Опозицията и алтернативите на Борисов

Какво толкова, ще кажете. Г-н Първанов не се държи опозиционно, дори напротив. Нито г-жа Кунева е обелила и дума критика за правителството.

Там е цялата работа, че в лицето на посочените двама г-н Борисов се сдоби не с опозиция, а с алтернатива.

Опозиция той си има вече от 1 месец. Засега слаба, все още оплетена в логиката на неотдавнашното си поражение, все още вътрешно объркана и вътрешно боричкаща се. Но вече опозиция.

БСП по-специално си възвърна електоралното доверие в нормалните за нея граници: около 20 на сто (т.е. на избори над 30). ДПС е бодро и свежо както винаги. Десните съюзници се държат по три различни начина: г-н Янев се радикализира (и май греши, избързва); г-н Сидеров, обратно, е на път да загине политически в прегръдките на ГЕРБ. Господата Димитров и Костов мъдро танцуват две назад, една напред, но векторът им не сочи “вечна дружба” с г-н Борисов.

Общото между всички тези политици (с изключение на г-н Сидеров) е, че те чакат властта на ГЕРБ да отслабне. И ще дочакат, естествено, но освен да си гледат часовника, те сега няма особено какво да правят, тъкмо защото не представляват алтернатива, а само опозиция!

Излиза нещо странно. Нито от ляво, нито от дясно г-н Борисов не получава алтернативи. От което следва нещо, което ще сме принудени да преглътнем интелектуално: Това означава, че алтернативите на г-н Борисов не са и няма да бъдат идейни…

А какви?

Най-лесно е тук бързо да кажем “личностови”. Но бихме сбъркали, защото нито г-н Първанов, нито г-жа Кунева притежават и десета част от способността на сегашния премиер да разговарят с обикновения българин, а следователно да му се харесват лично.

Алтернативите, които президентът и бившата еврокомисарка носят, имат друга, по-тънка и сложна природа:

1.Г-жа Кунева излъчва алтернативна компетентност. С всяка своя дума, жест, изказване тя затвърждава факта, че е европейско същество. Г-н Борисов, както и да погледнем, е явление и създание – както повечето от нас – местно. С което въобще не твърдя, че г-жа Кунева печели тук някакво предимство. Може би даже да е обратното. Но алтернативността е факт.

2.С много тънкия си и с далечни последици ход да проблематизира “икономическите досиета” г-н Първанов формулира алтернативна радикалност. Един вид “оставете шумотевиците на бандитските арести. Това е добре, но нищо не е в сравнение с големия обир на приватизацията”. Това вече е много сериозно, защото, ако президентът надбяга премиера по радикалност – той е спечелил състезанието, т.е. сърцата на изключително радикалните в омразата си към властта и богатството българи…

Разбира се, всичко казано по-горе е все още в зародишна форма. Алтернативността е сила само и единствено ако се съедини с опозиционност. Може 100 години да седиш самотен в гората с каквито си искаш алтернативи, без и драскотина да нанесеш на властта.

Затова главният политически въпрос на следващите година и половина (т. е. до президентските избори) е дали опозицията ще припознае и развие тези (или една от двете) алтернатива. Или пък ще се опита да създава трета, друга (отчасти може би измислена).

Най-силно този въпрос е отнесен към БСП. Дали ще тръгне към президентските избори с класическата си грешка – да се бори за сребърен медал (вж. всички кметски избори досега в София), или по изключение ще постъпи разумно?

Рано е да се гадае, пък и зародишът си е зародиш – нещо твърде ново и неопределено, за да се правят политически изчисления.

Андрей Райчев
в.Труд