The Times: Гросмайстор Путин постави Запада в мат
На карикатурите е прието Русия да се изобразява във вид на мечка с озъбена паст, готова да разкъса Грузия. Безусловно, Русия в ярост и като всеки разярен звяр се зъби. Но сравнението в основата си е невярно. Това, което Русия демонстрира пред света миналата седмица, бе по- скоро прилично на блестяща шахматна партия, любимата руска игра. И Москва вече постави противника си в мат.
Шахматът е бавна игра. Играчът трябва да е готов да приема провокации, да жертва пешки, за да успее в необходимия момент да вкара съперника си в собствения му капан. В Русия в продължение на няколко години расна недоволство и то можеше да бъде разбрано: крах на империята, изяждащо чувство на обида, страх, че след икономическата разруха и хаоса в страната през 90-те вече никой няма да се съобразява с Русия.
С течение на времето общото недоволство, подобно на настроенията във Ваймарска Германия, започна да се концентрира около определени теми, а именно: безразличието на администрацията на Клинтън към интересите на Русия, особено на Балканите и топлият прием, оказан от НАТО на страните от бившия Варшавски договор. Към това се добави и неоконсервативният вкус на президента Буш, който така и не намери за Русия място на световната сцена, неблагодарността на Вашингтон в отговор на подкрепата и помощта, оказани от Кремъл на Америка след събитията от 11 септември в борбата с тероризма, войната в Афганистан и събирането на данни за екстремистите.
Подтикването на бившите съветски републики към "свобода" се яви като допълнителен дразнител, понеже на практика това развърза ръцете на враждебните на Русия сили. В балтийските страни съветската окупация започна да се приема за по- страшна от нацистката. Упълномощените страни, неотдавна влезли в Евросъюза, жестоко критикуваха политическия курс на Русия. Популисти от Източна Европа дойдоха на власт на вълната на антируската риторика, обирайки аплодисменти от Запада, който ръкопляскаше на техния слаб английски език…
Никъде другаде обаче тези удари не бяха толкова болезнени, както в Грузия и Украйна – страни, които толкова дълго са били част от Руската империя, чиито история, култура и религия са били тясно свързани с руските. Москва старателно се опитваше да контролира влиянието на Запада, и особено на САЩ, в Украйна. Но тромавата руска намеса доведе единствено до " оранжевата революция".
Грузия е друго нещо. Отношенията с нея винаги са били нестабилни, но лукавият Едуард Шеварнадзе, бивш министър на външните работи на Съветския съюз, умело удържаше старата вражда в рамките на приемливото. Което не може да се каже за неговия приемник, импулсивния Михаил Саакашвили. В крайна сметка неговото високомерие се оказа гибелно за Тбилиси.
Работата не е там, че Грузия се отнасяше с пренебрежение към Русия, че отвори врати на съветници от САЩ, че прояви икономическа неграмотност, игнорирайки енергийната и финансовата си зависимост от Русия. Работата е там, че Грузия се опита да стане партньор на САЩ в Кавказ и да се превърне в преден пост на американското влияние в региона.
Великите държави не обичат, когато други велики държави се разпореждат в техните земи. Това може да е безнравствено и нечестно, но такава е реалността, подкрепена с правото на вето в Съвета за безопасност в ООН. Доктрината Монро- "Ръцете горе от Америка" лежи в основата на политиката на Вашингтон вече два века. САЩ са готови да воюват, но да не допускат на своя територия не само други държави, но и враждебни идеологии като кубинската и никарагуанската.
В тази партия Владимир Путин загуби няколко пешки: Косово, Ирак, влизането на балтийските страни в НАТО, еднопосочното излизане на САЩ от договора за ПРО, разполагането на американски ракети в Полша и Чехия. Но той дочака.
Капанът бе поставен в Грузия. Когато Михаил Саакашвили допусна грубата грешка, като започна военна операция в Южна Осетия, изпрати войските да бомбардират, убиват и осакатяват/ въпреки съветите на американците и в нарушение на дадена дума/, Русия все още изчакваше.
Саасашвили се надяваше, че Олимпийските игри ще отвлекат вниманието от неговите действия. Но и в Кремъл знаеха, че президентът Буш гледа баскетбол, а американската армия е заседнала трайно в Ирак и Афганистан. От деня, в който руските танкове бяха прехвърлени в Южна Осетия, Русия не направи нито една грешна стъпка. Въпреки вчерашните изявления на президента Буш, Русия успя за пет дни да превърне грешката на своя повярвал в западната подкрепа противник в безжалостна демонстрация на слабостта и объркването на Запада, неговите двойни стандарти по въпросите за неприкосновеността на националния суверенитет/ напр. в Ирак/.
Настъплението бе мълниеносно и безпощадно- точно толкова, колкото да обърне грузинските войски в позорно бягство, тиражирано по телевизиите в цял свят. Ударът беше достатъчно силен, но не и толкова, че да предизвика гнева на световното общество. Времето за обявяване на прекратяването на огъня бе избрано безупречно- няколко часа преди визитата на президента Саркози, който можеше да навлече на Русия гнева на Запада. Москва ясно даде да се разбере, че държи инициативата. И въпреки отделните нарушения на примирието от двете страни, Русия обезсмисли заявлението на Грузия, че Кремъл води война до унищожение.
Русия има с какво на отговори на единственото останало оръжие на Грузия- пропагандата. Правата на човека? Вижте какво направи Грузия с Южна Осетия / и Абхазия/. Национален суверенитет? Вижте отделянето на Косово от Сърбия. Фалшив предлог за военна операция? Спомнете си нахлуването на Рейгън в Гренада, чиято цел беше ужким спасяването на американските студенти- медици. Възмущението на Запада? Там цари разнобой и объркване.
От тази ситуация могат да се извлекат много уроци. Бившите съветски републики трябва да си спомнят за географското си положение. НАТО трябва да се замисли нужни ли са му кавказки вендети. Тбилиси – струва ли си да оставя на власт президент, който въвлече страната в такъв конфликт. Вашингтон- да отговори на въпроса не е ли вече време да се съобразява с мнението на Русия. Защото иска, не иска, може и да се наложи.