Омертата в МВР – начин на употреба
В изказването му се прокрадва и скрита заплаха – “ако се леят свободни съчинения, има риск да се случват в България инциденти като в Лондон и Берлин”. Всъщност това не е новост в новата ни политическа история. Преди няколко години при студентските протести пред парламента бяха използвани бандити от т. нар. Люлинска бригада, за да извършат провокативни действия, целящи да оправдаят полицейското насилие спрямо студентите.
Свободното говорене е конституционно право, но точно вътрешният министър с действията и говоренето си през последните 2 години създава впечатление, че Конституцията е суспендирана, а законите се прилагат избирателно.
Кога говоренето представлява опасност за сигурността на гражданите?
Когато чрез говорене се нарушават както основния, така и други отделни закони на страната. Когато публично се четат специални разузнавателни средства, нещо което според Наказателния кодекс и Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС) е престъпление. Когато се сипят фалшиви обвинения срещу невинни хора, срещу лекари и съдии. Когато се злепоставят публични личности безнаказано и в последствие, след изясняване на нелепостта на обвиненията, не следва извинение и опровержение със същата сила, на същото място и пред същата публика. Когато най-гласовитият иска да отнеме правото на говорене на другите. Когато най-гласовитият е и най-имотен, без да може смислено да обясни заможността си. Когато е властимащ и по него следва да се равняват правоохнителните структури, а най-честият пример, който дава, е с нарушаване на закона, злепоставяне на околните чрез измислици, отслабване на държавната власт чрез непрекъснато антиконституционно дърдорене.
Кога говоренето представлява опасност за сигурността на корумпирани и некадърни управляващи?
Когато в противовес на насложила се тенденция за “омерта”, вследствие на криворазбрана кастово-професионална солидарност се разриват истини за безобразия, за злоупотреба с власт – като до болка известните ни СРС-та, на които жертва стана дори премиерът Борисов. Когато мълчанието престава да прикрива дългогодишната практика на приемане на дарения от съмнителни лица и фирми. Когато съвестни служители проговарят за станали им известни нарушения на закона и морала в структурите, в които работят.
Всичко това ни изправя пред сериозни размишления за тенденцията на развитие на правоохранителните органи през последните няколко години. Това не е ли насоката на развитие, която прословутото VІ управление на Държавна сигурност години наред даваше на цялото Министерство на вътрешните работи – насока на доносничество спрямо всяко свободомислие, насока на натиск над пожелалите да постъпят съобразно съвестта си и да докладват за мръсните вътрешноведомствени игрички, насочени срещу какво ли не, но не и в полза на българските граждани.
Обяснимо е желанието на управляващите да чуват само положителни новини за себе си и своите действия. Това е и естественото състояние на всяко човешко същество. Това желание обаче може да бъде осъществено само на базата на много труд, управленски познания, себеотрицание и най-вече скромност.
Въпреки че българските граждани често са считани от вождовете за стадо овце или глутница гладни кучета, те са достатъчно интелигенти и достатъчно опитали на собствен гръб реалността, за да бъдат наясно с нахалните опити да бъдат будалкани. Победата над престъпността, съобщена във вестника или по телевизията, безкрайното повтаряне за наличието на “воля” не могат да изтрият фактите за ежедневни убийиства, самоубийства, грабежи, кражби и кървави катастрофи, не могат да заличат официалната статистика за огромно количество закрити дела за разследвани престъпления (вж. доклада на прокуратурата), не може да доведе до така желаното предизборно успокоение на електората.
Служителите на правоохранителните органи в по-голямата си част са честни хора, започнали работа с желанието да са полезни на обществото. Условията им на труд и заплащане, на недаващо резултат управление на сектора, често ги води до желание за промяна, но не в посоката на наложения страх и лъжедисциплина от времето на Тодор Живков, Димитър Стоянов и Григор Шопов. Специалната подготовка на част от състава дава възможност за по-ясно виждане на ситуацията, в която се опитват да ги поставят. Опитите за реполитизиране, водят до негодувание, засега скрито, но не за дълго.
Същите тези служители или техните бащи успяха да запазят гражданския мир през 1989-1992 година, стоически запазвайки разделението между загубилите контрол тълпи отляво и отдясно, понасяйки обиди, удари и заплахи. Тези служители ежедневно се опитват да вършат работата си, според наличните възможности и в условията на непрекъснатото публично оповестяване на ключови подробности от извършваната работа като специални операции с екзотични имена.
Липсата на реални промени в сектора, обрастването с нови ненужни звена с допълнителен бюджет като БОРКОР и новата специализирана структура за борба с организираната престъпност показват единствено безпомощността на ръководството на сектора да използва наличния кадрови, специален и логистичен потенциал, както и желанието постепенно специалистите да бъдат заменени със “свои хора”.
Тези тенденции, проблеми, заплахи и реалности определено могат да се случат само в условията на т. нар. ведомствена омерта – нещо наследено от тоталитарното минало, но с възторг подето и адаптирано от днешните управляващи сектора. Дали българското гражданско общество ще се примири и ще приема нещата такива, каквито се опитват да му ги поднесат, или ще се противопостави и ще опита да следва западноевропейските демократични ценности, зависи само от самото него, от това доколко е реално, силно и действащо.
Доцент д-р Николай Радулов