« Върни се назад Публикувано на 26.12.2014 / 12:31

POST MUTREM

МУТРИВ памет на Димата

Всичките ми приятели, дядо попе… Какъв ли пък дядо си ми и ти…?! Тъй като те гледам, си поне с десет години по-малък от мен. И „Отче“ не ми върви да ти кажа… „Попе“ само е най-добре, май… Тъй, де! Всичките ми приятели, попе, са или женени, или мъртви… Не, че има някаква връзка между двете… Пък де да знам, може и да има, никога не съм се женил.
По едно време имах едно по-сериозно гадже, Рена… Майната ѝ! По него време имах всичко: пари, жени, приятели… Сега виж ме к’во имам?! È, теб. Лежиш си тука опикан и олигавен, натикан с транквиланти до козирката… Китка шарена! И то за к’во?! За една женка, дето ти е разказала играта и сега ѝ е през… да не ти кажа кое, че си „духовно лице“ за теб. Гледка си кефа с някой цървул на плажа, а ти се цъклиш тука на цветните духчета по тавана. И аз бях тъй, нема се плашиш! Моето не беше за жена, де…
Що не взема да ти се изповядам аз, тъй както са те гипсирали с хаповете, че ме яде отвътре?! Пък и то и ти, я ме чуваш, я не… Чуваш ти! Дръжки! Ама пък нали при изповед, значение нямало кой и какъв е попът?! Той, уж, бил само „посредник пред Бога“… Идва тука един твой колега в неделя, че той ни ги дрънка такива… Не му се вързах много, де… Аз, браточка, вяра на никого нямам! Ама пък то и ти си един поп, егати посредника! Пич! Как ще си зарежеш жената и децата и ще тръгнеш да бягаш с любовницата си, дето после и тя те е зарязала, бе?! Че пък си тръгнал и да се тровиш на всичкото отгоре… Направо си излязъл от някой латино или турски сериал, браточка. Като някой Диего или Армандо си… или Ахмед… Егати попа! Шантава работа… Баш тука си ти е мястото, в психото… Попе, попе… сатаната ли те изкуши, батенка? Сатана то, няк’ва тъпа женка! Явно си яко „здрасти“ в главата, щом си ѝ се вързал… Таз глава бойлер да беше, щеше да гръмне… Що сме такива хора, бе?!
…Да ти разкажа аз как стигнах до тука. Никой не знае, и майка ми даже… Всички знаят само за тайгата, за края… Ама аз преди това живях, докато беше жив и Руснака. Той ми беше единият приятел… Не приятел, от брат повече ми беше! А аз двама братя имам, знам! За Руснака искам на някого да разкажа…
Не помня кой клас бях, трети или четвърти, когато дойдоха да живеят в блока. Майка му се казваше Наталия, леля Наташа… Защо ли пък казвам: „казваше“?! Майка… Баба ми имаше една приказка: „Майка да не си!“
Беше красавица, като повечето рускини, руса, синеока… Сега като си мисля, може и украинка да беше… Ето пак! Да е! …защото Димата ни каза, че е роден в Львов… Така му казваше, Львов, не Лвов. И аз от тогава така му казвам, Львов. Нали знаеш, децата са като попивателни… Абе рускиня, украинка… тогава на всички от Съюза им казвахме руснаци!
Името му беше Дмитрий, но всички му викахме Дима. Или Руснак. Или Казак… После и Ръшън. Тъпите журналисти, разбрали-недоразбрали пък, го преименуваха от Борисенко на Борисченко…
Беше три години по-малък от мен… Това си е много ей, когато си дете! Не знам, попе, колко русначета си виждал ама той си беше типичното: нежничък, беличък, русичък, с лице на херувимче, винаги ухилен до ушите и луд за двама луди! È, като теб и мен двамата тука… Хе, хе!
…И нали се сещаш, всички деца от блока, го учехме в надпревара на всичките простотии, които знаехме а те, от мръсната му детска устичка, звучаха съвсем безобидно: „Ну, за что ми се смееш, ве, пидирас? Скажи ми за что, а?” Или онова култово възклицание, когато за пръв път видя прашка: “А! Какво е това за оръжие?“
Много по-късно разбрах, когато сам ми разказа, как са се озовали с майка си в България. Баща му пиел юнашки… Руснак, сещаш се, там си е национален спорт… и един ден го намерили пукнал, одървен от студ и водка в някаква маза.
Леля Наташа имала някаква приятелка тук, и тя рускиня… или украинка, омъжена за българин, военен. От Плевен. Дошла ѝ на гости и там ги запознали с този ѝ мъж. И той беше военен. Подполковник. Не военен, а направо си беше овенен той… От строителни войски. Блокът бе построен от тях и част от апартаментите бяха, естествено, раздадени на военните… Имаха и преродено дете, плод на българо-съветската дружба и подполковникът така и никога не осинови Руснака.
Ей, наистина си беше лудо зимане*1, Димата, пак се сещам! Когато дойдеше в къщи, винаги претърсвах джобовете му на тръгване, и винаги го хващах, да е гепил*2, я някоя лимка*3, я количка или индианец… Не, че беше клептоман, или нямаше, да речеш… Имаше баба в Русията, еврейка, която го отрупваше с подаръци и играчки от там… Просто си беше магаре! Магаре, с което бяхме на един акъл и обичах, казах ти, повече от брат.
Ако някой му направеше нещо… шамароса или нарита там… и то, не че нямаше за какво, отиваше подкупващо усмихнат до него и или ще го изрита в чатала, или ще го наплюе и ще избяга. Ако успееш да го хванеш, пак бой! Биеш го като тъпан, а той пищи, рита и хапе като зверче, докато се измъкне и бяга към автобусната спирка, скрива се зад някой мъж и с физиономията си на херувимче започва да му се моли разреван на руско-българския си: „Чичо, скажи ему ве, иска да ми набие. Аз нищо не му направил…“ Циркаджия от класа, ти казвам… Такъв си беше! Липсва ми, ей!
За една дъвка или за вафла, можеше да направи и невъзможното! Спомням си веднъж, имахме една ученичка в блока… Зубрачка. Една надута пуйка беше, не помня името ѝ… То дето не слизаше да играе пред блока с нас, ами и не говореше с никой! Ни с момчета, ни с момичета… Абе тапир! Един ден се прибира от училище, пак се надула, върви и не поглежда в страни. А ние трима – отбор юнаците на блока, седим, гледаме я и ни е гадно… И Руснака заедно с нас, барабар Петко с мъжете! Аз най-чифте акъллията: „Казак, – Казвам му – ако свалиш гащите на Жана … – А, да, Жана се казваше! – ще ти дам две дъвки от стрелбището, каквито си избереш.“ Ти хрътка виждал ли си как излита от място като види заек?! Без звук. Пресрещна я на средата на улицата, с лявата ръка ѝ вдигна полата, а с дясната ѝ смъкна гащите до коленете и избяга. Е, не че видяхме нещо от полата ѝ, освен, смъкнатите ѝ гащи, но и не беше това идеята… ако изобщо имаше идея… А оная стои като истукана… Сигурно половин минута стоя така преди да се освѐсти, да си вдигне гащите и избяга разревана… И вечерта, познай! Бой… Аз поне голям бой ядох, че и ходихме да ѝ се извиняваме на зубрачката, но в блока бяхме вече легенди! Обаче окончателно ни обявиха за панти, когато чѝнгитата*4 ни хванаха една вечер двамата да крадем модели на кораби от мазата на Моделклуба. Убий ме сега, не мога да ти кажа за какво са ни били, ама… Както и да е, хванаха ни! Руснака се беше наврял през някакво миниатюрно прозорче на нивото на земята, през което само котка можеше да се навре, а аз уж от вън, ще поемам корабите… моделите, де… Или някой ни беше видял, или някой ни беше изпял, незнам, но още на първото корабче, чѝнгитата ме гепиха. Цяла нощ ме размотаваха в районното, заедно с майка ми и баща ми, но Руснака не излязъл от мазата, и куките стояли да го дебнат до сутринта, докато отворят моделклуба. Добре, че беше овенния… На мен ми намалиха поведението… За Руснака не помня, учеше в друго даскало… Руското. И от там нататък като ни емнаха куките, каквото и да стане – Мъната и Руснака в детска педагогическа стая. Мъна ми викаха… Както и да е! Че за чѝнгитата де… Кола някой да разбие, маза, апартамент… Мъната и Руснака! Писна ми, да ти кажа, попе!
Спомням си веднъж, чѝнгитата пак бяха дошли да ни търсят за нещо… Точно този път, всъщност, търсеха само Руснака и тъкмо се разправяха с овенния до патрулната кола пред блока. Ние двамата качени на покрива наблюдаваме и следим нещата от там. Дебнем ги да се разкарат, че да слизаме да играем. По и до сега неясно за мен решение, покривът на блока беше покрит с насипана мозайка. И по едно време Димата ми се ухили с подкупващата си лъчезарна усмивка:
– Мъна, искаш ли да ги замерим с мозайка?
Блокът беше петнайсет етажен и докато стигне до долу първата шепа мозайка, ни остана време да хвърлим по още две и да изчезнем през асансьорното на другия вход, да хванем асансьора до мазите и се измъкнем от там…
Смилаха ни от привиквания в Детска педагогическа. „Кажи сега и пиши, къде беше на тази и тази дата, в толкова и толкова часа…“ Имаше един майор Петров, направо ни разплакваше майките! Буквално! Аз не помня сутринта какво съм ял, мѝцката*5 ме пита какво съм правил преди седмица или две! К‘во може да съм правил?! Играл съм, я на мѝжанка*6, я на лимки… на фунийки, на индианци, на стражари и апаши… Помня ли?! Ама нали знаеш… като нарочат сестра ти за курва, иди обяснявай после, че имаш двама братя… Бяхме хлапета, да му се не види! Е, може да сме били малко по-луди от другите, но все пак, бяхме само хлапета… Момчета. Кротко момче има ли?! Панделките са кротки, не момчетата!
* * *
Леля Наташа беше свястна, обаче подполковникът беше голямо куче… Помияр! Когато и да го нариташ, все му е късно! Аз кучетата ги обичам, никога няма да ме видиш да ударя куче… За овенния ти говоря… Скоро го видях. Жив клошар! Дрехите му кирливи, косата му, колкото останала от фуражката, сплъстена, метнал някаква избеляла, архивна, брезентова раница на гърба си… От наперения му фасон от едно време, няма нищо останало! Не ми се прииска и да го сритам даже… Честно! Догнуся ме…
Знаеш ли к`ви бележки ми е показвал Руснака, че му оставяше оня тогава?! „Нареждам: купи един хляб, десет яйца, едно кисело мляко и т.н. от сорта. Подпис.“ Нареждам… Тъпак!
Димата беше в седми клас, когато подполковникът окончателно изпростя. Казал му: „Ще живееш в къщата ми, ако всеки месец ми внасяш по сто лева.“ Ти можеш ли да го кажеш това на хлапе в седми клас, още повече на сина си, àко и да ти е доведен?! Аз не мога!
Че тъй, де! Точно по него време ги бяха нахъпларили*7 виетнамците в България и Руснака тръгна с тях. Дънки, фланелки, маратонки, касетки… Взеха здраво да го дърпат по полицията… Всъщност още беше милиция… Полиция, милиция, все тая! Все чѝнгита!
Имаше един прословут член в Наказателния тогава, 233, под който ги подвеждаха тарикатите най-много. Обвиняваха ги в това, което гласеше, най-общо: купил с цел да продаде. Голяма тъпотия! Ако не в това, кажи ми тогава, в кое точно е смисълът на търговията?! Ако си купил нещо, което в последствие се окаже, примерно, че не ти е нужно, за какво може да ти е, освен за алъш-вериш?! Да го изхвърлиш или подариш вероятно… А`ре холан, както казват холандците, да не се правим чак толкоз!
Че тъй! Димата взе да му носи на овенния по сто кинта месечно, ако не и повече… Училище не знам дали завърши, никога не съм го питал, там някъде пътищата ни се разделиха. Абитуренска, кандидатстудентски, казарма, университета, митингите, палатките пред Парламента… Баретите, браточка, минаваха направо през палатките и ни тъпчеха с кубинките си, както бяхме вътре… È, за това ти казвам: чѝнгитата винаги са си чѝнгита…
Учех в София и с Руснака почти не се виждахме. Беше дошло неговото време! Чейндж бюра, финансови къщи, банки… Няма лицензи, няма данъци, няма дявол! Ако ти стиска, ти си! Дяволът…
Завърших университета и като се върнах във Варна, ми казаха, че бил станал мутра. Карал някакви опасни коли, мадами, дискотеки… такива работи. Естествено, сещаш се, нямаше никаква работа по специалността ми и се хванах да продавам книги…
Та един ден, Руснака мина през книжния пазар. Търсеше си нещо за четене. И знаеш ли какво си купи да си чете „мутрата“?! Помня го като сега. „Страх и трепет“ на Сьорен Киркегор. Може и да сте го учили по апологетика… ако си завършил Академията, де… Пък може и в семинарията да се учи, не те знам къде и какво си учил, ама имах съквартирант от Духовната академия, че от време на време съм му прехвърлял учебниците в квартирата. Не ме грабнаха нещо…
Там се засякохме за сефте след университета с Руснака, на книжния пазар. Здравей, здрасти, как си, що си… С някакъв съдружник направили чейндж бюро. И знаеш как е, спомени, едно-друго, разприказвахме се… Малко по малко, взехме да се виждаме по-често. Най-големите приятели, попе, са приятелите от детството ни. После имаш само познати, които наричаш приятели, но те не познават детето в теб, а само мъжа, и с тях можеш да бъдеш само мъж… Да знаеш само как ми е писнало все да се правя на мъж! Уморен съм, много съм уморен… Искам по някога пак да бъда, ей тъй, хлапе с някого както съм в себе си… Да си разказваме филми, книги, да си лафим за любов и жени… ама за истински жени, не за мадами, да се смеем за простотии… Знаеш ли от кога не съм се смял, ей така, от сърце?! Егати, как ме зацепи тиквата! Таз глава бойлер да беше, щеше да гръмне!
Един ден Руснака дойде, разделил се със съдружника си и решил да прави чейндж бюро. Сам. Без ортак.
– Мъна, искаш ли да работиш при мен? Валутен касиер. Ще те науча… Колко вадиш тука?
Казах му, а той се изсмя. Не гадно… Каза, че ще ми плаща тройно, плюс храната на обяд. Да ти кажа, не го бях очаквал и се поколебах. Мътни години бяха… И тогава ми каза онези думи:
– На тоя свят, освен на майка ми и на теб, на никого нямам вяра!
Такива думи мъж ги казва на мъж само веднъж… Ако изобщо ги каже. На мен друг не ми ги е казвал! Нито аз съм ги казвал на някого…
Че тъй станах сараф тогава… Пушки, пищови, разнасяхме мангизите в сакове, уж да не бием на очи… Патлакът беше постоянно забучен в колана ми. Незаконен естествено… Луда работа!
И официално вече можеше да купуваш валута „с цел да продадеш“. Вече можеше да купиш всичко: кола, оръжие, жени, прокурори, съдии… К`вото те влече. Стига да не ти пука и имаш кинти. А ние имахме! Е, Руснака де… но с него бяхме почти на едно! Денем си чейнчаджия, нощем цар! Имаше една кръчма, „Сити“… Чувал ли си за „Сити“, дискотеката под Фестивалния? Чувал си ти, колкото ме чуваш сега! Тогава още си скачал прав под масата. „Сити”, беше най-култово местенце във Варна – мадами, трева, таркàли*8, срещи на високо ниво… К`во ли не! Охраната ти се мазноти да им подхвърлиш някой лев, като на куче, а мадамите, само чакат да ги погледнеш… Случайно, батенка, не специално да загледаш някоя, и вече е цъфнала до теб и те гледа така, сякаш си султанът на Бруней. Като омагьосана… Актриси! Ако ти харесва, ти си! Ако не, се разсейваш. И до там! Никоя не досажда, смее ли?! И се разкарва.
* * *
Затваряхме една надвечер чейндж бюрото. В лявата си ръка, държах сака с оборотните, трийсетина бона, в лева и долари. Пищова в колана ми.
Както винаги, аз отворих първо вратата и огледах улицата. Не видях нищо. Зад бавареца на руснака имаше само някакъв голф. Излязох и се огледах още веднъж. Нищо! Димата излезе след мен с помпата. „Мозберг“, 12-ти калибър. Огледа се и той, и извади ключовете да заключва. Отидох до голфа да го огледам по-обстойно, държах сака в лявата си ръка, а дръжката на пищова в колана с дясната, готов да го извадя, когато стреляха някъде зад мен. Улучиха ме между ключицата и лопатката. Болка не усетих, попе, обаче дясната ми ръка висна, все едно някой бе напълнил ръкава на якето ми с пясък… После разбрах, че са ми засегнали някакъв нерв… За втори път тогава съм си мислил, че ще пукна! Настръхнах и ме заля някаква черна вълна, която се спусна някъде откъм тила и съвсем като в сън, се прикрих зад бавареца, но не изпуснах сака. Всичко ми беше, точно както пишат в книгите, на забавен кадър! Сякаш стоях някъде от страни и се наблюдавах как се движа едва-едва, а всички звуци чувах като през стена. Чух, че се стреля, някак съвсем тихо още веднъж или два пъти и след това трясъците на помпата, но и тях все така… тихо… И пак, сякаш някъде от страни видях как Руснака ме дърпа към Бавареца, отваря вратата, блъска ме на задната седалка и тръгва с мръсна газ. Помня уличните светлини от лампите… И после си спомням вече, в болницата… È там усетих чак болка, след операцията… Иначе от куршума, не! Ръката ми само дето висна и кръвта, дето беше изтекла…
Един месец лежах само по корем. Не можеш и в тоалетната да се оправиш, гащите си да свалиш и вдигнеш като хората… И пак, късмет… Кучешки, ама късмет! Ти знаеш ли с какво ме бяха стреляли баламурниците?! Със спортен пистолет „Марголин“ 5,6 мм, после се разбра, откраднат от стрелбището във Виница. Да стреляш с патлангач*9, срещу помпа и харабийски*10 пищов! Това при положение, че без проблем, за петстотин лева, от Руския пазар можеше да си купиш „Макаров“. Зареден, и с пълен резервен пълнител. Смелост определено не им е липсвала на момчетата, само акъл… И пари вероятно… Абе! Патлангач, патлангач, ама лежах един месец нокдаун… И пак, Малкият дявол!
Един ден, вече бях се пооправил, Руснака дойде и ми каза:
– Мъна, не мога да те взема обратно! И на майка ти ѝ обещах, и… знаеш! Не искам пак нещо да ти се случи. Почини си… Оставих пари на майка ти… Ще ти се обадя! – И замина.
Повече не го видях!
* * *
Беше зимата на 1993 година, когато заминах при брат ми, в Коми. Беше горски работник там, горянин… Той специално, беше дървосекач, а аз се цàних за вилкаджия – бутах с един дву-три метров прът, вилка, отрязания бор да падне в друга посока, не върху нас или дървосекачите.
Коми, попе, Тайгата… Не може просто да се види. И усети… Тайгата може единствено да я преживееш. Или умреш… Или душата ти стане завинаги част от нея…
Северното сияние, онези бели и зелени светлинки, играещи в черното небе над теб, река Мезен, огромна и пълна с риба, мечките, рисовете и лосовете, разхождащи се необезпокоявани вечер край сметището на „пасьолката”… Всичко това можеш да го видиш. Ароматът на боровете, вкусът на клюквата и брезовият сок, самотата и тишината, тях можеш да усетиш… Но оставиш ли се в обятията ѝ, вкусиш ли от любовта ѝ, отдадеш ли ѝ се… Вече никога нищо не може да бъде същото!
Знаеш ли какво стана тогава, попе? Забравиха ме в тайгата, да, това стана, но не то е важното… Светнали се чак като стигнали в „пасьолката” и тръгнали обратно с Ка Ве Зе-то, рейсчето, да ме търсят, ама сто километра в едната посока и сто в другата… през тайгата, и през нощта… Открили ме чак сутринта. Лекарите казаха, че мозъкът бил замръзнал в главата ми… Таз глава, бойлер да беше… Замръзнал ми мозъка…
Тогава я видях! Тайгата е жена, попе! По-красива и по-нежна от всяка друга жена… И дори не е и красота, която мога да ти опиша или сравня с нещо, или някоя друга жена… Друго е! Нещо тъжно и родно, нежно и диво… Сякаш само мечта за жена, за майка, за самата женственост… И не някой друг, а аз бях в прегръдките ѝ, усетих нежността и болката ѝ, жаждата ѝ да ме стопли и приюти в себе си, да ме скрие и утеши… Аз! И никога не съм се чувствал така, както тогава – усмихнат, тих и притихнал в нея! Никой не ми вярва…
Две години ме мотаха из болниците: от Усогорск, през Медицинска в София, докато накрая ме инсталираха тук, във Варна… Веселата болница…
* * *
Беше пролетта на 1997 г., някъде около Великден, когато разбрах, че Руснака е изчезнал. „Безследно“ изчезнал! Дори нямаш идея, попе, какво значи това. Значи… Нищо!
Срещнах се с леля Наташа няколко седмици по-късно и не можах да я позная! От красотата ѝ беше останала само една сива болка, без лице, без очи… Сянка. Една жена остане ли без очи, попе, по-добре… Не знам. Да я няма… Каза ми само, че е разбрала, че преди да изчезне, Руснака е разговарял с двама на паркинга, които се качили в някаква кола, а той ги е последвал с Паджерото. Три дни по-късно намерили джипа му, празен, край Вълчи Дол. Разграбен… Бяха я заплашвали няколко пъти по телефона, когато тръгнала да рови нещата и разпитва в полицията. Никой не ѝ беше искал откуп… или поне не ми каза. Беше ходила и при тази, екстрасенската… к`ва беше… Мария Глоба, в Русия, и оная ѝ казала, че уж го виждала в някаква маза или землянка, вързан, прибрала ѝ мангизите и толкова! Виждала… Бабини деветини! Но тя се беше хванала за думите ѝ, като удавник… Обещах, ако нещо разбера да ѝ кажа.
Свързах се със следователя по делото и за късмет… Егати късмета! …се оказа мой втори братовчед. Вальо… Светът е малък, а пък Варна, съвсем! Срещнахме се в кафето до Следствието, разказах му за Димата, че сме приятели от деца… За майка му знаеше! Беше направила пътека в полицията и следствието преди да започнат да я заплашат по телефона… Каза ми, че не знаел, че са я заплашвали, но и не пролича да му пука особено… Накрая го помолих в съвсем прав текст, ако знае нещо, да ми каже. Неофициално, като на роднина… Каза ми!
– Брат`чед, за теб може и да е приятел, но за нас е само една мутра по-малко. Едно мога да ти кажа със сигурност: никой няма да си мръдне пръста, за да разбере какво е станало с приятеля ти! Досъдебното производство е „срещу неизвестен извършител“ и… Нали се сещаш?!
Нямаше какво да говорим повече! Може и да ми беше роднина, но повече от това беше ченге! Станах и си тръгнах…
После пак ми залепна релето… Казват ми, взел съм да си говоря сам… тъй де, на глас, и пак ме прибраха.
* * *
Престоя тук, попе, си има едно голямо предимство и то е, че извън съня и визитациите имаш предостатъчно време да мислиш. Така се сетих, че най-големият ми брат, ми беше разправял, че по линия на кучето си, се е запознал и станали приятели, по думите му, с някакво ченге, което било уж някакъв шеф в БОП или СПООР… Така и не ми стана достатъчно интересно, за да запомня къде точно…
Брат ми имаше тогава немска овчарка, Ахил – едър мъжкар, германска линия, с родители и роднини шампиони до девето коляно, някакви там, фон Клаус… или Шулц… Та! Мастията му печелеше всички кучкарски състезанията в България по онова време, а БОП-аджията… или СПООР-аджията… Абе ченгето! …и той имал някаква, уж елитна женска кучка, и покрай сватосването на псетата и състезанията, се бяха сприятелили достатъчно, за да ги разхождат заедно из Морската, да си ходят на гости… Такива неща.
Брат ми говореше за ченгето, като за „Еничаря”, защото го били взели като дете от някакъв дом за сираци и възпитали и обучили като еничар. В смисъл, че за държавата, ти разбирай, за тези, които го били измъкнали от ръцете на малолетните педали и мизерията на интерната, бил готов на всичко. „Като ти казвам всичко, разбирай всичко…“, беше ми казал брат ми с някакво нездраво възхищение. Разбирах го. Донякъде… Еничаря имаше за какво да живее и да умре, за разлика от нас двамата с него.
Винаги съм смятал, че това с взимането на деца от домовете, промиването на мозъците им и превръщането им в машини за убиване, е само някаква градска легенда, но вече не знам, може и да не е… Освен ако не беше някаква лична легенда на чѝнгито, защото брат ми не е от хората, които ще тръгнат да говорят приказки на аба и се правят на интересни. Особено пък пред мен.
И като ме пуснаха втория път, първата работа беше да му се обадя по телефона. Бяхме се отчуждили през последните години.
– Здрасти брат ми!
– А…?! – Изненадан, беше меко казано. – От къде се обаждаш?
– От в къщи. Трябва да те видя… Искам да те помоля нещо, но на четири очи. Нито на мама, нито на жена ти им е работа да знаят…
– Ти, добре ли си…? Искам да кажа… Как си?
– Луд съм, егати! А`ре стига глупости! Добре съм, доколкото мога да бъда… В ремисия съм. Току-що ме изписаха, пия си хаповете и… Мама излезе да ми вземе пенсията и да напазари. Можеш ли да дойдеш? Наистина се налага да поговорим за нещо. Не е за телефон!
– О.К. – Каза след кратко колебание. – До петнадесет минути съм там. Тъкмо ще разходя и Ахил…
* * *
– Ще пиеш ли кафе? – Попитах вместо поздрав, стискайки протегнатата му, колеблива ръка. Предварително знаех, че срещата ни няма да протече гладко, но допирът ми до отпуснатата му, мека плът наистина ме обезсърчи. Бях забравил колко е нерешителен.
– Разрешават ли ти да пиеш кафе? – Отвърна на въпроса ми с въпрос.
– Попитах дали ТИ ще пиеш… Аз няма да пия! И те питам от куртоазия, да не си помислиш, че е защото не съм те виждал повече от половин година и се опитвам да разтопя братския лед помежду ни…
– Като се обади тъкмо си бях направил шварц, но мога да изпия едно еспресо, ако няма да те затрудни… – Отвърна, сякаш пропуснал последното ми изречение. Стрелна ме гузно с очи.
– Няма да ме затрудни! – Казах, с все още лека нотка язвителност, но въпреки това му се усмихнах в знак на помирение. – Машината е постоянно включена. Заради мама…
Подадох му чашата с кафето и най-после седнах срещу му. Казах:
– Искам да те помоля нещо… За Руснака.
Вдигна чашата до устните си, отпи, изгори се и попита кисело, без да вдига очи:
– Какво за Руснака?
– Да питаш онзи твой приятел, Еничаря, дали знае или може да разбере нещо…
Все пак част от кафето му се разля, когато възкликна, докато се опитваше да постави чашата обратно в чинийката си:
– А`ве ти нормален ли си, ве?! Извинявай… – Усмихнах му се снизходително. Не бях, естествено! Доказано… – Виж…! С него не си говорим за такива неща. Нито аз го питам за работата му, нито той ми е казвал нещо конкретно. Говорим си за кучетата, за децата, за училище… за такива неща… Не говорим за работа. – Повтори.
– Не те моля да говориш „за работа“, а за Димата, егати! За Димата, брат ми, дето израсна в къщи. И аз у тях. Приятелят ми от двадесет и три години. Или ти не го познаваш от тогава, от когато го познавам и аз?! За него искам да разбера какво се е случило!
Говорих с Вальо, брат`чеда… Не знаех, че е станал ченге… тъй де, в следствието… Каза ми, че никой нямало да си мръдне пръста да разбере какво се е случило, че за тях Руснака бил само, цитирам: „една мутра по-малко…“ Имат хабер те от мутри, дето Димата е прочел повече книги от всички тъпи ченгета в измисленото им следствие, взети заедно. Виждал ли си скоро майка му на какво прилича? Леля Наташа…
– Видях я! Точно на леля…
– Не на леля, а направо на смъртница! Дето едно време въздишахте подире ѝ, и ви течаха лигите, когато минава край вас… Брат ми, въобще не съм наясно защо точно аз трябва да ти казвам всичко това, дето едно цвете не съм посадил в живота си, и дори себе си не мога да гледам, но виж… И ти имаш дете. Син… Опитвал ли си се, само да си представиш, Виктор да изчезне?! Да не дава Господ! Никой не мисли, че нещо такова може да му се случи, но все пак то се случва, нали виждаш… Случва се! Представял ли си си какво е да не знаеш къде е детето ти и само да се надяваш да се върне… от някъде… Да не знаеш живо ли е, мъртво ли е… Да не можеш нито да го оплачеш, нито дори да поплачеш на гроба му… Добър ли, лош ли, той винаги ще ти бъде син, нали?!
Леля Наташа… Двадесет и седем години го гледала и го е мислила. Замислял ли си се какъв беше и какъв изобщо е бил животът ѝ?! Аз мислих… И чак сега разбрах онези думи на баба… Помниш ли какво казваше? „Майка ли?! Майка да не си!” И въпреки това ни отгледа и нас, трима внуци. За хубаво или за лошо, но ни е отгледала!
* * *
На дъното на залива е. Тяхна работа. Разчистване на сметки… И друг път, не ме питай за подобни неща!
Брат ми беше бесен, когато ми повтори думите на ченгето… Не знам на кого – на мен, на себе си или на него… Майната му на ченгето! Майната им на всичките еничари дето не им пука за нищо!
И на мен, попе, така ми е най-добре, батенка, с транквилантите… И на мен да не ми пука за нищо… Майната ми и на мен! …И пак рева. Откакто ми намалиха хапчетата, все рева… Таз глава бойлер да беше, щеше да гръмне… Що сме такива хора, бе?!

*==============
1. зимане – Умалително обръщение, обикновено към по-малък приятел.
2. гепил – откраднал
3. лимка – Стъклено топче за игра.
4. чѝнгита (куки, ченгета) – Жаргонно наименование за полицаи (или милиционери).
5. мѝцка – милиционер
6. мѝжанка – Детска игра. Жмичка.
7. нахъплàрил – Напълнил. Препълнил се.
8. таркàли – Битки. Боища.
9. патлангач – дървена или пластмасова играчка, състояща се от тръбичка и бутало, служещи за „изстрелване“ (, посредством нагнетяване на въздуха в тръбичката) на барабонки – зелените плодчета на дървото южна копривка (Celtis australis L.)
10. харабийски – истински

МАРИН УРУМОВМарин Урумов

«