ако кажеш в предаването си, че сме полицейска държава.
Макар че, какво друго да си мислиш, когато напоследък телевизиите непрекъснато дуднат, че МВР е най-важното министерство.
Истории, като тази с Тончева не бяха малко, имаше и далеч по-недопустими неща – кулминацията беше сензационното интервю с Амосов, но и те не бяха проява на някакъв героизъм – просто се сетиш за нещо, пробваш – ако мине, мине, ако не – пак пробваш.
След тази история, добавих към „Законите на К.К. още един:
„Не подритвай Миналото, защото винаги могат да ти го на*укат с някой Ленин!“.
***
Кеворк Кеворкян
