Десети ноември е измислена „дата”
Преди дни се разбра, че май-само за Татяна Дончева и Сергей Станишев нямало – куфарчета…
Нелепо е датата 10 ноември 1989 г. да се превръща в знак за начало на демократичните промени – 14 декември 1989 г. с комунистическата формула на Петър Младенов „Най-добре е танковете да дойдат!” е къде-къде по-подходяща, ех.
Първо, комунистите си останаха верни на партизанско-терористичния принцип – „Тази власт с кръв сме я взели – и с кръв ще я дадем!”. Не преувеличавам – моя колежка се върна в редакцията една привечер и пусна записа – беше наистина потресаващо: пълен комикс. Комунистите бяха напълно отсвирени от голямото съветско другарче заради срамния „възродителен процес”, а си фантазираха „реки от кръв” като Ленин в „Държавата и революцията”. Но някои се сугестираха – шофьори на таксита раздуваха за червени бойни отряди с вериги във Варна…
Второ, „лидерите-демократи”, които почти до един си бяха партийци, пардон, изоставиха студентите на площада пред НС на 14 декември, когато стана напечено – „Прибирайте уредбите!” беше основната им грижа…Измъкнаха се като плъшоци – а ставаше дума не просто за отпадането на член първи на комунистическата конституция, прогласяващ, уреждащ и гарантиращ „ръководната роля на БКП” в страната, идеше реч току-що пръкналите се демократични сили да се еманципират от уговорките с Луканов, Младенов и останалите. И да сключат договор с гражданите. Първото дело на СДС, начело с моя и досегашен приятел Желю Желев, беше оспоримо, но стъпваше на оправданието, поднесено на тепсия от комунистите – да се запази гражданския мир. Подир десет дни събитията в Румъния легитимираха подобна линия на поведение на комунистите и „демократите” – сакън кръв да няма. Хубаво – но да бяха казали и друго: далавери да няма. Варна се вписваше по свой си начин в микса между автентичния порив на пробудените по плащадите граждани и безсрамния цинизъм на постановчиците.
Ако трябва с много смирение и самоирония да се понеса за миг на вълните на първото лице, единствено число, тъй високобални според Генералната линия във времето на Бойко Борисов, Бог да му даде поне стотина пъти по сто дни да извежда страната от кризата поредна, ще река с образцова смиреност – в първите дни на февруари 1985 г. в предпоследното село на окръга, Медовец, разбрах, че режимът на Т.Ж. ще бере големи ядове с голямото съветско другарче – учениците ми всяка сутрин хорово се молеха Горби да им върне имената. Две години се убеждавах, че комунистите си отиват – местни комунистически функционери като Везирев от Дългопол редяха лафове за правата вяра, а после се усукваха виновно около старите си приятели турци. За събитията през май 1989 г. и „Голямата екскурзия” няма какво да се говори – Т.Ж. си копаеше политическия гроб катадневно.
Това ценя най-много в моето протипопоставяне на комунистите тогава – нито един мой ученик не чу от мен да се обърна към него на друго освен на името, с което се е родил. И никога не е имало значение за мен дали тяхната партия е била на власт – винаги ще поднасям цветя на двамата убити в Медовец, защото там комунистите проляха кръв. И не само там…
За да може месеци по-късно във Варна, и не само тук, мнозина да си избиват комплексите и да упражняват второкачествения си реваншизъм на незабелязани кандидат-партийни членове.
Имаше и други, разбира се. Като достойния демократ Христо Германов, поетът-партиен член, който застана зад мой текст, публикуван в „Девненски възход”, защото големи уж „демократи” във Варна се ослушаха. На 7 септември написах, а на 11 септември (1989 г., разбира се) уж „сталинистът” Йонков, но възпитаник на „Дойче шуле” в Русе, събра кураж и публикува мой текст, в който питах – как така знаем заплатата на президента Рейгън, а не на нашия пръв партиен и държавен ръководител. И отговарях – защото в България „свободата на словото се определя от степента на засекретеност на обществено значимите факти.”. И досега смятам този свой текст за най-важен – тогава мислех, че ще е последен – поне за дълго време. И, о, изненадка – ни вопъл, ни стон. Тишина от цензорите в „Партийния дом”, които получаваха вестници след всяко дежурство от печатницата, преди да се разпространят.
Знакова тишина. За да прокънти громовната критика на акад. Николай Тодоров в интервю пред мое смирение за младежкото седмично издание на „Народно дело” – „ПОЛЕТ”. Академикът правеше Тодор Живков на нищо – на 29 септември 1989 г.! Е, „смелостта” на отговорния редактор, Веско Тодоров, стигна дотам – да го пусне на 13 ноември… Пиша това, защото неговото чувство за вина повлия на медийното представяне на демократичните процеси във Варна – пряко. След като пое гузно тирадата ми, ме остави да правя, каквото си искам: водех новите демократични лидери в редакцията направо от митингите. И така събрах адреси, телефони, „установъчни данни”, както редяха жаргона си десарите. О, миг, поспри – ти тъй очакван си бил – 25 ноември, събота, седмица след като бяхме на митинга в София, към мен се приближава Краси Ангелов и ме осведомява, че бил разбрал, че съм имал адресите на лидерите на „новите движения”. С Краси се засякохме за месец и нещо в Медовец – после си замина по лични дела. Приятел. Как да не му помогнеш на такъв нов лидер да се качи на трибуната на „обърнатия митинг” на 22 ноември 1989 г., който уж беше организиран от ОФ?! Как да не му съдействаш да организира първата сбирка на „неформалите” на 30 ноември от 17 часа в клуб „Прибой” на Митко Алексиев на Пристанището?!
Краси надмина всичките ми очаквания – събра десетки „лидери”, води сбирката, обяви следващата, поведе нещата. Притежавам първите пет протокола – публикувал съм ги два пъти в „НАБЛЮДАТЕЛ”. Там бяха знакови фигури – Марлен Ливиу, Младен Енчев, Иван Войнов, Григор Григоров, Юлиян Попов, Георги Благов, Тодор Войников, и още, и още…Колцина от тях пробиха – Ангелов, но за кратко.
Марлен стана пръв председател на КОДС-Варна. Сетне дойде „ерата Кирчев”. Кирчев се постара да качи на бял кон в СДС Добрин Митев… СДС стана партия – и всичко свърши. Останалото бе консумация на властта. Колкото до първото лице – никога не съм бил и не станах партиен член. Но преди това на напористите седесари дълго им отварях медийно очите, още докато нямаха вестник, за да им помагам въпреки техните комплексарщини. Само един пример – освен всички митинги, които напоително отразявах, уредих някои бъдещи неблагодарници с подобаващо представяне в почти двадесет хиляден тираж на „ПОЛЕТ” – една колонка за БСП и петнадесетина за СДС: за всяка организация и лидер поотделно. Вестникарска хватка – беше мое решение.
Както и да ударя Апостол Димитров, градски лидер на БКП, дни преди избирането му на втори тур, защото го бях записал на 5 януари 1990 г. да казва, че „партията трябвало да предупреди хората с връщането на имената” на 29 декември 1989 г. Апропо – къде бяха големите новоизлюпени „демократи” през този ден. Защо не се протипопоставиха на надигналата се комунистическа вълна – камиони пред „Партийния дом”, изкарани работници от Корабния, от „Васил Коларов”, от всички заводи. Размахваха се плакати с карикатури на фигура като Константин Тренчев с червен фес – бесилки му редяха. Къде бяха неговите хора в града?! Спомням си, че когато си пропрявах път до входа на „Партийния дом” с журналистическата карта в ръка, съзирах в тълпата почти всички познати десарски лица от митингите, но и десетки доброжелателни униформени полицаи. Член първи не беше паднал. Някои комунисти се бяха наточили. Но Александър Лилов им резна главиците – „демократите” дори не бяха публика…
Това са датите, хората и събитията в моята версия за началото на „промяната” – 10 ноември 1989 г. Винаги ще помня хората със сърце, кураж и ум – Христо Германов и акад. Николай Тодоров! Както и приятеля Ванко Ангелов, който от позицията на „органите” почти се изживяваше като демократ, почти се вписваше – за разлика от някои, които осребриха разходките си със знамена, той остана верен на себе си. Както и чувството за вина у Веско Тодоров – възползвах се максимално от това, меа кулпа, признавам…
ЛюбомирЖивков