„Отвлечени” деца в шок и ужас под „домашен арест”. Полиция и прокуратура бездушно мълчат.

„Българка си върна децата, отвлечени в Австралия”, се надпреварват да бълват медийни заглавия и да ни сугестират със „сензационната” история на варненката Мая Иванова, чийто съпруг отвлякъл преди 3 години децата й в Австралия. Куп дописници, които незнайно защо не си направиха труда да потърсят и другата страна, успяха да да разтегнат чаршафи със сълзи и сополи, как бащата настроил децата срещу майката и го изкараха, едва ли не престъпник.

Никой от журналистите не потърси баланса и не надникна в истинската драма на 11 годишната Александра и 9-годишния Михаил.

Услужливо бяха спестени и два изключително важни факта – че майката странно защо до този момент НЯМА развод с бащата и колко имота е продала тя, и с колко още се разпорежда в България. Всички, купени с парите на бащата.

„Проблемите са много сериозни. Децата страдат от т. нар. синдром на отчужденост и майка им тепърва ще води битка с това. Нещата вървят към подобряване, но страшното е, че нито една институция в държавата не помогна на тази жена. Нито да си прибере децата, нито те отново да свикнат с майка си", казва адвокатът на Иванова – Любен Варнев пред в. „Позвънете”.

Страшно е наистина – когато насила трябва да си „изработиш” любов от децата си. Които не искат да живеят с теб и те ненавиждат.

Институциите обаче, заслепени от медийните сугестии, не само не си вършат работата, но и бездушно позволяват закона да не бъде спазван.

Децата се раждат в Австралия, където и до днес живее бащата Сергей Иванов.

Отношенията между мъж и жена се обтягат. Сергей предлага на майката да живее в Австралия като и бъде предоставено отделно жилище, щом не желае да живее с него, където да бъде заедно с децата. Тя отказва. В България иначе, бащата инвестира всичките си пари в имоти, с които се разпорежда „благоверната му”. Докато са в България нещата между съпруг и съпрута не вървят, стига се до съд за присъждане на родителските права. И както се случва у нас, където майката винаги е права, те са предоставени на Мая Иванова, но магистратите преценяват, че исканата от нея заповед за забрана извеждането на децата от страната е неоснователна.
В края на юли 2007 г. бащата напуска границата със Сашка и Мишо от ГКПП – Йовково и ги отвежда в австралийския град Аделаида. От тогава стартира и битката на майката да си върне децата в България.

Иванова подава граждански иск за 1 млн. лв. срещу МВР, като обезщетение „за причинените и страдания”. Варненският административен съд присъжда, че Иванова трябва да получи 10 000 лв. Тя обжалва и делото в момента се намира във Върховния административен съд, който трябва да се произнесе окончателно.

Окончателното решение на съда по делото за децата е в полза на майката и гласи, че тя трябва да предостави на бащата децата всяка втора и четвърта събота и неделя от месеца от 9.00 часа до 18.00 часа с преспиване, както и 45 дни през лятото, когято майката не е в платен годишен отпуск!

Странното е, че делото протича без бащата Сергей Иванов да е уведомен за него по надлежния ред. Едва, когато Сергей Иванов пристига в България на 10 юли 2010 година, той се сдобива с копие от решението на съда и изпълнителия лист по него.

В решението на съда пише дословно, че родителските права се присъждат на майката Мая, „както и децата да живеят при нея на адрес – Варна, ул. Околчица” №3В.” В действителност обаче се оказва, че децата не живеят там, а на адрес – ул. „Петър Райчев” бл.1 вх.А ап. 7, в жилището на бабата на децата от майчина страна.

Няма институция и сила в България, която да осигури достъп на бащата до децата, както гласи решението на съда. Децата са крити и бащата не се допуска до тях. А когато успява да разговаря с тях по телефона, разговорите са подслушвани от служители на Агенцията за закрила на детето.

Децата са в шок, ужас и стрес. Те не желаят да живеят с майката, искат да се върнат в Австралия, където всъщност е протекъл досегашния им съзнателен живот – там са учили, говорят прекрасно английски и изпитват омразни чувства към майката. Което е истинската драма.

Очевидно обаче войната на майката за децата не преминава през чувствата им. Тезата, че те са настройвани от бащата издиша, а и сегашното състояние на децата говори, че любов насила не се купува и завзема. Нещо повече – двете деца ще останат със страховити комплекси и психо-последици след „домашния арест”, на който са подложени.

Всички опити на бащата Сергей Иванов да види децата си, както е записано в решението на съда, удрят на камък. Дори и полицаите, които иначе пристигат на адреса, на който вратата не се отваря, вдигат безучастно рамене. Цялата система работи „ в името на майката”, дори и когато законът Е НАРУШЕН. Ченгета, прокуратура и Агенция за закрила на децата, вкопчени в страната на майката, са слепи да видят какъв точно е проблема и как продължава унищожаването на психиката на децата!

Бащата пише жалба до Държавна Агенция за закрила на детето, Националния съвет за закрила на детето, Комисия за детето при Община – Варна, Дирекция „Социално подпомагане”, Началника на Второ РПУ – Варна. В нея разказва истината от „обратната страна на медала”, която никой до този момент не иска да чуе.

В нея бащата пише, че на 8 май 2010 година децата са върнати от Австралия като пред австралийски журналисти те обясняват, че всичко, което искат е да останат в Австралия при баща си, където са отраснали. На 15. април децата са иззети грубо от дома им в Австралия без знанието на бащата и са отведени на друг адрес.

12 дни децата отказват да се хранят в знак на протест. При пристигането на майката в Австралия, те отказват да се срещат с нея и правят опит за бягство.

Пред социалните работници майката Мая твърди, че 12-дневният глад на децата бил „лечебно гладуване”, което те правели заедно с баща им, което обаче е лъжа. Вследствие на гладуването, на 17-тия ден децата са настанени в болница и поставени на системи. След това се предприемат мерки за депортирането им от Австралия.

През целия полет децата отказват да се хранят и не желаят да контактуват с майката. На междинните кацания в Сингапур и Дубай, двете деца правят опити да избягат, крият се с часове, и са търсени от летищната охрана.

На летище Истанбул децата категорично отказват да се качат в самолета, като летищната охрана ги задържа 11 часа докато случая се установи. Децата са настанени в затворена стая с майката, която им е насела побой. Това става повод децата отново да избягат и да се заключат в една от тоалетните.Повикан е българския консул.

Afera.bg притежава заверен документ, подписан от Елиф Хергюнваръм – ръководител „Пътнически услуги” и Хюлия Етгюл – ръководител „Планиране и координация” на Истанбулското летище, в който пише:

„По време на рутинната ни проверка на „Международни линии” видяхме един мъж да избутва насила две деца за да ги изведе от летището. Тогава ние отидохме при тях и ги попитахме за имената им. Те казаха, че се казват Майкъл и Александра. Плачейки разказваха, че са доведени насила в Турция, живеят в Австралия, но са били отведени насила от баща им, никога не са искали да отиват в България. Тогава на паспортното гише излезе една жена, която твърдеше, че е майка им. Каза, че три години се бори да си ги вземе…. Децата като полудели викаха „Помощ” на всеки полицай и охранител и се молеха на всеки друг, изправил се пред тях: „Моля ви качете ни на самолета и ни изпратете при татко”.

Полицаите в летището също ги съжалиха и не можаха да ги изведат. Шест часа се бореха.

Малкото момченце плачеше непрекъснато и се молеше на всеки: „Изпратете ни при татко!”. … Ако знаехме адреса на баща им, щяхме да ги изпратим…. Явно е, че те мразят майка си…”

Децата са вкарани в колата на вуйчо си, дошъл до Турция да ги вземе. На турско-българската граница децата казват на служителите, че предпочитат да отидат в турски затвор, но не искат да влязат в България с майка си. Граничните служители им предоставят служебни и един личен телефон, ако им се наложи съдействие.

На 8 май 2010 година децата влизат във Варна, в жилищния блок на майката на Мая Иванова. Те крещят и не искат да влязат в апартамента. По насилствен начин, с бой от майката, бабата и един съсед, те са вкарани в жилището. Пристига полиция, пред полицаите майката лъже, че децата са живели в България щест години, което обаче не е истина – децата са пребивавали в страната само две години.

Те отново започват да гладуват.

На 26 юни бащата успява да проведе разговор с едното дете Михаил. От детето бащато разбира, че на разговорите присъства винаги служител на „Закрила на детето” и те се подслушват от тях. Бащата алармира Агенцията за закрила на детето и, че има малтретиране на дъщеря му Александра от страна на майката при опит да напусне апартамента.

На 24 юли бащата отива заедно с трима сружители от Второ РПУ в жилището, където са децата му, за да осъществи с тях среща. Вратата е заключена, телефоните също са изключени . Полицаите вдигат ръце и не правят нищо за да бъде изпълнено решението на съда.

В момента няма сила у нас, която да накара майката Мая Иванова да изпълни решението на съда с указанията как бащата да види децата си.

Сърцераздирателната история на майката, сигурно е много удобна и вдига тиражи, но истинският въпрос е – на каква цена решаваш съдбата на децата си.

Защото е очевидно, че институциите в България са неми и глухи да вникнат в дълбочината на този шокиращ случай. В който истински важно е физическото и психическото здраве на децата. И още нещо – изборът и душите им.

Това, че стоят като в клетка в жилището на баба си, това, че са вече при майката и тя е доволна, че те заедно с имотите и са на разположение, сигурно е някаква победа. Победата обаче е пирова. Защото любов и доверие не се завоюват насила.

И служителите от Агенцията за закрила на детето вместо да слухтят в разговорите на децата, трябва да си свършат истински работата и да видят и обратната страна на медала.

Защото душата на едно дете и винаги по-важна от хартийките и конюктурата.

Afera.bg