Румяна Угърчинска :„БЪЛГАРСКАТА СЛЕДА”

Румяна Угърчинска е автор на нашумялата във Франция книга, плод на 10 годишно разследване, “Истината за атентата срещу Йоан-Павел II”, станала основа и на 90 минутен документален  филм на френския тв „Канал+”.

Родена през 1963 г. в София, но живее в България само 9 години. Завършва гимназия в Париж, прави магистратура по информация и комуникации в Сорбоната. Повече от 15 години се занимава професионално с разследваща журналистика. Темите и обхвата на нейните разследвания са мащабни и разнородни и покриват сектори като мафиите в Източна Европа, трафикът на хора, фундаменталистките организации, специалните служби, газовата война в глобализиращия се свят. Автор на три книги издадени във Франция и България.

Някои се опитват да търсят мотивите за мащабното разследване на атентата срещу папата в българския и корен. Движещият мотив е бил търсенето на истината и решимостта да я изложи такава, каквато е.

Интервюто е дадено за във връзка с предстоящото пускане на Мехмет Али Агджа от затвора и за първи път отразява най-новите моменти от продължаващото и разследване.

– На 18 януари Али Агджа излезе от затвора. Всички световни медии очакват нови негови разкрития. Какъв е вашия поглед към този медиен шум?

– Медиите от години се втурват към всяка, дори и най–незначителна, дума или изява на атентатора от площад Свети Петър. В Турция и в Италия, всичко свързано с Агджа се превръща в медийно цунами. Той неминуемо ще се опита да създаде поредната сензация с нови „разкрития” за поредния тлъст хонорар. За него това се е превърнало в поминък. Всъщност виновните са тези, които плащат и наддават. Този път се стигна до абсурд. Говори се за обещан хонорар от 2 милиона долара от американска медия. В Италия, самият Мауризио Гаспари, председател на парламентарната група на Берлускони „Ил Пополо де ла Либерта” окачестви това като символ на “информационна дегенерация на световно ниво” и призова медиите към бойкот на такъв вид инициативи. Един италиански вестник особено добре съсредоточи полемиката в едно заглавие, припомняйки, че Агджа освен всичко е и част от крайно дясната терористична организация „Сивите вълци”: “Той е вълкът, ние сме агнетата”.

-Смятате ли, че той ще се опита да възобнови тезата за „българската следа”?

-Агджа е способен на всичко, да съживи “българската следа”, както и да посочи с пръст Ватикана. Стига това да съвпада с неговите интереси и виждания на момента. Няма по–комбинативна личност от него в тесния кръг на големите престъпници в историята. Може би на това той дължи и факта, че е все още жив. Дори и да е на свобода от 18-и януари, той знае, че пространството му за изяви е ограничено с цената на живота му. В тези обстоятелства има вероятност да заговори отново за КГБ, ДС и компания. А, ако той самия не го направи, други ще се погрижат, както го правят успешно от години. Имам пред вид например бившия съдия Фердинандо Импозимато, който се представя като следователят водил в миналото едно от разследванията по атентата срещу Йоан Павел Втори. Това е лъжа! Съдиите нагърбени с това следствие са били Иларио Мартела и Розарио Приоре. Както е лъжа, че Агджа е изпратил през 1997а г. писмо до папата, в което отново сочи като поръчители КГБ и като изпълнители българите. Въпросното писмо, адресирано до Мартела, излиза нелегално от италианския затвор, където Агджа лежи по това време, в джоба на Импозимато, след настоятелни “лични” посещения, за което се оплакват дори Агджа и адвоката му. Това писание се развява от тогава като доказателство. Не знам какъв нов вид доказателство е способен днес да сътвори Агджа за 2 милиона долара. Ще зависи от поръчката и поръчителите.

-Вашата книга оборва всички твърдения сочещи за поръчител на покушението КГБ и подизпълнител ДС. От изложената от вас позиция лъха  непоколебима увереност. На какво се дължи тя?

-Тази увереност се дължи на факта, че аз водих и финансирах сама с години моето разследване и не изпълнявах ничия поръчка. За разлика от писанията на Клеър Стърлинг, автор на “българската следа” описана в книгата й “Времето на убийците” (книга доколкото ми е известно преиздадена неотдавна в България), моята работа не бе финансирана от „Рийдърс Дайджест”, както и не съм била близка съветничка и приятелка на шефа на ЦРУ Бил Кейси, или на когото и да било от средите на разузнаването както на Запад, така и на Изток. Обратното, доста хора се опитаха да ме разубедят в това мое начинание или ми хлопнаха вратите. Официалното ми искане за достъп до българското дело, до тогавашния Прокурор на Република България, въпреки настояването ми, просто остана без отговор. Спомням си също така една среща в Париж с Дими Паница, бившия главен редактор в Европа на списание „Рийдърс Дайджест”. Беше към 97–а година. Тогава, човекът, който награждава български разследващи журналисти със “златна писалка” ми обясни, че моето начинание няма никакъв смисъл и няма да възбуди никакъв интерес. Признавам, че колкото повече се наслояваше от една страна гузно мълчание и от друга високомерно безразличие, толкова повече се убеждавах, че това разследване е необходимо, в името на истината. Наложих си да проверявам всяка информация, всеки документ, всяко твърдение от изток и от запад, тъкмо поради факта, че никой преди не беше подходил по този начин.

-Ако по време на вашата 10 годишна анкета бяхте открили факти, уличаващи България, как щяхте да постъпите?

-Щях, без абсолютно никакво колебание да ги разкрия, след съответната журналистическа проверка, както го направих за всички други проверени факти. Дори трябва да призная, че това бе първоначалната ми цел: да открия кой е замесен, да се посочат виновните с имена. По този начин можеше да се търси отговорност от тази или онази личност, а не да се сочи България като цяло, като организатор на атентата срещу папата. Когато се говори за извършителя се споменава Али Агджа, а не Турция или турците.

-В сравнение с многобройните издания, преведени на десетки езици, които обвиняват България, вие изглеждате доста самотна. Не ви ли е трудно?

-В случая самотата, дори и да не е особено приятна, е всъщност най–голямата ми сила. Никой не може да каже и още по–малко да докаже, че моята книга и разследване са поръчкови. Друг е въпросът, че работата ми по тази афера дразни различни среди от двете страни на бившата берлинска стена. Споменът от Студената война е прекалено пресен и много личности продължават да разсъждават и анализират всичко със схеми от миналото. Да не говорим, че докато не се изясни окончателно кои са поръчителите на атентата, те ще продължават усърдно да манипулират и разгръщат димни завеси. А тези хора разполагат с далеч по–огромни средства от мен и съвсем не са самотни. Но и аз не бих се оплакала от абсолютна самота. Все пак, френските ми колеги от Канал+ се запалиха по моята анкета и вложиха немалко средства, за да се реализира 90 минутен документален филм, който излъчиха в прайм тайм в най престижното предаване за разследваща журналистика във Франция. Миналата година той се въртя през ден в продължение на месец и половина по канал Планета и бе излъчен също така в България по БНТ. Като изчисля колко милиони зрители  и хиляди читатели са се запознали с  моето разследване, смея да твърдя, че изобщо не се чувствам самотна.

-Италианското правосъдие не проявява инициатива за някаква форма на обезщетение на оклеветените. Знаете ли позицията на българската страна?

-Италианското правосъдие не може да се самосезира за този вид действия, въпреки че би било морално и похвално. Напомням ви, че съдията Розарио Приоре, който води последното италианско следствие по въпроса, дойде специално в България за представянето на книгата ми “Истината за атентата срещу Йоан Павел Втори” и официално заяви, че българските граждани са напълно оневинени. Обикновено, репарации се искат от ощетените или от техните семейства. В случая, роднините на Антонов, Желев (те за съжаление вече не са живи), а и Айвазов лично имат право на това. Друг е въпросът, че активното мероприятие “българска следа” ощети една държава и едно поколение българи, очерни името на една страна и накара милиони граждани да се срамуват да кажат, че са българи. Обезщетение за това покушение срещу морала на един народ може да търси само държавата България. Но явно, за това няма воля. От юридическа гледна точка бяха изпуснати възлови моменти. Българското дело срещу Агджа от 80-те години, възобновено през 1991г. бе временно преустановено в изчакване на отговор, за да бъдат разпитани обвиняемите Али Агджа, по това време в италианския затвор, и съпричастният Орал Челик, който тогава все още се издирваше, въпреки че и италианците и французите бяха наясно, че той се намира във френски затвор за трафик на наркотици под фалшивата самоличност Атес Бедри. До колкото ми е известно, когато той бе разобличен и екстрадиран, не са направени постъпки от българското правосъдие да се представи за разпит. Както и не беше предприето нищо подобно когато Агджа бе помилван и освободен от италианския затвор през 2000-та година.  Българското дело бе окончателно прекратено 2008 година.  Естествено, налице са достатъчно нови факти, както в сферата на клеветата срещу Република България, така и от гледна точка на самото досие, за да бъдат възобновени различни следствия както в България, така и в Италия. Но това както виждате, в името на някаква “висша” реалполитика, не се случва. Така, съответните медии, вместо “меа кулпа” (от латински – признаване на вина; поемане на отговорност) за разпространените лъжи, продължават да тиражират пропагандна информация в услуга на определени среди и интереси.

–Миналия месец във Франция излезе още една книга „потвърждаваща” българско участие в покушението срещу Йоан Павел II-ри. Авторът е съдия-следователя Брюгиер. Кой е той и защо е станал „писател”?

-Жан Луи Брюгиер е известен френски съдия следовател, който беше от 1984 до 2006 година начело на специализираното звено за борба с тероризма. Той разполагаше с огромни средства и правомощия, за да води своите следствия както във Франция така и в чужбина. В книгата си, под формата на разговор с Жан Мари Понто, известен журналист от водещото списание Л’Експрес, той разказва под заглавието “Това, което не мога да кажа” подробности от ред парливи дела, по които е работил. В страниците на книгата му става дума за групата Абу Нидал, за Санчез Рамирез – Карлос, за атентата на самолета ДС–10, за който са уличени от него либийците, за Ал Кайда и т.н. Все интересни неща. Книгата има голям отзвук поради самата личност на Брюгиер, който освен съдия, се слави като близък на президента Никола Саркози. Той дори прекрати кариерата си, за да се представи на парламентарните избори 2007 година под етикета на ЮМП. Избори, които безславно загуби в полза на кандидата социалист в избирателния район. От тогава, езиците лека полека се развързват по адрес на “недосегаемия” Брюгиер. Някои от главните му следствия, провокирали дори и немалко дипломатически скандали, се преразглеждат отново из основи. Това е случая с геноцида в Руанда, атентата срещу французите в Карачи 2002-а г., клането на френските монаси в Алжир 1995-а. Предполагам, че съдията е решил да напише книга – спомени като отговор на тези атаки. Учудващо, в началото на книгата той посвещава цяла глава на българите и отчасти на атентата срещу папата, където твърди, че ГРУ (руското военно разузнаване) е поръчал да се ликвидира Йоан Павел Втори с цел да се дестабилизира КГБ и да се предизвика военно нахлуване в Полша.

-Разкритията на съдията се позовават на показанията на един български „разузнавач”, който се „предал” на французите благодарение на Брюгиер. Той е този, който „доверил”, че покушението е поръчано от руското ГРУ и изпълнено от българското ДС. Имате ли представа, кой е този съвременен Поп Кръстьо?

-В книгата си Брюгиер описва къртицата на ДС под фалшивото име „Иванов”, като нелегален агент внедрен от 66-а година под прикритие във Франция. За да го провери, той го предал на френските служби, с които той така добре се сработил, че станал официален двоен агент, свързочно звено между френските и българските служби, което позволило сближаване, обмен на информация и дори среща в седалището на френското разузнаване през 1989 г., още преди падането на стената. Тоест, Брюгиер е напипал “голяма клечка” с влияние и възможности. Истината според всички все още живи резиденти на ДС, които по това време са били на служба в посолството на НРБ във Франция е, че такъв случай няма. По неприятното за него е, че и шефа на ДСТ (френското контра разузнаване) от 84–85-а г., Ив Боне, с когото разговарях, е категоричен: не е имало разкрита българска къртица по това време. Колкото до директора на френското разузнаване от 1989-а до 1991г, Клод Силберзан, на когото също зададох въпроса, той въобще не е чувал за подобно нещо. Или всички лъжат, или някой е излъгал Брюгиер. Колкото до самия „Иванов”, когото познавам и който седеше пред мен в деня на излизането на книгата на Брюгиер, той твърди, че никога не е замесвал ГРУ и българите в атентата, въпреки че обстойно и настоятелно е разпитван за това от Брюгиер. Тъй като той не желае официално да се изказва по въпроса и държи да остане в анонимност, аз няма да разкрия името му, но ми се струва, че вместо Поп Кръстьо по – удачно би било да се  използва сравнението с Остап Бендер. Освен това може би паметта на всички се е пообъркала. В други страници от книгата на Брюгиер например пише,  че Абу Нидал е убит в Ливан.  Истината е, че той се самоуби 2002-а г. в  Багдад… Всичко това би изглеждало смешно, ако се подмине фактът, че Жан Луи Брюгиер е давал показания по въпроса за атентата пред италианската парламентарна комисия „Митрохин”, която се позовава на него в официалните си заключения през 2006-а г., в които председателят Гудзанти заявява, че има “непоклатими доказателства”, “извън всякакво съмнение” за участието на ГРУ и на българските служби. Тези заключения, обстойно разпространени от Фердинандо Импозимато, предоставени и коментирани от него в Полша, доведоха техния Институт за Паметта, тоест комисия по разсекретяване на досиетата, да открият ново следствие за покушението срещу Йоан Павел Втори. Ето как и по какъв начин клюки, манипулации и непроверени твърдения се превръщат в официална информация, което е истинска клевета срещу България. А за това също може да се търси отговорност.

-За някои вашият труд беше приятна изненада. За други – не. Има и такива, които не вярват, че българите са невинни. Нашенска привичка е да вярваме на написаното от чужденци. На площад Славейков още излизат книги за „българска следа”. Бихте ли приела участие в кръгла маса, организирана от НПО, с автори и издатели на книги, противоречащи на вашата анкета?

-Не само бих приела, но го и предложих през май миналата година, когато посетих България. Поради “предизборната обстановка”, дебат не се организира и не се състоя. Няма да коментирам факта, че бяха необходими две години усилия от моя страна, за да бъде излъчен този филм в България.  Поводите за отказ бяха или мълчание или факта, че 90 минутен филм “не пасва на формата”. До последния момент бях в неведение. Не съм аз човекът, който може да даде отговор за демонстрираната “предпазливост” спрямо един документален филм на френската телевизия. Нито пък мога да наложа дебат на тези, които предпочитат задкулисно и без доказателства да разпространяват лъжливи версии. Питайте отсъстващите…

В.Шоу