40 ДНИ БЕЗ АЛЕКСЕЙ ПЕТРОВ НА ЧИИТО РАМЕНЕ ПРОДЪЛЖАВАТ ДА СЕ КАТЕРЯТ. „ВЛИЗАШ ИЗПРАВЕНА!“

40 дни без Алексей Петров. На чиито рамене продължават да се катерят куп звани и незвани „експерти“, журналя, мерзавци, измекяри, абсолютни безхаберници, които нямаха и представа кой и какъв точно е Алексей.

То и да не умреш, че ако гледаш от Горе какъв те изрисуват, изумено ще се питаш – абе, аз този живот аз ли го живях, или някой друг…

40 дни разследват убийството на Алексей Петров. Моята версия съм я написала категорично от първия ден на елиминирането. Професионалния ми нюх и интуиция никога не са ме лъгали.

А и поназнайвам някои неща. И умея да чета Знаците.

Като този Знак, например – че месец преди убийството едно знаково лице, нашмъркано, се изтърва, че … „Алексей Петров е пътник“. Ако си мислите, че и Алексей не е знаел за тази случка, лъжете се, но не се лъжете, че Егото му пак му изигра лоша шега…

Не подценявам разследващите, но и аз, и те знаем, че ако вземат да стигнат до Там, където /не/ трябва, какво ще им се случи…

Точно на тях ще разкажа един щрих от личните ни отношения с Алексей, като метафора.

Наскоро преди убийството му, в една наша лична ситуация, в която той ме призова, аз вътрешно се чувствах притеснена, неуверена, плаха, даже стеснителна и малко уплашена. Външно, разбира се, го играех нахакана. Той обаче ме усети моментално. На мига. И високо, категорично и рязко каза само:

-Влизаш изправена!

И аз наистина влязох изправена.

Ако си мислите, че не е бил наясно какви олигофрени са „просто кировците“, значи не познавате Алексей, ако си мислите, че е забравил кой точно е Бойко, значи не сте наясно с пинизите на Алексей… Редил си е своята комбинация, своята „оперативна игра“ /когато понякога му прозирах ходовете, а това беше твърде често, нервно ми се озъбваше: „Не ми пречи на оперативната игра!“/, но успан от Онези, които всъщност го оставиха да си въобрази, че той реди пъзела, пъзел, в който да успее да стигне дотам, докъдето се бе запътил, след което щеше да ги почне Тях първо, се остави да го изпреварят. Всъщност Те ръководеха оперативната игра и по никакъв начин нямаше как да го овладеят, освен чрез куршума.

Каква ирония! – точно той го беше измислил това, че той е преподавател по изпреварване, а аз съм професор по изпреварване…

Влизаш изправена!

Влизаш изправен! – закачете си го над бюрата, разследващи!

Лек да е Пътят ти Отвъд, Алексей!

Код: следващ живот.

–

П.П. След убийството на Алексей Петров бившият зам-шеф на НСС Владимир Манолов написа във Фейсбук знаково послание. Публикувам го тук за онези, които умеят да четат между редовете:

“Вземи парите и бягай”- имаше такъв филм… Алексей се беше самопредложил за събирач на всички извънбюджетни приходи, а те са /годишно/:

– контрабанда на наркотици – 3 млрд.;

– контрабанда на цигари -2 млрд.;

– контрабанда на горива – 1 млрд.;

– проституция, рекет, разпространение на наркотици – 2 млрд.;

– отчисления 30% от всички обществени поръчки – 2 млрд.;

– други – 1 млрд.

 Нарушено, обаче, беше “статуквото” и…

 За тези пари, рулетката отново е завъртяна…“

Веселина Томова

…………………………

Публикувам няколко откъса от книгите си от различни периоди в нашите „сложни емоционални отношения“, както ги наричаше Алексей.

Из книгата на Веселина Томова „Бандитска Варна“

Алексей Петров

Вярвате ли в синхронността?

Това се знаци, които алогично те водят като разпръснати камъчета по пътя и ако имаш вътрешно зрение за нещата, винаги намираш връзката между тях. Дори и когато е абсолютно логично, че такава няма.

Непоколебимо морско чедо съм, но ако нещо ме разтрисаше като ток, това бе Тетевен. И онези потайни нишки, които винаги сритваме като празен кибрит по пътеката, по която вървим, неслучайно ме научиха да ги разпознавам. В Тетевен се влюбих още като студентка покрай единствения човек, с който се уцелихме само с поглед, зървайки се от първия път в универститета. Донелията ми разгъна тетевенския балкан като шармантен килим, по който пристъпвах все по-уверено. Никога преди това не бях помнила, че дядо ми всъщност е от Тетевен – той бе загинал светлинни години преди да съм била родена. А иначе някога като деца с най-близкия до душата ми братовчед Иван Савов се фукахме, че прадядо ни е бил от четата на Ботев, пак от Тететевенско. Много ни се искаше да сме хайдути, но никога не научихме повече за рода си и ни остана само гъзарията, и непростимото непознаване на родословието.

Тетевен ще блещука и в следващите ми пътешествия из вселената с три фенерчета. Лобното място на Бенковски, когато на двайсет и няколко години, облечена като траперката на дискотеките, в една призрачна ранна лятна вечер, плаках за първи и последен път в живота си със сълзите на Господ в онази дъхава трева, до онази вода, която помнеше всичко – от последната мисъл на Бенковски до моето смазващо стъписване, че мога да я чуя.

С един мъж на име Милен, който бе спуснат в скута ми от Онзи, който подрежда знаците, за да ме научи, че най-страховитата и вечна любов може да трае точно една нощ и е възможно тя да запълни целия ти живот. Нещо като школа, която изпиваш на екс между гмуркането в един поглед и срутването в едно мъжко тяло, която никога повече няма да успееш да обясниш на боричкащите се около теб за дребничко щастие, наречено от някого семейно. И които винаги ще те наблюдават уплашено като че си извънземно, когато ги сразиш, че такъв изживян миг се равнява на цял скапан живот, нарисуван с фалшивите семейни цветове, наречени спасение от самота.

Третият печат бе приятелството, което, дошло през хилядолетията доказва, че има някакви чудновати предишни животи, в които задължително си пил люта ракия с Донелия и Марина за да ги срещнеш пак тук. И каквото и да се случи, дори и те да са на границата на земята, тази пареща тръпка, ще те свързва с тях през всички онези сфери, от които иначе и трите нямахме хабер.

Толкова пъти съм правила опити нахално и нагло да покорявам Тетевен, а той ме завладяваше всеки път отведнъж като властен брадясал хаиз без предупреждение, че така и до днес, въпреки шантавите ми езотерични приключения, нямам обяснение, защо през всичките тези години нито веднъж пътищата ми не се сблъскаха с Алексей Петров.

Господ обаче винаги кроеше изненади за мен.

На 6 август 2008 година публикувах един материал на Веселин Данов:

„От няколко дни дни наблюдавам анонимното изливане на помия върху главата на Алексей Петров в различни уеб сайтове. Сигурен съм, че атаката не е срещу него, а е срещу институцията ДАНС. Целта е дори по-далечна – под обстрел са редът и държавността. Аз също съм един от критиците на това как ДАНС изпипва акциите си, но също така знам, че тази институция е създадена наистина с изключително важна мисия.

Защо съм толкова категоричен?

Като човек, който знае какво става и на улицата, и по високите етажи, видях реакциите и на “ъндърграунда”, и на чиновниците при първите действия на ДАНС.

Възниква въпроса, на кого не му харесва държавните институции да работят? Питането разбира се е риторично – против са тези, които искат хаоса и безредието на прехода да продължат.

Защо “героите на прехода” са избрали за мишена Алексей Петров?

Не знам каква точно позиция заема той в ДАНС /дай Боже, да е висока, както пишат вестниците/, но със сигурност тъмните герои са направили завидно правилен избор. Нищо чудно, те вече да са пробвали и да са усетили, че където и да се намира в йерархията Алексей Петров, представлява непреодолима пречка за амбициите им.

Хората, които атакуват Алексей Петров се опитват да се възползват от факта, че верен на принципите си, той никога не се е оправдавал, когато е бил очернян.

Не се превземам и не му се докарвам – пиша това, защото го познавам добре, покрай съвместната му работа с покойния ми баща Христо Данов. Баща ми ме запозна с Алексей Петров у нас – у дома. Беше в камуфлажна униформа на баретите – старши лейтенант или капитан, вече не помня. Баща ми не обичаше да фамилиарничи със служителите си и да скъсява служебната дистанция ненужно. Това само по себе си говори какво доверие имаше той на Петров.

Всъщност, Алексей Петров беше един от малкото хора в “системата” на когото тогавашният вътрешен министър Христо Данов имаше професионално доверие.

Никога няма да забравя един случай с баща ми и Алексей Петров, който обяснява защо си гласуваха един на друг подобно доверие – не само на приказки, а в истински рискови ситуации.

Някои сигурно си спомнят за престрелката, избухнала пред виетнамското общежитие по времето, когато баща ми беше министър на вътрешните работи. Било е страшно – имало е убити и ранени. Полицията е поискала подкрепление от отряда на баретите във Враня. След тяхната намеса, положението е овладяно за няколко минути.

Насред мелето се озовават виетнамският посланик и баща ми Христо Данов – тогава министър на вътрешните работи. Виетнамският посланик е яростен. Той иска баща ми да влезе в сградата, нашарена с дупки от куршуми и пълна с озверели виетнамци. Да влезе е опасно. Да не влезе е недостойно – ще си помислят, че го е страх. Да се поемат излишни рискове е глупаво. Посланикът обаче се държи провокационно – подиграва се, иронизира баща ми и продължава да настояват да влязат.

Тогава баща ми се допитва до най-надеждния, от негова гледна точка, офицер – той вика при себе си Алексей Петров. И тогава Петров поема отговорността да опази министъра си при влизането в сградата. Баща ми влиза заедно с него, обграден от още десетина командоси. Всички са с оръжие готово за стрелба. Ако се е покажел някой с оръжие, разпореждането на офицера Алексей Петров е било въоръженият да бъде застрелян на място.

Съжалявам, че съм толкова обстоятелствен, но това е защото искам да стигна по логичен път до основния въпрос: Някой знае ли колко души днес биха поели подобна отговорност и биха издали такава заповед?

Казах по-горе, че Петров е непреодолимо препятствие за “тъмните герои”. Той е колкото решителен, толкова и независим в мисленето си. Както стана ясно от медиите – той е и финансово независим. Чудя се, какво изобщо прави в тази неблагодарна среда човек, който е доказал, че може да прави бизнес и е подал такава данъчна декларация, събрала очите на медиите.

Честно казано, завиждам му за сделката, която направи с кабелните мрежи – толкова много кристално чисти пари накуп! И сега да стои в ДАНС, за да го залива помията… Трябва да си особена порода, за да не си вземеш шапката, и да поемеш някъде към топлите острови.

Но като погледна от друга гледна точка, си казвам, че всички имаме нужда да има такива “луди, с опит и интелект”, в които да се разбиват нечии мераци.

Ха, то всички имаме нужда, ама когато става дума за Алексей, всеки журналист започва с … “оцелелия при атентат Алексей Петров”. Защо никой не се поинтересува за другото лице на Петров – защо никой не отиде да разпита студентите му що за човек е преподавателят им?

Защо Алексей Петров продължава да мълчи и да игнорира жабешкото крякане около себе си?

Защо мълчи човекът, който е единственият у нас, заловил жив терорист, при това от митичната група “Баадер – Майнхоф”?

Може би защото така се държат хората, които вече са победили себе си. Беше много впечатляващо, когато миналото лято, точно по това време на откриването на Световното първенство по карате в Двореца на културата и спорта във Варна, чух думите му: “Побеждава този, който победи първо себе си”. Добре прозвуча като част от официално приветствие, но сигурно го разбраха само чужденците. Защото нашите разбират от друго. Особено нашите самозабравили се “специалисти по всичко”.

Аз съм човек, на когото изобщо не му пука, не се навеждам на каквито и да авторитети и говоря винаги това, което мисля. Бил съм и съм много критичен както към работата на ДАНС, така и на МВР.

Далеч съм от мисълта да правя от Алексей Петров светец – той не е такъв, но справедливостта изисква да се каже, че не и “черната овца”.

И като човек, патил и на улицата, и по висините, ще ви кажа, че щом като целят яростно мъж като Алексей Петров, значи има нещо гнило в атаките.

Знам и нещо друго – когато се вадят умишлено и компроматно “кирливите ризи” на някого, винаги трябва да се знае, че в този живот нищо не е нито само черно, нито само бяло.

Алексей Петров може да е всякакъв, но е пич и ако му се даде шанс, може и да разчисти мръсните “Авгиеви обори”.

И още един съвет – винаги когато хвърлят камъни по някого, погледнете този, който ги е нарамил и питайте – какъв му е интересът от всичко това”.

Анонимният сайт „Опасните” набираше скорост.

Попаднах на него, виждайки във frognews.bg препечатан един материал от „Опасните”. Винаги съм се вглеждала в детайлите и тогава едно цветните парченца на пъзела само отскочи пред очите ми. Точно frognews.bg първи в Интернет пространството препечата материал на „Опасните” и така повлече интереса към сайта. Много по-късно щеше да се разбере, че това е чисто препиране на информацията. „Опасните” се подвизаваше на адрес www.opasnite.net63.net и в него нямаше отбелязани никакви координати на собствениците му, както и не личеше каквото и да е обозначение за принадлежност. Сайтът напомняше повече на блог, публикуваше регулярно шокиращи материали, които също бяха анонимни и под тях няма отбелязано авторство. Медийната гилдия се развижи от пуснатата в “Опасните” информация, свързана с разместване във ВАЦ-овото пространство и с пикантни клюки от бита на главните редактори на “24 часа” и “Труд” Венелина Гочева и Тошо Тошев. За посветеното око правеше впечатление, че информацията, която се изнася в материалите очевидно бе не само кухненска, но и събрана от източници, които са изключително вътре в нещата във ВАЦ-овата работилница. Целената мишена на www.opasnite.net63.net обаче безспорно бе ДАНС и в частност фигурата на Алексей Петров. В сайта като картечен откос излизаха материали, посветени изцяло на Алексей Петров. В останалите статии името му отново задължително фигурираше. В един момент списващите материалите сами поднесоха внушението, че след появата им в Интернет пространството, от ДАНС са предприели трескави разследвания за това кой стои зад сайта. И се похвалиха, че трудно някой можел да разбере това. Публикациите, посветени на Алексей Петров обаче зачестиха подозрително начесто и натрапчивата атака очевидно показваше, че се води война срещу определени кръгове в ДАНС.

Ако аз бях на мястото на “опасните” и ако имах поставена цел да съсипя имиджа на някого, щях да действам по съвсем друг начин, разсъждавах, следейки интернет – явлението. Не толкова настоятелно и не така яростно – залп след залп, фокусирани единствено върху този, когото искам да унищожа. Щях да “размия” пространството със също толкова шокиращи материали, но за различни лица от властовата палитра, така че да не насочвам прекалено ярко вниманието към най-простичкия въпрос – кои са враговете на Алексей Петров.

Тънката игра обаче очевидно не бе присъща на режисьорите на сайта. Те забиваха безжалостно: “Алексей Петров превзе ДАНС, заплашва с гей компромати Сергей Станишев и Петко Сертов”, “частно МВР с богат архив се подвизава в плувния комплекс „Спартак” в столичния твартал „Лозенец”. Не бяха подминати и журналистите, сред които тези от в. “Уикенд”, които били подложени на натиск да се извинят за публикация, според която Алексей Петров щял да убива Бойко Борисов. Логичният анализ, който можеше да бъде направен върху поместените материали бе, че в него липсваше публикувана остра дума към опозицията – в лицето на Костов и Волен Сидеров. Материали срещу Доган също лисваха. За Бойко Борисов не бе поместен нито ред сериозна информация като се изключи връзките му с журналистки, което бе обществена тайна в медийната гилдия от години. И това на никого не правеше впечатление, освен търсеното положително внушение, че поне Бойко не е гей в тази държава.

Впрочем единственият материал, касаещ Бойко Борисов и то далеч не в критична светлина, публикуван в „опасните” бе препечатан от моя сайт afera.bg Хитро, доколкото се разводняваше кръга, сред който могат да бъдат търсени създателите на анонимката.

Кой стои зад “Опасните новини” се питаха не само в спецслужбите, но и в журналистическата гилдия. Впрочем, още в самото начало сред колегите вече се носеше името на съсобственика на frognews.bg Огнян Стефанов. Списването на сайта само дърпаше нишката към определен кръг, за който не се публикуваше нищо в него. Вариантът да са близки среди до Бойко Борисов не бе изключен, въпреки че информации от типа, че приятелят му, президентът Георги Първанов е хванал трипер от 15-годишна ученичка някак скапваше цялата логика. Освен, ако атаките срещу президента целяха да се отклони вниманието от истинския режисьор на сайта.

Отношенията между Борисов и Алексей Петров не бяха блестящи, поне според мълвата и яростната атака срещу Петров, на места стигаща до истеричност, също можеше да се впише в стила на бившия пожарникар.

Зад сайта можеше да се крие и фигурата на Румен Петков и кръга му. Други пък подозираха ген. Атанасов, който бе известен със склонността си към оповестяването на шумни компромати. Още повече, че преди години пак в интернет – пространството се бе появил друг сайт, наречен “Криминален свят”, в който бяха публикувани много материали, които си бяха чисти извадки от полицейски разработки. Той също бе анонимен и тогава се говореше, че зад сайта стои сянката на ген. Атанасов и ченгета, свързани с ДСБ. След време сайта остана, информационните масиви в него обаче не можеха да се четат, защото до тях нямаше достъп. По онова време именно “Криминален свят” нашумя и с публикуването на скандален материал, свързан с досието на президента Петър Стоянов.

В публикациите в сайта “Опасните новини” личеше, че зад тях се крият източници, към които изтича информация от кухнята и директно от ДАНС – от хора, които имат типична специнформация. В някои материали обаче, бе търсен нарочно ефекта на крещящо несмасленото вплитане на евтина, жълта и не съвсем сигурна информация, което бе правено очевадно показно и нескопосано, за да се отклони вниманието от истинския стил на писане на авторите.

Анонимността в журналистиката винаги е била гнусно мероприятие и играеше кофти номер на онези, които си бяха поставили за цел да стрелят по определени подбрани мишени. Защото ако имаш данните, за които пишеш и в крайна сметка си сигурен в тях, далеч по-внушително бе да застанеш зад тях с името си.

Името винаги е известна защита.

Интересът към „опасните” и подобни информации обаче бе крещящ и поради тоталната цензура, която цареше в тиражните вестникарски и електронни медии. Народът наистина бе зажаднял за истината. Но истината винаги става подозрителна, когато под нея не стои името на автора, който я изнася. И мирише на подкупен барут.

Докато „опасните” плюеха по Алексей Петров и определени фигури в ДАНС, аз директно и яростно мачках ДАНС заради гръмотевичните им акции, които предпочитаха да завиват бясно към пиара, отколкото да летят остро към целта на истината. И се подписвах с името си.

Една от първите акции на ДАНС беше проведена във Варна и обезглави Варненския административен съд. Председателката му Анелия Цветкова бе заловена с подкуп от 10 бона, които на следобедна маса в ресторант „Лавера” и бе хвърлил в скута бившият и любовник. Маскираните качулки на ДАНС спретнаха такъв екшън като че ли залавяха терористична група, готова да взриви града. По-късно започна да се прояснява как кахърни любовни отношения са накарали един отчайващо комплексиран мъж да смачка жената, която уж обича. Това обаче беше едната страна на латино-сериала. Другата – по- важната бе – кой имаше сметка от обезглавяването на Варненския административен съд и отваряне на шефското място за правилния човек.

По-късно пак ДАНС се развихри с помпозни съобщения за заловена ужасно жестока и опасна група чеченци. Нямаше лошо, с едно малко изключение, че единият от обявените за задържани – Андрей Бронников, който преди години бе убил Черния Венци, изобщо не бе арестуван.

Нещо повече. Успях да разкрия, че Бронников ден преди грандиозната акция на ДАНС сам е напуснал страната и през Варна е литнал за Москва. Защо ДАНС го бяха „пропуснали” пък в същото време го обявяваха за арестуван, така и никой не коментира. Никой и не опроверга изнесената от мен информация.

Бях препечатала няколко от материалите на „опасните”, не защото им имах вяра, а честно казано, понеже бяха атрактивни. Юлското време бе мъртво откъм новини, сайтът ми бе само на няколко месеца и правех глуповати опити да го популяризирам. Интернет бе нова земя за мен и малко по-късно щях с изумление да открия как тези, на които бях интересна, сами ме намираха. А острото ми и яростно перо явно се открояваше в настъпаната като жаба „правилна” журналистика, която заливаше като потоп медиите в България.

– Какъв е тоя сайт, дето излизали някакви скандали? – ме запита Весо Данов.

Уменията на Весо откъм компютрите се свеждаха до това да влиза единствено в afera.bg. С него бяхме приятели от години. Той ми бе дал 2800 лева за техническата изработка на сайта и ми бе помогнал с намирането на няколко реклами, които да закърпят разходите по сайта. Много по-късно щях да чуя купища безумни абсурди как Данов ми плаща хиляди и как едва ли не ми диктува какво да пиша.

Истината обаче беше печална – правех сайта сама, което си бе чисто геройство пред всички онези, които имаха редакции, технически лица, администратори, репортери и мощна реклама. Нямах редакция. Работех в дома си и всичко, което постигна сайта afera.bg си беше лично моя победа.

– „Опасните” ли? Почва някаква война очевидно. Анонимен е, бълват срещу ДАНС и Алексей Петров. Има много любопитни неща…

– Алексей ми се обади. Не бях го чувал от много години. Разбрал бил, че аз стоя зад сайта. Казах му, не стоя аз, че сайтът е твой, че си ми приятелка и ти помагам, и го попитах какъв е проблема. Помоли да не препечатваш материали от тия, кви бяха… „Опасните”. Казах му, че ще ти предам. Алексей ни покани като отидем в София да му се обадим и да се запознаете.

И без Алексей, бях спряла да препечатвам от „опасните”, защото кристално личеше, че информационната игра ставаше все по-нечистоплътна. На всичкото отгоре някакъв олигофрен ми пишеше на електронната поща как той списвал „опасните” и молеше да съм го пазела да не го издам. Името на Огнян Стефанов беше плъзнало вече из гилдията като нарочен за създател на „Опасните”. Обадих му се, че му пращам кореспонденцията си с анонимния „храбрец”, който ми пишеше, че той е автор на „опасните”. Огнян се засмя, попита ме как е при мен и отрече да има нещо общо с „опасните”. Някой дърварски баче разхвърляше „материала”, включително и с партенки към afera.bg

Вихрех се в епицентъра на мръсните варненски битки. Бях захапала като питбул корупцията в БОП – Варна и това вече ме бе направило ярко осветена мишена. Пишех, че в полицията нямат информация за това, или онова, но кристалната истина бе по- различна – те не само бяха наясно и имаха оперативна информация за случващото се, но и РЪКОВОДЕХА процеса. Един от ужасяващите случаи бе с убийството на дилъра Стоян Янев. Всички онези, които трябваше, криеха ИСТИНАТА за това убийство и поръчителите му, и не само това – дори знаеха предварително какво ще се случи!

Мръсотията в ОДП – Варна бе толкова потресаваща, че дори и аз не посмях да напиша в прав текст, това, което крещеше по оперативките и по коридорите на варненската вътрешна дирекция, шефът та „Криминална полиция” – Варна Тодор Иванчев към антимафиотите: „Правите само интриги, сеете трупове и после „Криминална полиция” се чуди как да търси убийците!”.

За такава истина в едни други времена някои офицери трябваше да бъдат разстреляни. В България и във Варна ги награждаваха. Всички посветени ръководни ченгета във варненската вътрешна дирекция знаеха за какво става дума, но вестниците и телевизиите удобно бяха облъчвани с „успешната разкриваемост”.

Имаше дни, в които исках да бъда Кръстникът в сутиен и без да ми мигне зеленото ми око да се разправя с тези престъпници с пагон. Системата беше убийствена – всички знаеха истината и никой освен лудите като мен не смееха да кажат и половината от нея.

Сашко беше потресаващо прав.

Той беше оцелял досега в тази смазваща мелачка между мафията на ченгетата и неслучайно ме предупреждаваше отчайващо да внимавам. Много хора първосигнално са ме обвинявали, че защитавам мутрите. Да бягаш от черно-белия образ обаче и да търсиш в дълбокото, не означаваше защита. Точно обратното – само слизайки до дъното, можеш да видиш всички цветове на палитрата. Никой от върлите ми критици не искаше и да чуе, че по-свирепите престъпници от мутрите са точно онези – призваните под пагон да се борят с организираната престъпност, а всъщност превърнали спецслужбите в наказателни отряди на мафията.

Никога не се отказвах на сред пътя. Дори и когато каруцата ми бе обърната и нямах брод. И имаше нещо, което особено ценях в отвратителния си характер – не се водех по акъла на наложеното обществено мнение.

Разбирах все по-безпощадно, че шефът на ОДП – Варна Митко Димитров не води тази битка със сърце. Продължавах контактите си с него и знаех, че по-скоро използва информацията, но не му е дадено да бъде пич и да излезе на фронтовата линия. Великолепната астроложка Марияна Добранова ми даде без да усети отговора. Докато обсъждахме неин проект да снима филм за знаковите подземни босове, пречупени през астрологията, тя ме обезоръжи с откритието си, че всички хороскопи на бандити и ченгета са излези като под индиго. Не в детайлите и нюансите, но в главните тенденции. „Като видиш хороскоп на мутра, или на ченге, без дори да знаеш имената, че са такива, кардиналните тенденции са напълно еднакви. Въпрос на избор е какъв път ще избереш.”, разказваше ми Марияна. Подобно „неслучайно” съотношение тя бе открила и при хороскопите на хирурзите и психопатите. „Нямаш представа колко сходни са хороскопите на Големия Маргин и Сергей Станишев. Ако Маргина е бил поставен в условията на Станишев от него би произлязъл премиер и обратното – Станишев би се издигнал в йерархията на мафията.”.

Марияна ми подаде ключът. Във Варна нямаше повече какво да се случи, освен бопаджиите да ме поръчат на някой свой агент от „симбиозата”.

Заръчках Весо Данов да пътуваме за София за да направим среща с Алексей Петров. Не му бях виждала очите, но като журналист следях всичко около него. Знаех и, че за да бъде в ДАНС това не се случва просто така, защото на някой властник някой „бандит” му е аверче и го е напъхал там. Трябваше ми пич, който да е видял и лицето на слънцето и злокобната нощ на улиците на България. Години наред работата ми се свързваше със спецченгета, които не смеха от шубе да се изпикаят в храстите, шматкаха се със служебните карти и единственото им професионално удовлетворение бе да пишат хартиени подвизи. Тези ченгета можеха само едно – да оберат информацията ти, да си я припишат за своя и после на твой гръб да изрекетират някой лев за да напълнят джобовете си. И естествено – да те подложат.

Нямах нужда от костюмирани, зализани книжни мишоци, които не бяха помирисали живия живот. Трябваше ми истински хаиз, който да знае две и двеста. И без да познавам Алексей Петров, и въпреки убийствените неща, които бях чула и чела за него – рискувах да заложа на неговата карта.

Животът ме бе научил, че обявените за „най-черни дяволи” са най-качествени.

Весо обаче го вееше друг вятър на черен кон. Изненадващо ми се обади, че някакъв мъжки глас го заплашил по телефона. Беше засякъл часа. В 18,34 ч. на 21 август 2008 година мъжки глас му изстрелва в слушалката: “Ей, лайнар, поръчан си! Готви се да умреш!”. Данов успява да отвърне: “Я си еби майката!” и отстрещното лице затваря. Разговорът трае четири секунди. Обаждането бе получено във време, в което Веселин Данов пътува в района на Разград. На дисплея на телефона на Данов е изписано, че обаждането идва от номер, който не е запаметен в телефона му.

Весо не беше уплашен, по-скоро безкрайно любопитен кой му крои подобни номера. Помоли ме да се обадя на шефа на ОДП- Варна Митко Димитров. Митко реагира моментално. Записа номера, от който се бяха обадили на Весо и след малко ми се обади да ми каже, че обаждането идва ваучер като към същия номер има едно единствено входящо обаждане двайсет минути по-късно след отправената заплаха, което е продължило 40 секунди.

Пак Митко установи, че двете лица говорят нееднократно, но вече не чрез закупения ваучер. Митко ми даде установения номер, с който мъжа, отправил заплахата, е разговарял многократно и ме помоли Весо все пак да напише официална жалба до ОДП – Варна. Данов написа такава жалба с молба за конфиденциалност за да не се разчува, че някой го заплашва. Митко ме извика в кабинета си и ми каза, че те ще предупредят лицето, но „Весо нека не прави нищо поне един месец, нека да изчака”.

Прозвуча адски странно, защото знаех, че Весо изобщо няма намерение нищо да прави. Той е ужасно любопитен като хлапе и се обади на номера, предоставен му от Митко. Оказа се, че номерът е притежание на Ренета Пападополу, чийто мъж всъщност бе някой си Валентин Пападополу, отправил заплахата към Весо. Весо направи среща на въпросната Ренета в Община – Варна до постовия полицай за да не се притеснява и после ми разказа как разговора не е довел до нищо. Тя отричала изобщо да знае за какво става дума. Цялата тази история звучеше напълно безумно, но по-късно блесна, че никак не е била случайна. И някой добре дърпаше конците на въпросните Пападополу, които Весо изобщо не познаваше.

Месеци по-късно, когато той вече бе в ареста и бе образувано прословутото „мега” дознание, пак така случайно някой бе накарал Пападополу да се жалват срещу Веселин Данов, че щял да ги убива, че ги заплаашвал и ред подобни щуротии. В ареста дори пристигат дознатели за да разпитат Весо. Когато той им обяснява, че всъщност той е заплашваният от тези хора и наистина е разговарял с тях, ченгетата го питат: „А откъде имаш телефона им за да говориш с тях?”. Данов казва истината – че е получил разпечатка и телефона от шефа им комисар Митко Димитров. Полицаите занемяват и губят интерес към опита за ново обвинение към Весо Данов. Иначе трябваше да заковат шефа си в изнасяне на класифицирана информация.

Наркобосът на групировката „Фирмата” Веско Жеков продължаваше да е на издирване. И непрекъснато се движеше безпрепятствено, включително и във Варна. Взаимовръзката между върхушката на местната БОП с лица от групировката ставаше все по-очевадна. В една от срещите ни с Митко в кабинета му, внезапно, без никаква връзка с разговора, той ме погледна ухилено:

– Искаш ли да се хванем на бас, че до три месеца ще арестувам Иван Славков?

– Глупости! Никога няма да арестувате Иван Славков! – изсмях се и понечих да тръгвам.

– Айде бе, айде, да се хванем на бас! Ще видиш, че до три месеца ще го арестувам! – настояваше някак преиграно Митко.

Махнах с ръка и излязох. Преди това бяхме обсъдили, че има лице, което е съгласно да бъде оборудвано с техника, тъй като предстоеше среща за преговори в бизнеса с проституцията между хората на Близнаците и друга група. Очите на Митко блеснаха, но като чу, че срещата бе определена за следващия ден, набързо реагира, че нямало как да сварят, още повече, че се искало разрешение от прокурор и куп още формалности. Целта бе да бъде записан разговора, тъй като Близнаците парадираха навсякъде из улицата за връзките си с антимафиотите.

На 4 септември 2008 година най-сетне с Весо Данов заминахме за София.

Алексей Петров ни очакваше.

В ресторант „Хармония” на басейна „Спартак” учтиво ни поканиха да седнем и да изчакаме. Докато чакахме дискретно се оглеждах и търсех къде е секретния информационен склад на Алексей, за който пишеше в „опасните”. Ресторантът беше празен. По-късно щях да разбера, че там случайни хора не влизат. „Дали ни записват?” се питах на ум и с пълно гърло се разсмях, когато Весо Данов изпъшка:

– Да му еба майката, ако знаеш как ме боли задника!

Весо имаше ужасни проблеми с отворена фисура и подготвяше в София да легне на операция след седмица. В главата ми гъмжеше световната конспирация, а той ми дуднеше за задника си.

С него никога не можеше да се скучае. Бяхме приятели от години. Знаех му кусурите, умираше да е център на внимание, псуваше цветисто и лъчезарно, и в същото време беше уникално речовит, духовит, а мисълта му режеше като бръснач. Весо бе удивителна смесица между дантелените пелени на аристократичното си потекло и уличното псе, но нямаше как да скрие онзи ген на фамилията си Данови, който просто извираше. Никога обаче не успя да го употреби истински по предназначение. Беше интелигентен, болезнено чувствителен, дори остро раним, човечен, но в същото време аритметично пресметлив. Можеше да прави пари и от въздуха, моментално му хрумваше как и от какво да направи бизнес и пари. Демонстрираше властност и самонадеяност, зад която обаче някъде проплакваше едно незавито дете, забравено да бъде целунато.

Беше прочут с голямата си уста. Изумяваше ме, че можеше непрекъснато да говори по телефона с часове, а на маса без значение с кого седи на нея, говореше така открито и скандално разказваше всичките си приумици, че понякога това граничеше с пълната липса за чувство на самосъхранение.

С Весо се карахме като обезумели. Крещяхме и се псувахме виртуозно. И двамата бяхме устати, но аз бях единствената от приятелите му, която непрекъснато го просвах на земята и буквално го размазвах с критиките си. Той не слушаше никого и дори и когато се проваляше, можеше да те окачи на въжето, само за да не признае катастрофата си. По времето на изборите, в които водеше битка открих с яснотата на хладна кама, че не е боец. И че не можеше да губи. След като нещата не ставаха така, както ги бе искал, бягаше от мига, в който трябва да застане пред останалите и да поеме отговорността.

Дразнех се, защото аз пък очевидно имах някакъв свой комплекс да не понасям слабохарактерни мъже, особено в момент, когато точно те трябва, дори и паднали, да бъдат командирите на полка. Сред старите играчи на Варна Весо бе прочут и като блестящ интригант. Всички бяха единодушни, че в империята на интригата е абсолютен цар.

Приемах го такъв какъвто е, защото знаех, че в душата си е едно хлапе, което мечтае все още да бъде Граф Монте Кристо.

Алексей се появи като внезапно като трясък.

– Поразпитах за теб, нали знаеш, че и аз пиша? Чух добри неща… – гледаше ме право в очите, силно облегнат назад.

– Аз съм най-добрата! – го заковах.

Той изобщо не трепна. Извадих дискетата, която бях приготвила и му я подадох. В нея бях синтезирала цялата информация за обвързването на варненските висши антимафиоти с наркогрупировката „Фирмата”. С Весо му разказвахме ситуацията около корупцията във Варна, а той мълчаливо ни слушаше, изтегнат назад на облегалката на стола. Полюляваше се бавно и ме гледаше настойчиво право в очите.

Срещала съм десетки босове и ченгета, но по овладян от Алексей като мимика и изказ – не. Аз си бях джаста – праста, но той без дори да направи гримаса и без да отрони дума, охлаждаше емоцията ми някак мистично.

– Кой е директор там? – попита равно Алексей.

– Митко Димитров. – отвърнах.

– Сега ще махат директорите на няколко дирекции, които са били назначени по времето на Румен Петков… – Алексей изреди няколко дирекции в страната.

Скочих като че ли ме бяха набучкали с карфица. Весо и той след мен.

– Ама защо Митко, бе? Човекът си бачка, почтен е, има желание да направи нещо. Той също води битка с тия насрани бопаджии … – заобяснявах накъсано, защитавайки шефа на ОДП – Варна като че ли е ми е брат.

Може и да имах разочарования от Митко, той не бе мечтата на Варна за шериф, но тогава все още вярвах, че сме от едната страна на барикадата. Докато го защитавах Алексей се бе вгледал в чашата с вино и слушаше търпеливо. Не бях срещала досега мъж, който да умее така внимателно да слуша събеседника си. Имах чувството, че мълчанието му е като медитация. Хем беше тук, хем даваше вид, че е зад преграда, която по никакъв начин нямаш шанс да строшиш. Сигурно идваше от бойните изкуства.

Месеци по-късно, след като щях да стигна до неподозираните дълбочини на двуличието на шефа на варненската вътрешна дирекция Митко Димитров, в един от разговорите ни с Алексей, докато се пенех, че това е безобразие, че някой трябва да направи нещо, защото във Варна дерибействат като разпасана дружина, Алексей благо ме прекъсна:

– Митко Полицайчето ли? Толкова са му силиците… Нали беше от добрите?

Не беше забравил пламенната ми защита за Митко при първата ни среща и така кадифено ми го зачука с финес, че млъкнах като малко момиченце, хванато да краде стотинки от джоба на баща си.

Онази вечер говорихме и за ДАНС.

Засипах го с опасенията си, че в тази служба е пълно с мишоци, които познавах във Варна и които в живота си не бяха виждали белезници, а махаха гащи книжовно из дебрите на политическите поръчки. Алексей беше мъжкар и не беше необходимо да пиеш великолепното му вино и да бодикаш от превъзходното сирене от мандрата на брат му, която година по-късно щеше да обиколи всички страници на вестниците, за да усетиш, че и той се дразни от това.

– Плахи са. И тук има същия проблем. Като трябва да се тръгне в акция – ама сега така може ли, ама дайте сега да не го правим така… Трябва да има тарани…

Слушах Алексей и си го представях до книжните НСС-ейци, които трябваше да забравят безметежното време на писането на купища рапорти и доклади кой къде шетал, с кого се целувал и защо.

Той не обели и дума за сайта „опасните”, аз обаче го питах настойчиво. Вече беше излязло „опровержениието” на Отнян Стефанов и Младен Мутафчийски, поместено в „опасните”, че се извиняват на всички, за причинените щети от написаното. По-късно Огнян Стефанов отрече някой от тях да е писал това. Интересна ми бе каква е реакцията на човека, върху когото „опасните” бе излязала цяла кофа с помия. Не показа никакво лошо чувство. Единственото, което коментира бе:

– Подвели са го момчето и са го използвали…

Не каза кой. Много по-късно щях да разбера, че разплитането тръгва от Йоргос Пецас, комютърен специалист, работещ за Огнян Стефанов. А източник от ГДБОП ми посочи и човекът, който е пишел инфото за „опасните”. Бивш контраразузнавач – Г.П., базиран в една банка с име, наподобяващо на юфка. А на 22 септември, когато гръмна новината, че са пребили до смърт Огнян Стефанов, Алексей ми звънна: „Моля те, ако чуеш нещо, ако знаеш и подозираш нещо около побоя, веднага се обади”.

Разговаряхме дълго онази вечер. Около разговора за „опасните” стана дума за компютри и технологии. Аз бях пълен профан, но моментално се сетих за скандално известния Иса Хакера, който лежеше във върненския арест за това, че виртуозно бе източил куп американски банки:

– Винаги съм се чудела защо нашите спецслужби не проявиха интерес към този чове. Той е гений! Дори си мислех, че американците ще го дръпнат…

– Верно ли е, че е гений? – Алексей малко недоверчиво ме фиксира.

– Така твърдяха и от прокуратура и самите американци.

– Лошото е, че ако ги дръпнеш такива да работят за службите, те използват това и работят единствено за себе си. Такива никога няма да работят на една заплата, базирани в някоя фирма, някъде и започват проблемите.

Алексей помоли като се върнем във Варна да съберем още по-контрентна информация, да му я изпратим, или да дойдем в София. Коментирахме и конкретни лица, които могат да бъдат внедрени за да могат да бъдат заковани пробитите ченгета на гюме с мафиотите. Весо му разказа за една схема, с източване на милиони, които въртят двама пришълци във Варна с конкретна иформация за тях. Знам от него, че бе разказал всичко това и на Митко на тяхна лична среща, но Митко поискал от Весо да му даде и номерата на колите им, при положение, че му бе дадена пълна схема на нещата плюс явки, срещи и часове. Весо ядосан беше махнал с ръка. Тоя номер на Митко с номерата на колите, ставаше вече досаден.

– Ти как си с Иван Славков? – внезапно попита Весо.

– Не съм го виждал. Чувам оттук оттам, че напоследък злоупотребявал нещо с името ми – отвърна спокойно Алексей и също така, право гледайки в очите Весо, каза – Аз съм в ДАНС и далавери никога няма да направя.

Май вече ви казах, че аз съм по детайлите. Година по-късно този епизод щеше да блесне като светкавица пред очите ми, когато Весо вече с присъда, щеше да обяснява на всеослушание в ТПО-то на затвора как Иван Славков се бил срещнал предния ден преди нашата среща с Алексей Петров и как точно Алексей Петров бил набутал Весо Данов в ареста, а пък Близнаците били агенти на ДАНС. В цялата пресечена боза нямаше да има и грам истина. Това обаче щеше да се случи много по-късно, тогава когато войната срещу Алексей Петров щеше да бъде страховита, а Весо Данов отдавна щеше да бъде първата аджамийска муха, оплетена в тази гнусна паяжина.

Това бе първата ми среща с Алексей Петров.

Бях сразена, а аз трудно се се впечатлявах от подобни персони. Този мъж беше различна порода и сега вече си давах ясна сметка защо около него уж всичко беше ясно, според писанията, а всъщност никога истината не бе такава, каквато е. Срещайки се с Алексей Петров моментално отсях онези описания, които бях чела за него, и от които си личеше ясно, че тези, които уж знаят всичко за него изобщо не бяха виждали дори очите му.

Този мъж беше класен играч. И мъжкар, който се открояваше над блатото.

В България нямаше как да не е мишена.

По нашите географски ширини никой не обичаше онези, които не кудкудякат за слава, а тихичко на тихия фронт и с отсъствието си демонстрираха такава мощ, че смазваха дори и коронясаните на власт.

Сбогувайки се с Алексей изобщо не подозирах, че ще го видя повече. Оказа се обаче, че съдбата беше писала да бъдем от един отбор.

На следващия ден, 5 септември, връщайки се от София се срещнахме с Митко Димитров.

– Осветяваш ме бе, човек! – ми каза той в колата си по повод на това, че бях написала, че шефът на БОП – Варна Емил Михайлов бе викан на разпит в прокуратурата в Девня. – Много ги притисна ти, уплашени са… От днес всичките ги пуснах в отпуск, подали са рапорти.

Ставаше дума за четиримата ключови антимафиоти начело с шефа им Емил Михайлов. Митко обаче не ми каза, че би трябвало да бъде наказан, че пуска ги едновременно в отпуск и на практика оголва цял един отдел, свързан с наркоразпространението. Когато някой от колегите му напомня това, той нервно отвръща: „Не ме интересува, да ми се махат от главата!”

Най-любопитното бе, е нито той, нито който и да е висшите бопаджии не реагираше на нито едно мое журналистическо разследване, свързано с връзките им с мафията. Всички мълчаха и се правеха, че не съществувам, въпреки че денонощно следяха сайта и изпадаха в истерия от написаното. Никой не даде пресконференция, никой не опроверга нито една публикация, никой официално дори не ме обяви за луда, каквото бе любимото внушение на ченгетата, когато трябваше да дискредитират някого.

Предупредих Митко, че има хора около него, които го работят и че има вероятност да го сменят като директор. Той малко преиграно започна да ме уверява, че изобщо не го интересува дали ще е шеф или не. И внезапно ме попита:

– Весо за какво е търсил Емил Михайлов?

В първия момент изобщо не разбрах за какво ми говори, но професията ми бе рафинирала рефлекса да вадя моментално подробностите от пейзажа, които иначе обикновено не изглеждат особено важни. Докато пътувахме обратно за Варна, Весо наистина търсеше Емил по телефона, но той не отговори.

Весо има едно самоубийствено качество – припряността. Не му трябваше харакири. Тя му стигаше. Недоумявах какво точно иска да прави с Емил Михайлов, но остро го предупредих, че е най-тъпото нещо на света да се среща с него. Подозирах, че около Емил Михайлов кипи горещата лава, че го подслушват и нюхат. На Весо обаче никога, никой нищо не можеше да му обясни, когато решеше да се хвърля от скалата.

И до днес съм убедена, че Митко не изтърва тогава случайно тази фраза. Това бе предупреждение. За този, който има уши за да слуша.

Бопаджите излязоха вкупом в отпуск и започнаха да пишат жалби до мнистъра на вътрешните работи как им се пречи да си вършат честната и отговорна работа в биткака срещу организираната престъпност. По-късно наврени в един малък кабинет във вътрешната дирекция, написаха жалба и срещу пресаташето Калинка Пенчева, че била издала тази „секретна” информация и дискредитирала работата им.

Водеше се истинска война и очевидно ги бях простреляла смъртоносно.

Същата вечер в ресторант „Старо село” видях Весо Данов неузнаваем. Бяхме се събрали приятели. Не беше пиян, но непрекъснато говореше по телефона и в един момент със стиснати побелели устни стана и излезе навън от заведението.

Нещо ставаше. Много по-късно щях да разбера, че точно нея вечер е станал побой на ул. „27 юли” при схватка с хората на Близнаците. По едно време Весо се върна на масата и започна да псува яростно: „На стари години ще ме накарат да запаша пищовите!”.

Беше друг човек. По-късно и жена му щеше да признае, че никога не го е виждала такъв. Излязох навън пред „Старо село” – беше дошла полиция, около патрулката пък се мотаеха разни момчетии, очевидно неработещи в културни учреждения. Дочух, че става дума за нападение над сина на Весо – Христо Данов, но така и истински не разбрах какво точно се случва.

Месеци по-късно щях да чуя от устата на Алексей най-точното определение за това, което всъщност правеше тогава Весо Данов. Обсъждайки много от нещата, които се случваха в България, Алексей обобщи: „Весо не иска да излезе от пуберитета, а Галевите? Не можеш хем да искаш европейски проекти, хем да се занимамаш и с другото…”

С времето щеше да се изясни, че Весо бързаше така, като че ли някой му бе сложил нож до гърлото. Това идиотско бързане и голямата му уста му изяде главата. Онези, които не познаваха Данов и след почти година щяха да чуят, че той е сключил споразумение, признавайки вината си за три безспорно тежки престъпления, със задоволство щяха да потриват ръце. Тези, които го познаваха обаче знаеха безпощадно, че никой никога не би дал на Данов да бъде бос на наркотиците, защото ако по света има такъв бос – лаладжия, това означава наркотрафика да се саморазпусне.

По-късно щях да разбера, че Весо е говорил където стане и седне, „че взима проституцията във Варна, че има чадър от ДАНС и че Алексей Петров стои зад гърба му”. След година това щеше да цъфне и документирано по „мега” дознанието.

Плямпал е по телефоните, викал е всакакви типове за да им разяснява кой сега е боса №1. Преднамерено, нахално и абсолютно циркаджийски. Като един петокласник, който хем си играе на Джеймс Бонд, хем на Дон Карлеоне едновременно. В ролята си на агент 007 обаче Весо Данов бе избързал фатално.

Той се бе опиянил точно като в пуберитета, че е недосегаем и че играе в шпионски филм, в който винаги се оцелява.

Точно в тези дни той е поставен на СРС. Напълно излишно като се има предвид, че едва ли не цялата улица разбира от фукните на Данов какво точно е замислил. Антимафиотите това и чакат. И без това съскат със зъби, че им дишат във врата.

През тези дни един от онези, които трябва да бъдат внедрени, пътува за София. Лъки не бе Лъки Лучано, но струваше колкото Лучано и Агент 007 на куп. А бе само на 23 години. В цялата мръсна история, която предстоеше нататък, Господ ми изпрати като най-ценния подарък точно този Лъки. Преведено на прост език – Късметлията.

Лъки моментално е прихванат по СРС-тата и мобилната клетка къде се намира. И пак благодарение на устатия Весо, който му звъни по телефона. Лъки обаче бе виртуоз в предпазливостта откъм телефоните. В София борави с друга карта и друг телефон, и никога, никой нямаше да го засече, ако не беше обаждането на Весо на рутинния му мобилен апарат. А Лъки му вдига, защото това е част от свръзката. След кто весо го засипва с думи, Лъки затваря моментално и без да му отговори нито дума изхвърля телефона. Ченгетата остават прецакани – Лъки е засечен единствено до хотел „Родина” в столицата.

Нататък – божа работа. Няма следа.

Настина ми се иска да опиша всичко онова, което се случваше в тази специгра на Лъки, но дори и в такава книга, като моята, се налага да премълча много неща. А понякога си мисля, че си заслужава да се дръпне рязко завесата за да видят хората другия образ на легимираните като „демони”.

Какъвто беше безспорно Алексей. По-късно щях да разбера и това, че варненските антимафиоти поставят и Алексей на следене и засичане чрез мобилна клетка къде точносе движи. Той никога не ми каза това. Само веднъж, в типичния му стил, на средата на съвсем различен разговор вметна:

– И внимавай си тия телефони.

Бях му изпратила обещаната контретизирана информация, за която се бяхме договорили. И повече не го чух до 12 септември. Всъщност след първата ни среща, на която му дадох моя визитка, той имаше моя телефон, но аз така и не взех неговия.

На 12-ти към 11 часа отидох в офиса на Весо Данов за да запиша на магнитофон един материал за рубрика в местния вестник „Народно дело”, в която пишеше ежеседмично. Чувствах се зле. Необяснимо, но нямах енергия, което за мен си беше чист абсурд, имах усещането, че нещо ме затиска като похлупак и без никаква причина исках просто да си легна. Дори бях забравила репортерския си касетофон. Весо заедно със секретарката си и един от неговите приятели Марин, седеше в беседката в дворчето на офиса. Видя, че ми е кофти и се разбрахме да направим записа на следващия ден.

Аз две не виждах, но Марин беше крайно подозрително нервен. Държеше се неадекватно, ставаше, сядаше и това ми направи ме порази. Интуицията ми натискаше бутона, че нещо не е наред. Весо говореше за някакви пържоли и банкет.

По-късно щях да разбера, че е готвел банкет с хората на Близнаците. Същите, които само след три часа щяха да го усучат и белезниците да щракнат на ръцете му при зрелищна полицейска акция.

Бях се унесла в лепкав сън, когато телефона ми издрънча с гласа на репортерката Нели от „Народно дело”:

– Веси, кво става пред офиса?

– Кой офис бе, Нели? – протяжно излизах от другото измерение.

– Ами на Весо Данов офиса, пълно е с качулки и полиция…

Скочих и хукнах.

Пред офиса на Весо на бул. „Княз Борис” 84 беше пълно с репортерти и телевизии, а едно дебеличко момче беше пльснато на тротора с белезници. Всички репортери са напреварваха да се питат кой е този бандит. По-късно се оказа, че това е приятел на Христо Данов – син и той бе пуснат.

На официалната страница на МВР моментално бе качено следното съобщение: “Организирана престъпна дейност за склоняване към проституция е пресечена във Варна. В акцията, проведена днес след обяд, са участвали служители на ГД ”Криминална полиция” – София и на ОД на МВР-Варна. Около 16 ч. днес на ул. “Цар Борис“ № 84 в центъра на Варна са проведени неотложни процесуално-следствени действия – оглед, претърсване и изземване в офиса на заложна къща “ВИП” със собственик и управител В.Х.Д. /54 г./, който е и общински съветник. Поводът за действията е образувано от Окръжна прокуратура –Варна досъдебно производство от 2008 г. за документиране на организирана престъпна дейност. Става дума за склоняване към проституция, свързана с трафик на хора с цел получаване на облаги от тази дейност. В акцията са участвали служители на ГД”Криминална полиция” – София и на ОД на МВР-Варна. Полицейските действия са проведени под ръководството на прокурор от ВКП. След приключване на процесуално-следствените действия В.Д. ще бъде задържан за 24 часа с полицейска заповед”.

Зад инициалите В.Х.Д. се криеше Веселин Христов Данов, общински съветник от Народняшката земеделска партия и син на бившия министър на вътрешните работи и председател на Конституционния съд Христо Данов.

Нито секретарката, нито съпругата на Весо отговаряха на мобилните си телефони. По-късно разбрах, че и те са били в офиса, когато е проведена акцията. Тя се води от зам-шефа на ОДП – Варна Диян Нанов, близък до ДПС. Митко Димитров легендира, че е в отпуск, но лично той часове по-късно щеше да се хвали из коридорите на дирекцията шумно: „Аз заковах Веселин Данов!”.

Истината, както винаги бе малко по-различна от официалния бюлетин на МВР. Обявеният за наблюдаващ прокурор от ВКП Камен Ситнилски наистина е във Варна и във вътрешната дирекция, но изобщо не си прави труда да присъства на акцията. Името му е вкарано повече за тежест от ченгетата.

Часове преди да качулките да влязат в офиса на Данов, в кафене на бензиностанцията на ОМV в кв. „Аспарухово” се случва нещо твърде знаково. Полицаите от 4-то РПУ в Аспарухово получават заповед да направят проверка на документите на пиещи кафета момчета на една от масите. Лъки също влиза в кафенето, но забелязва бопаджийските коли, които се насочват към бензиностанцията и успява скорострелно да се измъкне.

Минути по-късно пристига шефът на варененската дирекция Митко Димитров и започва да крещи като обезумял на ченгетата от Четвърто:

– Къде е Оня бе? Къде е Оня?

– Кой Оня бе, шефе? – плахо се оглеждат полицаите.

Митко е бесен. Лъки е духнал. Което погледнато от друг ракурс е напълно смешно, тъй като той не се крие и при всички положения може да бъде арестуван от Митко Димтров не точно на бензиностанцията.

Митко обаче знае кой е Лъки. И не е достатъчно храбър за да го арестува просто така. Капанът покрай другите момчета от „организираната група” е трябвало да закачи основно Лъки. Но не става. Излязъл извън кожата си, Митко се обръща към ченгетата, изсъсквайки: „Тия не ми трябват, разкарвайте ги по районните”.

Така Петьо Полицая, Азиса и още две момчета са арестувани докато си пият кафето като „организираната група” на Веселин Данов. Те не трябват на Митко, но по-късно лежейки почти година в ареста, ще бъдат набутани в „мега” дознанието като пълнеж за да бъде ювелирно пропагандирано мероприятието, наречено „европейско упражнение” не от кого да е, а от Алексей Петров.

Въпреки жегата обаче, Лъки не се скрива, а запрашва директно към офиса на Весо Данов. И го предупреждава:

– Весо, става нещо, бопаджиите задържаха в Аспарухаво Полицая и Азиса… Нещо става, това е капан.

– Аре стига бе, задържали ги! Ше ги пуснат след 24 часа. – маха с ръка Весо.

– Внимавай бе, човек, не е случайно това, бопаджии бяха… – Лъки прави последен опит да приземи „боса на мафията” Данов.

– Мен ли бе? Кой ще ме арестува мене?

Намери се кой.

Лъки си тръгва, а Весо и синът му решават да разгледат изложение на мотори и джетове. Веднага след като се връщат в офиса и след като Весо е провел упоителни разговори със Светлин Иванов – Близнака, в офиса първо влиза Близнака, дава му 950 лева, които естествено са белязани, Данов ги преброява собственоръчно, Близнака излиза и в този момент в двора към офиса нахлуват спораджиите.

Охранителят на Данов Петко успява преди да бъде повален на земята да извика: „Барети!”. Данов хвърля парите на перваза на прозореца и промълвява: „Всичко свърши!”.

Тъпоумната му игра да се прави на мафиот – шпионин наистина свършва преди още да е започнала.

Дни след това съпругата му щеше да сподели, че седмица по-рано Весо Данов се събудил една сутрин и и разказал потресен как страховито ярко сънувал, че дяволът влиза, буквално се сливас него. Жена му не обръща внимание: „Ти съвсем изпращя!”. Знакът обаче е даден.

Навън от офиса обаче тези неща са табу и загадка. Включително и за мен.

Реших, че няма смисъл да вися пред офиса и си направих среща с Калинка в кафенето на Спортна зала. Тя бе в отпуск, беше бременна, но пристигна за да търсим отговорите на случилото се. Нямах почти никаква информация освен официалната, знаех обаче едно – ударът бе ответен. И мисълта ми бързашката редеше пъзела.

Телефонът ми се запали. Звънеше куцо и сакато да ме пита какво мисля, какво знам, какво щяло да стане. Удивително хладна бях, но анализирах трескаво. Включително се обадих на майка ми, с която жиевем в съседни апартаменти, в случай, че някой реши да атакува моето жилище, моментално да ме уведомят за да не блокират компютъра ми. Помнех думите на Сашко – целят и теб!

Весо е изведен от офиса чак към 20,30 часа – четири часа и половина след започването на акцията. За два часа обаче действията на ченгетата са блокирани, защото той поисква да говори с ръководещия акцията като му казва, че прави грешка, че има връзка с ДАНС, и нищо не е случайно.

Ченгетата замират и започва паникообразно звънене по телефоните. Тогава нямах представа какви изпълнения прави вътре Весо. Около 18 часа реших, че трябва да се обадя на Алексей Петров. „Великата” разбивачка – репортерка Веселина Томова обаче му нямаше телефона.

„Тъпа патка”, си казах на ум по адрес на Томова и на сляпо пробвах да поискам актуален телефон на Алексей от една моя софийска стара дружка – крими – репортерка. Тя ми даде номер, но веднага ме поряза, че е малко вероятно Алексей да ми вдигне телефона.

Набрах го и се отлепих от стола, когато му чух гласа.

– Здрасти, аз съм Веселина Томова, не знам дали си спомняш… – бърборански се прескачаха думите ми.

– Кажи, Томова!

– Арестуваха Весо Данов. В офиса, обвинявят го в проституция, пълно е с качулки, още са там…

– Е! Сега ще го направят герой! – тогава думите на Алексей ме зашлевиха шоково, но по-късно щях да съм наясно, че той говори така, че може да обърка и най-големия специалист по метафорите и иносказателната мисъл.

– Абе, герой… Просто си мисля, че трябваше да ти кажа, да знаеш.- всъщност и аз не знам за какво му се бях обадила. Усетих се, че звуча напълно идиотски.

– Аз не съм в София и нищо не знам. Айде, ще се чуем.

Месеци по-късно Алексей ми каза:

– Добре, че тогава ми се обади. Нямах идея какво става. А само минути след теб, от най-високо място ми се обадиха да ме питат арестуваните дали са от „нашите” /има предвид ДАНС/. Наложи се да обяснявам подробно цялата история.

Акцията не спира, защото в ДАНС няма нищо още черно на бяло.

Лъки обаче вече се крие по горите тилилейски.

Към онзи момент го познавах бегло. Два дни той потъва дълбоко. Решава да замине за София, но е объркан – ами ако Алексей Петров седи в дъното на цялата история?

Лъки намери чрез посредник връзка с мен с единствения въпрос – да тръгва ли за София. Отговорих – нека да пътува и той брадясал, по мръсен анцунг и с шапка на наемен убиец потегля за столицата. „Всъщност изобщо не знаех какво ме чака. Бях с един приятел, който ме закара до „Спартак” и преди да изляза от колата му казах: „Седиш и ме чакаш тук в уличката. Ако не изляза до час, бягаш, и изобщо забравяш, че си ме познавал, че някога си ме срещал, и че имаш нещо общо с мен”.

След време много иронизирахме помежду си тази параноя, но бяхме спуснати така внезапно в този страховит и странен водопад, че дори и мислейки скорострелно, анализите ни се пукаха като сапунени мехурчета всяка минута.

С вид на убиец Лъки приближава към „Спартак” и очевидно охраната там с основание го вижда като потенциална заплаха. Наобиклят го. „Еба ми се майката сега, си казах. Ей, тука сега ме заковаха и излизане от ареста няма. Докато се обясня с кого всъщност имам среща, аха да стане беля. Изобщо не бях сигурен какво точно се случва. Бях видял човека само веднъж преди това.”, ми раказваше Лъки, докато в месеците напред пропътувахме стотици хиляди километри до София и обратно.

„Изпревариха ни” е ключовата фраза, която изтича от срещата. Весо Данов пък бе изпреварил всички с устата си.

Обаждането на Митко Димитров ме завари у Стамови. На третия ден след ареста на Весо.

Късно вечерта, към 21,30 часа, мобилният ми телефон изтрещя, а името на дисплея ме стъписа: „Митко”:

– Трябва да те видя спешно!

– Не съм в града… – нямах никакво желание да се срещам с него

и изненадана се, дърпайки се, лъжех.

– Къде си? Спешно е! Трябва да говоря с теб на всяка цена за петнайсет минути…

– Амии, аз съм във Виница…

– Тръгвам за там. – изстреля Митко.

Нямаше отърване.

– Виж, в Приселци съм. Като тръгна ще ти звънна.

– Само не казвай на Стамов, че разговяряш с мен.

Изобщо не бях споменала, че съм при Стамов.

Половин час преди полунощ, от спирката на Чаталджа ме взе служебния тъмносин опел на Митко с тъмните стъкла. Бях по анцунг и със спортна чанта. Не носех магнитофона си и още в тях Стамов ми даде своя.

Седнах на предната седалка, стиснала здраво в скута си чантата. Митко бе неузнаваем. Брадясал, спортно облечен, с вид като че току що е погребал някого. Гоореше бавно, тихо, пресичайки думите с тежки въздишки. Въртяхме се из града, докато не спряхме в една тъмна уличка. Митко се изпъна назад на седалката. Избягваше да ме гледа в очите. Погледът му бе вперен напред и лицето му изрязяваше такава печал, че чак ме изби на смях. Или играеше ролята си по Станиславски, или наистина си мислеше, че съм толкова шантава, на каквато се правех. Мисълта ми изцяло бе насочена към пуснатото радио, по което звучеше музика за любов, а не за активни мероприятия, и се ядосвах, че записът няма да стане чист.

Сигурно същото си е мислил Митко, за неговата лента.

– Кой го накара Весо да влезе в това активно мероприятие, бе? Кой? – брадясал и умърлушен Митко изглеждаше като че се връща от погребение. – Искам само да знам кой го вкара да влезе в това? Това е най-важния въпрос, който ще разплете кълбото.

– Знаеш, че Весо никой не може да го накара да прави, или да не нещо. Никой не го е накарал, или поне аз не знам. – бях се извъртяла, облягайки се на вратата и гледах Митко от упор. Той продължаваше да се взира напред и бягваше от очите ми.

– Не е така… Някой го е накарал, дал му е сигурност да влезе в това активно мероприятие, което беше срещу Иван Славков… И Весо влезе в него като …. – Митко изпъшка драматично. – Това сега е най-важния въпрос за мен.

– Ти знаеше ли за акцията?

– Аз трябва да я разпиша в качеството си на директор. Иначе съм в отпуск… – тихичко направи плах опит да се дистанцира Митко.

– И като сте толкова големи ченгета, що се насрахте така? Защо не го изчакахте месец – два да се набълбочи и да го заковете наистина като бос. Защо бързахте като малоумни? За да го изкарате бос на организирана престъпна група за три дни ли? Защо беше това бързане? – настъпвах.

– Ами той трябваше да замине за Турция.

– Е, и? Пет дена екскурзия с жена си и семейни приятели до Анталия… Какво щеше да се случи? Нали се връща след пет дни? – пресирах все по-джелатски.

– Ами той Лъки трябваше да го замества. – както уж беше в отпуск Митко ми показваше, че знае всичко за разработката, която всъщност наистина е траела едва пет дни.

– И кой е Лъки?! – изсмях се аз, прекрасно знаейки кой всъщност е Лъки.

– Амиии…. Лъки. – отрони Митко.

– Ами, Лъки! – иронично се подсмихнах. – Ами ако Лъки излезе съвсем неслучаен Лъки?

И двамата знаехме за какво говорим с недомлъвки. И се цакахме един друг.

– Пак ти казвам, за мен най-важния въпрос е кой набута Весо в това активно мероприятие. Отговорът на този въпрос ще ми изясни цялата картина. Кой, го набута, бе? Улицата беше негова! – ядосано през зъби извика Митко.

Това наистина ме втрещи, но журналистката в мен умираше последна. Виждах вече тлъстото заглавие: „Шефът на полицията: Улицата беше негова!”. Това обаче беше само миг репортерска суета:

– Не знам да е искал улицата. Весо може да е всякакъв, знам му всички олигофренски черти на характера, но изобщо не ме е срам, че съм му приятел. И сега ти казвам, знаеш, че водя отдавна война с твойте мръсни корумпирани ченгенца, сега обаче започвам тотална война с цялата ви корумпирана пасмина от мръсни продажни ченгета, и ако нещо се случи с мен – вие ще сте го направили! Искам добре да ме чуеш – ако утре нещо се случи с мен, и го казвам на теб, директорът на вътрешната дирекция, нито Славков, нито Жеков, нито която и да тъпа мутра няма да ме е поръчала, вие ще сте тези, които ще ме затриете!

Митко мълчеше. Мълчание като след изпита супена лъжица разтворен хинин. Нелепо от радиото звучеше: „Странници в нощта”.

– Много ги раздразни…Много ги уплаши! – Митко говореше за бопаджиите, чиито кирливи ризи изнясях непрекъснато. – Целеха теб и теб искаха да те вкарат…

Значи Сашко изобщо не говореше глупости, трескаво мислех и не можех да повярвам, че тези типове бяха готови да стигнат до там:

– Да ме арестуват? И за какво да ме арестуват мен, бе Митко? Вие луди ли сте бе?

– Не намериха за какво … За това взеха компютъра… – Митко не спомена името на Сашко, но то беше ясно и за двамата.

Започнах да се вбесявам:

– Казах ти, колко пъти те предупреждавах да разкарате тези престъпници! Ти знаеш много по-добре от мен, че са такива. Ти допусна тези хора да дерибействат и пак ти казвам, искам да знаеш, че ако с мен нещо се случи, ако ме пребият, или ме очистят…Искам като висш офицер да знаеш, че това няма да са мутрите. Физически ще ме смачкат единствено ченгетата!…Това вече е война.

– Аз не съм я искал тази война – примирено се обади Митко. – Лошото е, че имам около себе си враг, а не му знам лицето, не му знам името. Той е до мен и това е най-лошото, че не го виждам кой е. За това ти казвам, че най-важния отговор, е на въпроса кой вкара Весо в това мероприятие. Защото от три месеца върви активно мероприятие срещу Иван Славков, а Весо скочи вътре и сега всичко трябва да започне отначало… – Митко продължаваше да гледа през стъклото и да не се обръща към мен. Защо толкова се пазеше от очите ми? Какво не искаше да видя в неговите?

По-късно щях да разбера, че това е евтин трик и че едното активно мероприятие не пречи изобщо на другото, за да започва пак отначало, както се тюхкаше Митко. Той натрапчиво търсеше отговор на някакъв въпрос, който да открие врага му с неизясненото лице. Отговорът, който Митко искаше да изрови от това кой е набутал Весо, търсейки този някой сред своите среди, просто не съществуваше. Митко играеше сценка, в която му трябваше някакво мое потвърждение.

– ДАНС? – въпросително извих вежди.

Той не отговори. Но отрицателно, някак нехайно махна с ръка.

– Това е много важно за мен, ако можеш да разбереш нещо… Знам,

че сигурно не ми вярваш, ние не сме познаваме от дълго време…

– Не ти вярвам! – отрязах го хладнокръвно. – А и нямам връзка с Весо за да го питам…

– Аз мога да вляза при него, но не искам, защото ще бъде много явно, но имам една шантава идея, сега няма да ти я кажа… – Митко се усмихна за първи път – наистина идеята е шантава и ако стане…

Той не довърши.

По-късно щях с изумление да установя, че идеята бе на само бе шантава, но и твърде злокобна. Дознанието на Веселин Данов бе обединено с това на заловената бригада на Красьо Дългия, дясната ръка на наркобоса Веско Жеков и така на практика се получи прословутото „мега” дознание, в което напъхаха като кренвирши в пластмасова опаковка 24-ма. Знаех, че това ще се случи далеч преди да бъде обявено официално от приятелката на Митко – прокурорката Стефка Якимова, бивша аверка и на пробитите антимафиоти.

Калинка, с която разговаряхме от Несебър ми бе казала, че Митко имал идеята да бъдат обединени дознанията за да излезели кои са всъщност са „лошите” и така Данов щял да бъде от „добрите”. Калинка беше уникално чистосърдечна. Смях се със сълзи, а после се скарахме не заради Весо, а за това как е възможно да вярва на подобни лъжи и глупотевини, които просто нямаше как да се получат.

Митко обаче пръскаше информация за да стигне до мен, защото бях стопирала окончателно контакта с него. Три месеца по-късно той стигна дотам, че събуди рано репортерката на „Труд” Юлия Кунева, която изобщо не беше в час за нашите разговори, за да я помоли да ми предаде, че „бил намерил отговора на онзи важен въпрос”. Кунева умираше любопитство за какво точно я е ползвал като посредник Митко, а аз бях поразена от това, че истински ме подценява. Това обаче нито ме разстрои, нито ме ядоса. Напротив, най-хубавото бе, когато едно повярвало си ченге ме подценяваше. Това ми даваше ценно преимущество.

Когато се прибрах вкъщи до среднощ прослушвах разговора. На следващия ден отидох отново у Стамови. Върнах му магнитофона и направих една от най-големите си грешки – оставих касетката у тях за да я пази. Магнитофонът не беше дигитален, а с малки касетки и нямаше как да прехвърля записа, нито да го копирам.

Бях убедена, че Стамов е железен. Оказа се направен от морска пяна.

Нямах никакво намерение да публикувам на този етап записа, но реших да си го поискам от Стамов. Преди това бях помолила синът му, ако е възможно да ми прехвърли касетата на диск. Имах десетки познати, които можеха да свършат това, но не исках никой да чува записа. Синът на Стамов, който бе тонрежисьор обаче ми каза, че няма как да стане без да е сигурен, че някой няма да се възползва и се отказахме. Уговорихме се със Стамов да мина през службата му да взема касетата. В разговора по телефона обаче той замънка, че касетата нещо била развалена, че се синът му я скапал без да иска… Ти чуваш ли се какво ми говориш, бе – изревах аз.

Още като влязох в кабинета усетих, че е гузен. Говореше ми неща, които изобщо не ме интересуваха, касетата беше поставена на видно място върху бюрото му. Вече у дома установих, че ми бе дал абсолютно различна касета – тя не само не бе развалена, но на нея и от двете страни имаше запис от някакъв семинар.

Толкова бях смазана, че ледено го набрах:

– Стамич, дал си ми съвсем друга касета… – говорех подчертано спокойно.

– Така ли? Ааааа, нещо съм объркал, ааа…

Повече Стамов не пожела да ми вдигне телефона. След известно време му написах sms, че ако продължава да играе мръсни игрички с Митко Димитров ще съжаляват и двамата.

Отговорът, който получих ме удари като с тесла по главата:

„Да го духаш”.

Още го пазя в паметта на телефона си.

Така приключи илюзията ми, че този човек е мъж.

Беше ясно, че въртеше някаква гнусна подмолна ченгеджийска, рекетьорска игра с касетата. Стамов бе назначавал шефа на БОП-а Емил Михайлов. Стамов подържаше тесни контакти и с бившите ченгета Павел Димиров и Борислав Желязков. Както и с Митко Димитров. Касетата ставаше разменна монета. И повод за сделка. На мой гръб.

Бях си скъсала задника за този човек, когато бе в беда, водила бях битка за да доказвам невинността му. Той ме предаде по начин, който не би го направил и най-подлия ми враг.

Пих едно студено бяло вино и завинаги го зачеркнах в тефтера си с черен фулмастер.

Нататък ролята на Стамов и ченгеджийския му кръг щеше да става още по – интригантска. Това обаче предстоеше. Усещах се прецакана като тъпа недоносена репортерка, която за първи път попада на ченгеджийска врътка.

Как можах да дам тази касета изобщо на някого?

Господ обаче ми готвеше изненада. И ми върна десетократно липсата на тази изчезнала „унищожена касета”.

Агент Купър винаги казваше, че доброто се възнаграждава.

А Алексей не ме бе забравил.

– Ти кога ще идваш към София? – чух гласът му внезапно, докато се мотаех из пазара. Даже не бях успяла да видя на дисплея, че е той и гласът му наистина подскочи като баскетболна топка в главата ми. Алексей бе от хората, които не казваха: ела веднага в София, но аз знаех, че въпросът му означаваше точно това.

С Лъки бяхме започнали своите безкрайни пътешествия. Повечето от тях се движеха в „график” – тръгвахме в шест сутринта, свършвахме това, което трябва в София и тръгвахме обратно за Варна. Около полунощ скапана заравях очи във възглавницата и дори не успявах да сънувам някой принц на бял кон. Белите коне бяха дали път на катърите. А принцовете великодушно ме чакаха да се наиграя.

Пристигнахме в София около 10,30 часа и му звъннах:

– А! Ти пък кога дойде? – Алексей звучеше така като че ли внезапно му е звъннала някаква досадна роднина, която ще го врънка за тъпоумна услуга.

Дълго време не можах да му свикна на маниера и непрекъснато се смеех с Лъки, когато тръгвайки обратно за Варна, излягайки се на седалката го молех: „Айде сега, брат, превеждай какво точно искаше да каже Алексей!”. Лъки за разлика от мен беше перфектен – не само помнеше като слон, но и и наистина ми „превеждаше” ухилено. Умът му проблясваше като кастилска кама.

Алексей ме срещна с Агент Купър от ДАНС.

– Това е човекът, с който ще работиш – и с леко пружинираща походка се отегли.

Агент Купър беше истинско бинго след всички измекяри – ченгета, с които се налагаше да контактувам. Харесах го от първото здрависване. Открит, с ясен поглед, интелигентен и безкрайно снизходителен към всичките ми истерии.

С времето щях да разбера, че съдбата е влюбена в мен, щом ми пращаше агент Купър. Работехме перфектно – леко, малко авантюристично, но само за пред хората, иначе с истинска страст към справедливостта. И най-важното – агент Купър беше честен човек. Това ми стигаше.

На излизане Алексей ме дръпна встрани и ме погледна с поглед, който падна като метеорит в очите ми:

– Кой мислиш, че стои зад всичко това?

Той бе нарекъл цялата история с ареста, по начина, по който беше направен „европейско упражнение”. А начинът на операцията беше наистина ужасяващо неизпипан, бърз и непрофесионален. Смеехме се една вечер и той ми обясни как ако поискат само за петнайсет минути ще ме арестуват в този момент, спрятайки ми мероприятие, че съм го пребила – аз /?!/, че дори има белези от побоя и съм се разправила с държавен служител…

За всички, които четат тези редове това може да звучи шокиращо, но не само двамата с Алексей, а и куп народ знаехме, как в България това се случва непрекъснато. Година по-късно Алексей щеше да каже в едно интервю за в. „Уикенд”, че истинските мафиоти България са политиците и пак нямаше да разкрие кой знае каква истина, но казана на глас от него, тя щеше да шокира. И едните щяха да я отминат с мълчание, а другите – щяха да се притаят за да му отрежат главата в удобен момент.

Кой мислех, че стои зад всичко това?

Започнах припряно да му обяснявам, че доколкото знам няма политическа поръчка от високите етажи , че във Варна дори се опитат да спрягат и името на ТИМ, но това са глупости, че …

Не посмях тогава да му призная, че се върти и неговото име. Той ме гледаше мълчаливо, а аз пак увисвах.

Покрай мръсната история, разиграла се нататък с „мега” дознанието, започнаха и всички подмолни атаки, които целяха да повярвам, че Алексей Петров стои зад ареста на Данови, което пък трябваше да ме скара с него. Получавах съобщения от хора, на които иначе вярвах:

“Весе, според информация на мой агент от ДАНС, основен фактор за вкарването на Данови в ареста е именно Алексей Петров – Трактора. На агента имам пълно доверие”.

Хора, за които се знаеше, че съм в добри отношения ставаха неволни посланици на внушения, които сочеха Трактора като демонът на републиката. Никой от тях не знаеше обаче, че аз бях наясно, че случаят с Весо Данов нямаше нищо общо с националната сигурност и ДАНС нямаше пръст в него. Много малко хора пък бяха посветени, че вече имах моя лична оценка за Алексей от контакта си с него.

Това бе чиста разработка на Криминална полиция и БОП – Варна и Весо си беше виновен сам заради приказките, които беше разказал на половината град.

Информацията около корупцията на местните антимафиоти, прокурори и ченгета течеше през сито. В един момен на електронната ми поща се появи „нова звезда”. Легендира се като варненски фалшификатор, забъркан в една от печатниците, но уж всички отнесли присъди, а той не, защото имал късмета да направи сделка с високопоставен служител от службите. Разказваше ми, че познава Весо Данов и му дължи малка услуга. Дръпнал се бил от този крими свят, но демонстрираше завидни контакти и познания на улицата.

Не ми каза истинското си име.

Пишеше умно, интелигентно, предварително ме предупреди, че такъв му бил нрава и като го хванело някакво свирепо настроение, внезапно изчезвал. Пишехме си по скайпа. Беше налудничево общуване между двама души, които не се познаваха. По-коро той знаеше коя съм, беше ме виждал, но аз не знаех кой е този мъж. Опитах се да го разкрия и по описанието, което беше легендирал се насочих към един човек, но и до днес, някъде дълбоко в себе си си мисля, че това беше проверка.

За това колко струвам.

Илиян Кирилов – такъв беше ник нейма на виртуалния ми приятел, който ми даваше удивителна информация. Четях, забавлявах се, но нещо ме караше да съм сигурна, че този Илия Кирилов е неслучаен пратеник, който ме пробваше. Докъде може да стигна.

Докато бях потънала с всичките си килограми, които непрекъснато със страх мерех всяка сутрин на кантара , една сутрин получих кликване от Илиян в скайпа:

iliqn_kirilov каза: dobro utro 🙂

az каза: здрасти, жив ли си

iliqn_kirilov каза: axaxxaxaa

az каза: хахаха

iliqn_kirilov каза: nqma prichina da ne sym

iliqn_kirilov каза: tiho sega che shte padnesh

iliqn_kirilov каза: Galevi sa tuk

az каза: къде тук във варна

iliqn_kirilov каза: da

az каза: айде бе

iliqn_kirilov каза: poznai pri kogo sa

az каза: при кого

iliqn_kirilov каза: IS

az каза: стига бе

az каза: ти ме уби

iliqn_kirilov каза: uslugata koqto iska ne e za nego

iliqn_kirilov каза: a za tqh…

az каза: е какво за тях

iliqn_kirilov каза: snoshti se vidqh s tqh

az каза: с галеви

iliqn_kirilov каза: mhm

iliqn_kirilov каза: IS vyobshte ne doide

iliqn_kirilov каза: samo sedq v kolata

az каза: стига бе

iliqn_kirilov каза: e kazahme si dve dumi ama samo tova

az каза: той луд ли е бе и тях да крие сега

iliqn_kirilov каза: сек тел

az каза: ок

iliqn_kirilov каза: сложих си кирилица аз

iliqn_kirilov каза: преди малко на лаптопа, от който с теб пиша

az каза: е добре де IS какво общо има с галевите, синтетиката ли

iliqn_kirilov каза: да

iliqn_kirilov каза: и порта долу

iliqn_kirilov каза: те имат част от варна порт

iliqn_kirilov каза: терминал

iliqn_kirilov каза: тои заради това се е върнал

az каза: заради тях?

iliqn_kirilov каза: според мен им дължи услуги

iliqn_kirilov каза: мноооогооо

az каза: о боже

iliqn_kirilov каза: и те са го притиснали…

az avomot каза: ясно

iliqn_kirilov каза: то си ебало мамата

az каза: ти сигурен ли си, че наистина са тука галевите

az каза: да не изгърмиш и ти някъде

iliqn_kirilov каза: аз снощти вззех един лаптоп само за чат с теб,че ако стане нещо да хвърлям през прозореца

az каза: стига де, и кво стана

iliqn_kirilov каза: с Ангел говорех

iliqn_kirilov каза: на финала нищо

az каза: аман от тия телефон… а славков

iliqn_kirilov каза: словков нищо

iliqn_kirilov каза: по анцунг

iliqn_kirilov каза: 🙂

iliqn_kirilov каза: и със същата шапка от турция

az каза: о боже

iliqn_kirilov каза: те галевите едва ли тука в града ще бъдат

az каза: е сигурно някъде в района ще се крият

iliqn_kirilov каза: аз в началото като видях ангел, се сетих и казах на иван, че ако смята да прави някакви капани, да забрави

iliqn_kirilov каза: и първото, което казах на Ангел е, че не сме се виждали и тои не е тука

iliqn_kirilov каза: славков мълча човече

avomot каза: ами да какво друго да кажеш

iliqn_kirilov каза: сефте тои мълчеше

iliqn_kirilov каза: не бе казах му,че ако нещо текне, че той е в града да забрави за мен

iliqn_kirilov каза: в смисъл Ангел

az каза: той на ангел сигурно не му е до тебе

az каза: и какво искаха всъщност

iliqn_kirilov каза: паспорти

az каза: фалшиви?

iliqn_kirilov каза: да

iliqn_kirilov каза: имат забрана да напускат страната

iliqn_kirilov каза: и смятат да се изхлузят

iliqn_kirilov каза: там е работата, че ги искаха паспортите за днес сутринта…

az каза: е коой ще им ги направи толкова бързо

iliqn_kirilov каза: на такъв зор са

iliqn_kirilov каза: той ми обяснява, че имали фалшиви, обаче в бързината не могли да вземат нищо

iliqn_kirilov каза: не, бе отказах им…

az каза: чакай тел

iliqn_kirilov каза: само ще те помоля да не пишеш нищо по темата, защото в случая наистина само ИС и аз знаем, че са тук

iliqn_kirilov каза: поне близките дни да не пишеш…

az каза: ок

iliqn_kirilov каза: ок, мерси.За другите работи, които ти казвам няма проблем, за ИС които са, защото в момента много хора го портят.Но в случая с братята Г., да не ги намесваме, защото на мен нищо не са ми направили, да ти кажа не знам с какво точно се занимават.Да си се оправят

az каза: пази се, мама му стара, да не изгършим и без това не си в играта им.

Докато пишех по скайпа вдигнах Калинка главата си, а тя от своя страна вдигна ченгетата. Още предния ден в медиите бе обявено, че Гелевите ги няма и са изчезнали. Това дойде веднага след акциите, проведени в Дупница.

Звъннах на Алексей и му казах каква информация е стигнала до мен:

– Е, сега и това ако с тебе го направим…. – ми отговори в неподражаемия си стил той.

– Ще ни дадат медали пред строя … – разсмях се. Алексей ме накара да напиша всичко в един смс до него.

– Ти, луд ли си, то е толкова много как ще побере в един есемес?

– Нали си журналистка, ще намериш начин да го направиш в едно събщение – и ми затвори.

През това време Калинка ми звънеше и ми каза, че варненските ченгета се разшетали и имало следи, че някакъв джип късно предната вечер се бил появил по крайбрежието. Повече не искаше да ми разкаже, но имало индикации, че Галевите наистина са били във Варна.

Алексей ми звънна:

-Ти този не можеш ли да го изкараш на кафе някъде?

– Как да го изкарам бе, Алексей? Той се крие пред мен кой точно

е, въпреки че подозирам кой е, ако го притисна ще се уплаши и ще прекъсне окончателно връзката с мен. А аз си пазя източниците, не искам да го губя за информация… А и да го знаех кой точно е, нямаше да го рискувам…

Докато вдигнах на главата държавата, пиейки горещия си зелен чай, внезапно се улових, че май изпращявам. Някакъв олигофрен, когото не познавам ми пише такива неща, а аз дори не съм сигурна, че това е истина, и подлудявам полицията и ДАНС. Умирах от срам и се зарекох да не вдигам повече телефона, защото си представях как ще ме нарежат като салата. И без това бях забъркала каша. Нещо в мен обаче ми подсказваше, че нищо тук не е случайно.

Около обяд обаче се стовари още един чук върху бедната ми главица. По агенциите изтече официалната информация, че Галевите сами са се явили в следствието.

Не ме оставяше усещането, че нещо се бе случило. Нещо, свързано с цялата тази кореспонденция. Нещо, което беше извън моя контрол. Алексей не каза нищо по темата повече. Агент Купър лекичко ме провокира – внимавай на кого се предоверяваш и проверяй източниците си.

Илиян Кирилов изчезна така, както се бе появил месец по-късно. Добре, че запазих 150 – страничната си кореспонденция с него. След като се потопи окончателно, установих, че някак си е изтрита и блокирана историята на кореспонденцията ни от скайпа му. Дори не бяха отбелязани и датите, в които е влизал или излизал. Толкова виртуозен да беше тоя крими бандит, чак не беше за вярване.

След десетина месеца щях да прочета по „мега” дознанието как са следели и засичали по мобилна клетка Алексей Петров, но тогава още не подозирах.

Подозирах него. И понеже съм седмаче все ми се искаше да стават по-бързо нещата около заковаването на корумпираните ченгета. Ужасяващото ми заграждане във Варна предстоеше, а всички се опитваха да ми обясняват каква гад е Алексей Петров.

В същото време в ареста Весо Данов бе притиснат в ъгъла.

„Алексей,

Пиша ти, защото ме поставят до стената.

Страшно ми е важно да знам късчето от пъзела с твоето име.

От 20 дни хора, близки до президента ежедневно обещават на Весо да го извадят от ареста. Първо беше под “домашен арест”. Всеки ден отлагаха за утре с безумни обяснения. Нищо повече не знам за човека, който урежда нещата чрез наблюдаващия прокурор от ВКС, освен, че е жена и се нарича М. Близка е до някякъв Н., който пък бил президентски съветник.

В момента, в който се чу, че сме готови да дадем пресконференция по случая, към Весо натиска се промени изключително.

В четвъртък той ми се обади и ме накара да отменя пресконференцията, тъй като въпросната жена му казала, че е говорила с главния прокурор и той казал, че ще го пусне в сряда /12 ноември/. Говорила е директно с Весо в ареста по телефона и му е поставила условия – да си затвори устата, да не говори нищо, след като бъде пуснат да замине от Варна и да изчезне за известно време. Второто условие е, да спра пиша в сайта срещу ДПС и изобщо срещу корупцията, за която пиша във Варна. Обясненията, които е дала на Весо и които той ми предаде ми се сториха глупави и абсурдни – като това, че главният прокурор казал, че като пуснел него, трябвало да пусне и Славков, защото щяло да има натиск и за него, и изобщо някакви хави от “Хиляда и една нощ”.

Днес на съпругата на Весо други хора, отново, свързани с президентския лагер, които обаче не ми казват кои са, също са поставили условието Весо да мълчи и аз да спра да пиша. Като излезел Весо, с него щяло да има и разговор на “четири очи” и трябвало да изпълнява това, което му се каже.

Някой се страхува не точно от това, което ще говори Весо, защото той нищо по-различно не може да каже от това, което вече написа в писмото от ареста и за корупцията в полицията, а от това статуквото във Варна да не бъде променено. В момента, в който се чу ще има пресконференция и започна този политически рекет.

Весо в абсолютно неизгодна позиция, той първо няма цялата информация отвън за да направи точния анализ и второ, цената е свободата му, за която очевидно е готов да плати всичко. Казах му да мисли, опитах се да го накарам да не се подава на евтини манипулации, но ударих на камък.

Някой във Варна иска цялата това червиво блато от навързани полиция, съд, прокуратура и община да остане непокътнато до изборите. И сега се играе на тънката струнка на Весовата уста и на моята.

В сайта си аз за пчелички и фолк-звезди няма да пиша. Сега обаче съм притисната до стената от някакви гадове, които ми показват, че

ще ме смачкат и, че очевидно съм луда, че съм тръгнала срещу смазващата им машина.

Единствената ми надежда беше, че ти и вие не сте в тая мръсна игра. Мислех, че като по накакъв начин ви помагам, нещо добро ще се случи за да направим поне опит да разплетем това змийско кълбо.

На финала стана така, че нямам защита от никого и ако не спра, знам вече какво ме очаква.

Никой засега не си показва лицето за да застане срещу мене и като се рекетираме, поне да го направим очи в очи и със свалени карти на масата.

Честно да ти кажа, не знам какво да правя. От една страна знам, че нямам никакъв шанс срещу тази отвратителна машина, от друга – съм бясна и не искам да капитулирам, спирайки сайта или спирайки да пиша за мръсните типове във Варна.

Сицилианска примка.

Искренно се надявям да не си вътре в този лагер. Но заслужавам да знам поне какво се случва. Лъки също е много притеснен. Оказа се, че работим за вас, а никой не дава пет пари за нас.

В сряда прословутите “президентски” “благодатели” трябва да си свършат уж работата за Весо. С условието той да им бъде заложник. Лошото е, че с мен ще се справят по-трудно. Вероятно Весо сега ще ме умолява да спра всичко заради него, аз обаче няма да спра.. А ти знаеш, колко е лесно да ме спрат с всички други средства, нали?

Бъди здрав.”

Алексей ми звънна от Япония. Беше на някакво съзтезание. Хвана ме на улицата и сред шума от автомобили, успя да спре крясъците ми:

– Спокойно, запази хладнокръвие. Толкова ли лесно се поддаваш на провокации?

Не се поддавах. Но аз бях срещу дулата им. Войната във Варна тепърва започваше.

Година по-късно по време на изборите и след тях Мария Друмева направи две интервюта с мен. В тях ме питаше за Алексей Петров. Дадох и моята позиция за него:

„Алексей Петров е хиена. И продължавам да твърдя, че струва колкото целия ДАНС на квадрат. Той има уникални качества и целия митологизъм, създаден около личността му, не е случаен. Алексей е бил перфектен агент на прикритие години наред и това, че днес голяма част от хората продължават да го наричат мутра е само признание за това как успешно се пъхал там, където му е било работата. В ДАНС обаче е пълно с мушмороци, които все още от самото създаване на агенцията не могат да работят като един отбор. ДАНС стана един механичен сбор от спецслужби на лица, които години наред работеха безметежно в контразузнаването например, и които по цял ден се чудеха кой неудобен за властта да изработят и от това да направят пари. През всичките си години на журналист имам преки впечатления от този тип спецченгета, които бяха превърнали спецслужбите в ЕООД-та и еднолични търговци и пишеха „разработки” за всеки, който трябваше да бъде ударен поръчково. Алексей Петров има едно огромно преимущество – бил е навсякъде – и спецслужбите, и при баретите, и в подземния свят, а това не е школа, това е абсолютен университет. Няма по-голямо училище от улицата. Точно Алексей Петров знае как да удари там, където трябва, за разлика от някой костюмиран агент, който никога не е помирисвал бандит и ходи по кафенетата с тефтер в ръцете, и записва като малоумник сведения от агента си от кримиконтингента, при положение, че през кафенето минава половин Варна…

Дори и да имам основанието да кажа, че Алекей Петров ме е прецакал, винаги ще бъда благодарна, че се срещнах с него, защото от него можеш да учиш в движение. И да се възхитиш на начина, по който те е „завъртял”. Човек трябва да умее да уважава противниците си. Алексей Петров „без маска и грим” сигурно е мистериозен заради сложната си биография, но пак ти казвам, той е хиена, готова за скок… Алексей Петров е класен играч. Какво значи задкулисен? Той е човек на спецслужбите и е напълно нормално да не подскача в „Денсинг стар”. Ходовете на такъв човек са тихи, хладнокръвни и на моменти упойващи. Алексей Петров не е Демби, нито някой селски бандит, който е решил да си поиграе на спецченге. Уникалността на Алексей Петров е точно тази, че никой всъщност не знае истинската му роля. Знаят само онези, които са в тези спецписти и когато тези хора са свързани с могъщите корупционни схеми на олигархичния – политически кръг, правят най-елементарното – летендират, че е бандит, убиец, контрабандист и някакъв смешко, който се мотае като муха без глава в ДАНС. Като се пусне това на обществото, което няма как да е навътре в истинската информация, сатанатизирането е готово. А това сатанатизиране понякога е умишлено търсено. Сега ще ти кажа нещо, което знам – в спецслужбите ползват цял екип от т.нар. криминални елементи, бандити, мафиоти, или както искаш ги наречи. Тогава, когато имат нужда, тези хора са на разположение, но не за да убиват и да трепят, както сега би казал някой като ген. Атанасов, а в полза и на европейските спецслужби. Това не са типичните информатори и агенти. Тези хора работят практически с умения, които в определени области са наистина удивителни, и които са впрегнати в името на държавните интереси. Ако обаче това т.нар. условно „звено” излезе някога на бял свят, нали се сещаш какъв вой ще настане, че мутрите нарочно са вкарани в службите?…

Това, че познавам Алексей Петров, не означава, че си говоря често с него. Даже напротив. Аз много люто се карам с Алексей Петров. Бъдещето му, според мен, не е сакрално зависимо от това дали ще остане в ДАНС, или не. Сложна задачка е за тези, които го целят. Вън, или вътре, той е противник, с когото си длъжен да се съобразяваш. И със сиурност, онези, които трябва, ще го усетят на гърба си. Нямам идея дали Алексей Петров играе шах, но той разигра такава виртуозна шахматна партия по изборите, че и днес матът продължава да дрънчи в нечии глави, включително и на някои, които се изживяват като победители. И за ужас на ген. Атанасов и Костов, които разпространяват мълвата, че ДАНС била загубила доверието на чуждите спецслужби, че чак и Цветанов им приглася, Алексей Петров се ползва с рамо от там. И още нещо – преимуществото на Алексей Петров е, че той не ламти за слава, пиар и светлината на прожектора. Той е надскочил суетата и знае, че е важно работата да бъде свършена, а това, че ще те разпнат и оплюят след това, а други ще си окачват лаврите, е в реда на нещата. Нещо като във филмите – измислените фигури са за пред Бареков, истинските усмихнато пушат пура и гледат по телевизията, онова, което са режисирали. В спецслужбите е така – колкото повече роли и лица имаш, колкото повече хората те легендират за такъв, какъвто не си, е по-добре за теб. И за работата ти”.

.Сдъвкаха ме за тези думи. Във форума на сайта знайни и незнайни ме псуваха и ругаеха, че едва ли не правя свирки на Алексей Петров. И глупашки вярваха, че точно Алексей ми дава акъл какво да пиша.

Истината нямаше нищо общо с това.

Алексей изобщо не подозираше за тези тези интервюта. Не ми се обади нито веднъж за да коментира какви ги плещех. Впрочем, той никога не си позволи да ми оказва някакъв натиск, или да ме моли да пусна това, или да спра онова.

Една вечер се скарахме. Всъщност, аз му виках ядосано. Той дърпаше упоително една пура и присмехулно наблюдаваше как все някога ще ми мине ядът. Вбесена му обяснавах как за нищо не става техния лайнян ДАНС и как месеци наред не можаха да направят нищо по „модела Варна”, от който твърдяха, че са втрещени.

– Нещата не стават така бързо, както ти си мислиш. За Драшков и кръга му трябваха осем месеца… – Алексей изпускаше дим в лицето ми.

– Айде, моля ти се…. – пенех се – За Яне може всичко, нали?

Рекне нещо и вие хуквате като изоглавени! А спри го тоя Яне, бе, то и аз съм луда, ама той съвсем …

Алексей се разсмя и направи жест с ръка:

– Аааа, на кантар сте… Плюс това Яне ми е сърдит и изобщо не съм го виждал. Той смята, че понеже се познаваме с теб, аз те карам да пишеш срещу него в сайта…

В тази държава около всеки, който пиеше питие с някого, витаеха безумни легенди. Всеки мислеше, че някой кара някого да пише нещо срещу него. Живеехме в един пошъл интригантски филм, в който докато стигнеш финала, изобщо не можеш да вденеш откъде е започнало всичко.

Само подозирах какво наистина правят ДАНС по случая за „модела Варна”. Алексей никога не си позволи да ми даде информация. С времето обаче наредих цялата картинка на пъзела.

И докато в един пристъп на безсилие си го изкарах на Агент Купър, побърквайки го по телефона, че накрая ще го смачкам тоя Алексей Петров, само да ме е излъгал, той ми отговори простичко:

-За Трактора не си права, той е единственият мъж в целия пиклив ДАНС.

Тепърва ми предстоеше да се убедя, че е така.

…………………………….

Когато убиха ДАНС, Агент Купър ми написа:

„С края на ДАНС свършва приказката, че нещо може да се промени в България. Корупция и синтетични наркотици ще хранят новите властимащи… а агент Купър си отива тъжен вкъщи, този път завинаги.”

И ми пожела да бъда смела, но не и безразсъдна.

Алексей? Алексей си беше Алексей и от него аз, заклетия солов играч, научих, че да бъдеш в екип с някого, означава и да умееш да чакаш. И дори и да нямате връзка помежду си, трябва да улавяш вибраците на другия. Ако имаш сетива за това и ти е дадено, екипът ще е неуловим за никого.

Да не си мислите, че ми и чел лекция за това? Сама го научих от него. Как, не ме питайте.

Точно от онези, които иначе щяха да ни вдигат паметници на нас с Лъки, чувахме потресаващи горчиви неща за себе си.

С Лъки имахме едно наше място.

Той бе толкова млад, че ми се свиваше сърчицето за него, когато със стиснати устни, все още мъчително извървяше стръмната пътека до истината, че тук, на това място, благодарността бе мръсна и неприлична дума.

Вгледах се в него внимателно и вместо да го погаля, дрезгаво изръсих:

– Майната им, Лъки! Каквото и да говорят за нас, действахме като патриоти

…………………..

Из книгата на Веселина Томова „Този живот е за смелите“

Алексей Петров: Бойко уби ДАНС!

…

Призрачно меката вечер ни заливаше на талази, а морския бриз бъркаше дяволито резливите безалкохолни коктейли, с които се наливахме.  Тъкмо приключвах разказа за нахлуването ми като нахална оса през джама на ДАНС, анализирайки „спец” сагата ни, когато заливайки се от смях, внезапно се сетих:

– Преди години Трактора в едно от обажданията му, когато вместо да каже в прав текст: „Ела в София!”, измърморваше: „Ти имаш ли път към София?”, беше отсякъл: „И ела сама!”… Помниш ли?

– Ами напиши му един смс: „Този път ще дойда сама!”. И гледай какъв филм ще започне… Какъвто е мнителен, направо ще си каже, че службите са ти пробили телефона и те изпращат съобщението вместо теб… – хилеше се, всмуквайки от наргилето, партньорът ми Пенчо.

– Верно?! Защо ли се сетих сега пък това? – вдишвах дълбоко морето, което напяваше рефрена, че в нито една мисъл няма нищо случайно.

Пленена съм от нестандартните решения. Те са решаващият ми коз. Онези, които ти се дават, щом си с отворено пулсиращо съзнание, и които водят винаги до верните пътеки, въпреки че всички наблюдаващи отстрани минувачи те сочат с пръст, че си куцото пиле.

„Този път ще дойда сама!” написах с пълно и ясно съзнание на Алексей Петров на следващата сутрин. Познавах онова, което криеше зад обвивката Алексей. Нито очаквах отговор, нито какъвто и да е контакт. Не се бяхме чували цяла вечност, а и аз непрекъснато за нещо му бях крива – ту го „шантажирах”, искайки интервю, за което той се съгласяваше, пък после отказваше и нарочваше близки до него, че си били измислили думичката „шантаж” и били виновни, че сътворили интрига между нас, ту ме определяше като „луда” пред общи познати. Знаех обаче, че този смс ще го вкара в джаза и няма да се успокои, докато не разбере какво всъщност се случва и как е възможно изобщо той да не го знае. Понеже и той минаваше за „хабилитирано лице”, като всички „топ” дансаджии.

Велин Хаджолов се бе потопил и дишаше с тръстика под водата.

Два дни след съобщението ми, от дисплея на телефона ми ме цапардоса името на Алексей Петров. А сега, Веселино, нахака ли се! – за миг се вцепених – ей сега ще ти се изясни къде ще ходиш този път и защо точно сама… В такива мигове на пълна неподготвеност, търсех дъха си дълбоко и я карах на пълна импровизация:

– Получих много странно или грешно съобщение от Вас, от Вашия номер… – Алексей бе очевидно смутен, за да ми говори натъртено фамилиарно на „Вие”.

– Не, не е странно, не е странно… – изрекох светкавично.

– А е грешно? – предпазливо опипваше Алексей.

– Пиша книга за ДАНС и искам да ми помогнеш! – повалих го с картечен откос.

– Тоест смяташ, че аз мога да пиша също, така ли? – не се даваше той.

– Разбира се, че можеш… – ставаше ми все по-забавно.

– Ти да ми диктуваш и аз да пиша, или как? – окопитваше се Алексей, гаврейки се. Сега му бях паднала.

– Ако така ще си говорим, няма смисъл. Аз ти говоря мъжката.

– Е, аз женската ли ти отговарям, какво?

– Ами точно женската ми отговаряш! – засмях се.

И той не издържа, и се разсмя:

– И какво да направя аз?

– Ами да ми помогнеш просто, ако имаш желание. Не те притискам, не те припирам…

– Дааа, ще ти помогна. Какво трябва да направя?

– На мен ми се иска да излезе всичко, обаче никой не се навива…

– Ти си се навила? – попита рязко Алексей.

– Аз не съм се навила, аз го правя. Един ме изпорти вече и съм бясна!

– Кой е тоя? – на това място Алексей вече истински живна и си дадох сметка, че сън няма да спи, докато не разбере кой е тоя, дето не само, че е писал или говорил, ами ме е и изпортил.

– Е, сега, няма да ти обяснявам кой е, ще разбереш, ще ти обясня някой ден… – петлаех се аз. – До половината съм и точно там, където трябваше да се каже всичко, нали знаеш „смелите сърца” колко са „смели”? И това е положението.

– Ама ти ще разбуниш държавата, вероятно това си решила…

– Ами ще я разбуня. Що да не я разбуня? – ама и аз съм едно „смело сърце” си мислех, докато продължавах нахакано. – Аз проблем нямам, в никакъв случай няма да те соча като източник, ако не желаеш, но просто ми трябва малко помощ.

– Аха… – Алексей тупаше топката и в типичния си маниер заби сервис в неподозирана посока – А ти си ме оплюла, че съм защитил Цветлин Йовчев, а аз не съм го направил. Аз защитих действията на полицията, като казах, че са цивилизовани.*

– Казах ти да не даваш изявления на „Пик”, а ти продължаваш в същия дух…

– Не съм давал изявления на „Пик”, обади ми се Касабов от СКАТ, човекът…

– Аз понеже СКАТ не гледам, го видях в „Пик”…

– А бе какъв „Пик”, бе, никакъв „Пик”… – бранеше се Алексей.

–-

*Става дума за действията на Цветлин Йовчев като министър на МВР по време на протестите на „умните и красивите“

– Ами там го видях, че точно ти пък защитаваш Цветлин Йовчев и си казах – е, хубава работа, то пък това мина всички граници…

– Не съм бил и в СКАТ, бях в един хотел в Бургас… – Алексей въртеше разговора далеч от темата за книгата и се дърлехме за абсолютни нелепици.

Нали съм по-нестандартните решения обаче, пак го изненадах:

– Както и да е, очевидно е моя грешката, не съм го допроверила, моя е грешката – признавам.

– Ами дааа… – ако имах възможност да видя лицето му, със сигурност то щеше да е разлято от удоволствие на погаленото му его – Има едно понятие – „другата гледна точка” се казва там при вас, във вашата материя…

– Ех, Боже, Боже, Боже… – не издържах и се разсмях – Добре, признах си сега греха, какво искаш повече? – и рязко го върнах на терена – Онази поща действаща ли ти е още?

Имах предвид електронната му поща, която в онези години, когато пътищата ни се пресякоха, докато беше в ДАНС и работехме по разни „мисии”, ползвах.

– Ооооо, нямам пощи аз, бе! – дали Алексей се сещаше, че отдавна не ми говорише на „Вие”.

– Ти пък нямаш пощи! Как може да нямаш поща, бе човек? – правех се, че му вярвам.

– Каква ти e идеята? Да ми зададеш някакви въпроси?

– Не, искам да ти пратя някои неща, за да се ориентираш…

– Може, може, може… – изпъшка Алексей – Въпросът е, че съм решил и аз, но малко по-късничко… Сега съм се скрил и с никого не искам да говоря, щото си пиша и аз някакви книжки, ама не като твойте… И затова не се занимавам с нищо друго, обаче тъй като съм изключително информиран, повече и от МВР, как се развиват тези протести, включително имам доказателствен материал – записи, видео и аудио, и някак си това всичко, което се пише как едни интелигентни хора само единствено с чисти подбуди отиват там и разиграват сценки, е абсолютно невярно. Което малко ме дразни, по простата причина, че…

– Добре де, дай да направим нещо, мама му стара! – изрепчих се.

– Ами какво да направим? Тези хора защо не танцуваха там, когато аз първи казах за какво става дума?!

– Добре бе, Алексей, точно така е, прав си, обаче…

– Сега те ми обясняват как Пеевски не ставал за ДАНС… Аз твърдя, че по-става… – продължаваше Алексей.

– Ама как да не става, бе? Аз бях за него. И следващият шеф на ДАНС ще бъда аз! Запомни ми думите, които ти казвам сега, колкото и смешно да ти звучи. – стрелях от упор.

Толкова нахално високомерна рядко съм се виждала.

Алексей се разсмя чистосърдечно:

– Ти се побърка, стига бе!

– Ама аз ти говоря съвсем сериозно.

– Ако Цветанов и Бойко се съберат в едно…

– Какво, какво каза? Че събрани Цветанов и Бойко в едно съм аз, така ли?

– Не, казах, че ще си по-конкурентна, ако трябва да се състезавате на тема полицейски, сигурностни и такива работи…

– Искам да ти кажа, че ти може да се подиграващ, но когато стане…

– Не ти се подигравам, аз познавам тези хора…

– … първият човек, когото ще извикам любезно на кафе, ще бъдеш ти.

– Е, кво, ще пием едно кафе, голяма работа. Аз ти говоря, че това е едно съчетание – Борисов – Цветанов – на много мързелив и много прост човек. Това съчетание е много страшно.

– Така… добре, ще можем ли да направим нещо, или аз да продължавам сама като шерп? – рязко катурнах разговора в моята посока.

– Ще ти помогна нещо, ама да не е сега да разбунваме хората, тия, ония… Както ти казваш – аз съм бил враг с тоя, с оня, дай сега тука да ги оплюваме…

– Вие всичките сте толкова нежни и деликатни, че просто…

– Кажи какво друго искаш да направя, че да ти покажа, че не съм нежен! Кога бях нежен аз? Като разказах…

– Ти никога не си бил нежен, обаче…

– … аз се кандидатирах за президент за да кажа, че трябва да забраним партиите, че не защитават малкия и среден бизнес, отидох в ареста, казвайки, че има държавни пари в частни банки, за да се правят медии и да се оплюват хората, и да се правят далавери, и ти викаш – ти си нежен… Какво повече трябва да направя – да отида да си разбия главата на площада ли?

–    В един момент нещата трябва да се кажат в прав текст.

–         Ама аз съм ги казал!

–         Не си ги казал баш в прав текст.

–         Как да не съм ги казал?

–         Казал си си тезата, казал си си позицията, но аз искам да извадим

канавата, да извадим хастара, да извадим тези, които са там, защо са там и какво правят. Разбираш ли ме?

–         Кои? – познавах похватите на Алексей и никак не му се вързвах.

–         Е! Кои! Знаеш много добре кои. Всичките там мухльовци,

педераси и педали, и всякакви лайнари.

– Виж, аз всеки ден се занимавам с редица представители на изкуствата, които идват да им помагам по различен начин. Стотици хиляди съм дал някога на театър София, познавам актьори, актриси, артисти, каквото се сетиш. Тези човечета не могат даже да си придвижат пианото, ако някой не им плати… – разхождаше ме по тъча.

– Знам! Това е ясно. Аз ти говоря за ДАНС!

– Ахааа… ДАНС…

– Аха…

– Ама ДАНС да не го оплюеш до такава степен, че да го сринем, нищо да не остане, защото това е един съвършен инструмент…

– Идеята ми е не да оплюя ДАНС. Идеята ми е да обясня кой уби ДАНС, защо го уби, ето това е простичката ми идея…

– Бойко го уби! – ясно каза Алексей.

– Моля?

– Бойко го уби, а преди това един – Драшков се казва. – ледено натърти Алексей.

– Аз не плюя ДАНС, трябва ми помощ, за да се обясни това. Един тръгна, отвори си устата, стигна до средата и се насра от страх преди три дни, и ми еба майката и на книга, и на всичко… И сега продължавам сама, за разлика от путьовците. И ми трябва помощ. Затова ти се обаждам. Ако можеш да ми я дадеш, добре, ако не можеш, няма да ти се разсърдя.

– Ако трябва да ти нося дисагите, ще ти помогна, няма проблем.

– Хубаво, един път и ти да ми носиш дисагите.

– Ами тъй де.

– Ами тъй де.

– Значи аз в частта защо е създадена ДАНС и какъв перфектен инструмент е за координация с министър председателя, ще ти направя цяла глава.

– Ами направи ми! Ама не искам да ми я правиш само научно. Искам да ми кажеш защо бе, кой и с какво еба майката на всичко? Това искам. Направи си ти главата, такава каквато ти искаш да я кажеш, с твоите думи, но ми кажи и другата канава, която аз ще я кажа, не ти.

– Мисълта ми е – не бъркай, че това са го направили Йовчев и тези лица, които са заели някакви позиции.

– Те са инструменти. Това е ясно. – отсякох.

– Точно така. Не са и инструменти, по-скоро са били лоялни към един друг, който не е знаел, или знаел какво прави в този момент. Сега може и той да съжалява, и те да съжаляват, но са го направили… Седнал там някой да направи разработка*… Писанчев каза: „Ами казаха ми, направих я”.. К’во повече трябва да го ровиме… Няма смисъл от тая работа.

– Тая тъпата разработка изобщо не ме интересува.

– Виж сега, не искам тези хора да си кажат – Алексей сега се прави на интересен. Вместо да удари едно рамо в тази тежка ситуация… Не говоря за началниците, говоря за състава, с който и аз съм работил. Сега да кажат – и той ни подхвана, и ни вкарва в абсурдите там. Ей това не искам да се получи.

––––-

*Разработката „Галерия“

– Ама аз не искам с тази книга някой да разчиства сметки или да бъде гаден към някой друг. Искам обективно да бъде разказано ясно какво се е случило. Затова обаче се иска задник. А някои хора нямат задник, казах ти, четири месеца съм загубила, не ме питай…

– Ама ти как така ми се обади? Ти толкова много ме мразиш и как сега изведнъж ми звънна? – не се сдържа Алексей и даже не сещаше, че се обърква – не аз му се бях обадила, а той на мен, аз бях изпратила просто смс – уловка. Човъркаше го как така нахлувам в кутийката на неговия свят като хала без никакво предупреждение за код „червено”.

– Кога съм те мразила?

– Е ти ме скъсваш на твойта медийна ливада да ме побъркваш… -Алексей бе ранима струна за това как го отразяват медиите и колкото да се преструваше, че това изобщо не го вълнува, и този път не пропусна да ме жегне.

– Това, че ти нямаш усет към хората ми е известно, това, че не си ми свалил психопрофила, за да знаеш, че аз никога в живота си не мразя и никого не мразя… – усмихнато редях.

– Ама аз не съм се занимавал никога с профила ти! Ама не мога да разбера – мине не мине време и като ме цапардосаш, ме пращаш …

– Защото говориш глупости, затова.

Алексей се разсмя:

– Ама чакай, това се случва някъде, аз не съм го планирал.

– Ти не си го планирал, ама твойто име излиза бе, Алексей! Не моето. Излиза „Алексей Петров – две точки” каза еди какво си…

– Като кажеш, че не съм се включил адекватно, или ме пращаш на Бабинци по бели гуменки или по джапанки, не знам какво беше…

– Е, що да не те пратя? – очевидно го бях уцелила точно там, където най-много го болеше. Една от метафорите, които използвах, когато го съкрушавах в публикациите си, бе да го пращам по баирите на село Бабинци с бели гуменки.

Алексей се опитваше, смеейки се, да изглежда нехайно незасегнат:

–         Ама има лошо чувство като го кажеш това.

–         Аз не изпитвам въобще лошо чувство.

–         Ти искаш да ме иронизираш, но не постигаш резултата. Ако

дълбоко в себе си смяташ, че има резултат – няма! – прокара нескопосан фройдистки елемент Алексей, не толкова за да ме нарани, колкото да убеди самия себе си, че това с белите гуменки няма да му се случи.

– Аз изобщо не целя да постигам някакъв такъв резултат. Очевидно си говорим на различни езици. Съжалявам, ако си се почувствал обиден, прости ми… – вместо да го прасна, го изненадах с погалване.

–         В никакъв случай! В никакъв случай!

–         По никакъв начин не съм искала да те уязвя…

–         Чакай само да ти кажа…. – набираше Алексей.

–         …Искала съм да те отрезвя! Ако това е било възможно. Ако не си

го разбрал, какво да се обяснявам като ученичка…

– Виж сега, ти патрулираш… Може ли така да се изразя? Патрулираш в интернет ливадата и изведнъж някъде мина аз там на дребно, и ти – дуууум!, ей така без причина… Казал съм едно изречение, че полицаите са действали цивилизовано, ама това е извадено от контекста…

– Ама да не съм го извадила аз от контекста? Това излиза в общественото пространство! Аз не съм го измислила бе, Алексей!

– Ами ще им се обадиш и ще ги питаш – абе вие, откъде го имате това…

– На кого да се обадя, на Недялко?

– Обади се тука в офиса. Имам Съюз за стопанска инициатива. Грижа се за защита на малък и среден бизнес. И изведнъж цапардосваш директора, оттам налагаш по репутацията на малките и средни фирми…

Фройд беше казал нещо изумително: „Преди да си поставите диагноза за депресия и ниска самооценка, се убедете, че не сте заобиколени от кръгли идиоти”. Нещо не схващах – аз ли съм идиотът, който съсипва малкия и среден бизнес, просто защото праща от време на време Алексей по баирите на Бабинци, или той се прави на идиот, за да печели време, мачкайки ме. Но карай да върви, това беше неизбежния риск от сблъскване челно с трактор.

– Оооооо, чакай малко, извинявай много! Това вече е несериозно, което ми казваш.

–         Увеличаваш безработицата по този начин… – Алексей се опиваше

от възможността да изнесе лекция на трошачката на директора на Съюза за стопанска инициатива на гражданите.

–         Най-вероятно аз съм виновна и за атентата в Сарафово?

–         Ти не, но по едно време се появи, че може би аз имам връзка

с бомбата… Ама ти като кажеш, че аз съм бандит, просто октопод…

–         Кога съм казала, че си бандит?

– Ама ти като кажеш, че той се изказа много правилно, ама е бандит, не е чак толкова удар по репутацията… – засмя се Алексей.

– Никога не съм казвала, че си бандит… Ясно, няма какво да говорим повече. Извинявай, че те обезпокоих, помолих те за помощ… – отсякох.

–         Ама аз отказал ли съм ти я тази помощ?

– Ами като не си ми я отказал, кажи ми как ще ми помогнеш, не ме занимавай с твоя дребен и среден бизнес, който аз съм съсипала! Това е безумие, което говориш в момента! Това, че ти изключително много се дразниш от появата ти в АФЕРА е твой проблем, не е мой. Айде така, по същия начин, се дразни когато злоупотребяват с името ти по най-отвратителния начин всички останали медии и тогава говори с Томова за средния и дребен бизнес.

–         Аз не се дразня.

–         Е как да не се дразниш? Очевидно се дразнищ.

–         Не.

–         Ами като не се дразниш защо отделяме излишно време на тази тема?

Алексей замълча за момент. Разбираше май, че сам се оплете:

– Да. Ако трябва да говорим по същество, като се видим мога да ти кажа как да структурираш разделите и главите на книгата си…

– Аз нямам нужда от редактор.

– Аз няма да редактирам. Аз ще ти помогна структурно как да изглежда – иронично се смееше Петров.

– Структурно аз пиша и си правя книгата сама. Благодаря ти, нямам нужда от редактор. Имам нужда от информация.

– Ще ме включиш в преамбюла… – забавляваше се Алексей, биейки ми словесни келембаши.

– Не си прави майтап, ако ще се иронизираме… Ти си вторият, който бягаш! Аз ще ви изредя всичките, един по един по списък и накрая ще напиша колко големи смели сърца сте.

– Чакай малко сега, спри! Къде бягам аз? Аз ти казах само, че не изпитвам вътрешен комфорт, ако трябва да бъзикам този или онзи, още по-малко сега в тази ситуация. Ще се включа обективно да разсъждаваме що е то ДАНС и защо не си изигра ролята, и стана това, което е днес – една квази организация.

– Давам ти цяла глава, научна, академична, хабилитирана, защото така ще я напишеш, ще я включа, без никакви поправки, но това не ме удовлетворява – бавно провлачвах думите.

– Ама като пишем за ДАНС, имай предвид, че аз ще кажа, че това е добро решение за включването на БОП вътре, ще се опитам да кажа, че инструментът е бил перфектно замислен и после дребни интереси, и то чак не толкова корпоративни, а по – скоро на слънчасали хора…

– Това си го кажи. Аз искам другата информация.  Искам защо, кой, как и какво. Това е моя работа, не е твоя.

– А ти, знаеш ли какво? Ти що не го намериш Петко Сертов? – привидно наивно попита Алексей. Това беше една от любимите ми негови хватки – докато говори за нещо, внезапно да ти подаде изненадваща сламка, без обаче тя да е пробита с отвор за дишане.

–    Петко Сертов винаги мога да го намеря.

–         Нека той да ти разкаже. Да видим какво ще ти каже. – лукаво

отвърна Алексей. Той обаче не знаеше, че Велин Хаджолов вече бе разказал отчасти онова, за което ми намекваше.

– Няма какво да ми разкаже, ще прочетеш как ми благодари и за какво… Знам сега какво ми казваш. Много добре знам. Оня, дето се направи на мъж и реши да пише, стигна дотам и спря.

– Кой е тоя, бе?! – вече остро извика Алексей.

– Няма значение кой е той. Ще го видиш кой е. Но ти казах, накрая всичките ще ви обиколя по списък и ще напиша кой на колко му стигна храбростта. Сега като затворя, ще ти пратя моята лична поща да ми изпратиш каквото искаш ти да кажеш. Аз те помолих за друг вид помощ. За информация. Както решиш.

–         Добре. Остави ме да си помисля един ден, че сега е много жега.

–         Ок. Чао.

……………………………………

….Когато дойде времето по едно от делата с Недялко Недялков да призовавам свидетели, посочих единият от тях – Алексей Петров. Точно Алексей Петров, заради когото Недялко Недялков бе обиден и наклеветен, защото нямало как да има нещо общо Недялков с човек, за когото вътрешния министър Цветан Цветанов казал, че бил организатор на престъпна група.

Алексей не знаеше, че ще го призова. Когато Алексей ми звъннеше, това означаваше, че нещо го е засърбяло от някоя моя написана дума за него.

Така беше и този път.

–         Добро утро.

–         Добро утро. Как сте?

–         Ти си ме наплюла в твоя велик сайт някъде… – атакува направо

Алексей.

–         Не съм те наплюла. Пак почна…

–         Ще ти заведа дело или ми дай някой лев извън съдебно…

–         Ами заведи ми! Само ти не си ми завел – няма лошо. Аз те викам

като свидетел, ти дело ще ми завеждаш! Може ли такива работи да приказваш?

–         Какво? – повиши тон Алексей.

–         Викам те като свидетел, ти дело ще ми завеждаш…

–         Къде ме викаш като свидетел?

–         Ами ще получиш призовка.

–         За кво, бе?

–         За Недялко…

–         Ами що не се споразумеете с него?

–         Е как да се споразумея с него? Няма никакви шансове да се

споразумявам с него, защото…

–         Ти го наричаш кюфте. Кажи му: „Извинявай, не си кюфте!“ И

готово!

–         Така ли? Еееей, ти си много голям тактик, бе, Петров!

–         Е за какво ти е да се разхождаш по това?

–         Ти направо ме изумяваш! Както винаги, но няма значение…

–         И какво ме наплю? Какво си написала? – върна се на болката си

Алексей.

–         Никой не те наплюл. Прочети първо и тогава говори. Какво съм те

наплюла? И не се прави, че не си го чел!

–         Сега ми казаха токущо и затова ти се обаждам…

–         Първо материала е на Любо и материала си е много точен, и

въобще не е наплюване. Аз просто написах отдолу…

–         Материала – на Любо – друг път! Ти си написала отдолу Любо и

толкова – рязко се озъби Алексей.

–         Ами, айде да ти дам телефона на Любо и му се обади.

–         Кой Любо?

–         Любо Живков. Материалът не е мой, материалът на е „БГ

Снайпер“, сайт на Любо Живков. А отдолу има моя бележка от едно изречение. Айде, прочети материала… И не се прави, че не си го чел, де! Всъщност, ти си го чел много добре…

–         Не, не съм го чел.

–         Ами прочети го!

–         И си мислиш, че се занимавам с Интернет? Аз нямам време за

такива работи. Първо си свършвам работата и около обяд почвам да чета.

–         Ама аз не мога да разбера защо нападаш, след като не си чел?

Айде, прочети първо и след това ме нападай!

–         Ами някои хора, които четат тия работи, сутринта ми казаха…

–         Ами добре, много се предоверяваш на тия хора! Айде, първо

прочети ти, защото когато човек прочете сам, сам може да си направи анализа, нали? Аз, например, не карам някой да ми чете материалите от другите медии, извинявай много! Що се отнася до Недялко, аз наистина съм те призовала като свидетел, да не се учудваш…

–         Аз няма да дойда! – отсече Алексей.

–         Аз знам, че няма да дойдеш. Аз знам, че няма да дойдеш.

–         Ама то не може… – започна да усуква иначе приятелят ми

Алексей.

–         Какво не може?

–         То не може като ми пратят призовка, да се скрия, нали? – смекчи

тона Алексей.

–         Това си е твой избор. По никакъв начин нито ще ти се разсърдя,

нито ще си променя отношението към теб.

–         А какво е свързано с мен?

–         Не ми се прави на… Свързано е… Завел е дела срещу мен и с искове

за огромни пари, и едното от делата, заради което аз те призовавам е, че там посочва един куп публикации, от които се жалва, че е много обиден, че аз го свързвам с човек, който е свързан с огранизираната престъпност. Понеже ти мен ме обвиняваш, че аз те наричам престъпник, айде така да прочетеш хубаво неговите изявления, колко той е обиден от това, че го свързват с човек, за когото министъра на МВР Цветан Цветанов е казал, че ръководител на ОПГ…

–         Не, ти ме наричаш Трактор, примерно… – все едно не ме чуваше

Алексей. Хич не му дремеше за Недялко какво бил рекъл за него, важно беше аз да бъда перната от словесния му шамар.

–         Не те наричам само аз Трактор, извинявай! Добре, както искаш,

казах ти, отношението ми към теб няма да се промени. Аз много добре знам, че ти няма да дойдеш. Много добре знам, че  даже и да дойдеш, знам какво ще кажеш. Всичко това ми е ясно. Аз нямам изход. Защото в тази държава всички са посрани мишоци и никой не смее да застане на тоя и понеже никой не иска да застане, аз ги викам…

–         Аз ти се обадих добронамерено да ти кажа, че имат една много

хубава тактика… Като не вдигнеш телефона на единия и почва… – ни в клин, ни в ръкав назидателно заобяснява Алексей.

–         Какво? Не можах да разбера…

–         Като не вдигна телефона на Крачунов и почват някакви други, и

някой ме открива, примерно, и почва набързо да ме тормози…

–         Ама защо даваш изявления, бе? Един човек, когато иска да каже

нещо на някого, без значение за коя медия, той или пожелава, или не пожелава да го каже. Какво значи това някой те търсел и ти си казваш… Алексей, аз те познавам и знам, че ти не си такъв човек.

–         Виж, има период, като ме намерят и като им тегля една майна,

нищо не може да стане, въпросът е, че минават два дни и почват пак, една седмица така… Обадиха ми се в деня, когато от изчезването на Петко Сертов се навършвало един месец….

–         Ама ти не виждаш ли как по начина по който отговаряш на тези

медии, те прави смешен? Не го ли усещаш това нещо?

–         Сега ще ти кажа, понеже питаш не ме ли прави смешен. Отидох в

Хага, някак си се случи, че отпадна един лектор, в една световна организация по сигурност, и заместникът на Европол, там се намира централата, ако не знаеш, идва при мен след това и казва: „Абе, много интересни неща чета – тупа-лупа, тупа-лупа… Що ти казват Трактор?“ И аз загубих един час да му обяснявам. – нали ви казах, важното на Алексей му бе, че аз съм тая смърдла, дето му „руши авторитета“, недялковците ги пропускаше, те бяха от „добрите“.

–         Е, добре, и какво от това?

–         Това не звучи обидно за мене…

–         Ама, разбира се, че не е обидно.

–         Аз не се притеснявам от това. Но исках само да ти кажа, че в

момента през чичко Гугъл, като отидеш някъде и кажеш „Здрасти“, след това като се обърнеш да се изпикаеш, и като се обърнеш отново, хората почват да се вълнуват, и те прочитат Огнян Стефанов, и тебе, примерно… Към момента в републиката никой не се занимава с мен… Аз съм събрал много материали и на Огнян Стефанов ще му заведа много сериозно дело.

–         Добре, защо тогава, дай ми едно логично изречение като

обяснение, защо ти се съгласяваш да отговаряш по този начин на една агенция, която е мръсна поръчкова лайняна история, а не журналистика… Ти защо даваш изявления там за да ставаш смешен?

–         Що не ме попиташ що се убиват хората като кучета по улиците? –

избра типичния си пиниз да отклони темата Алексей.

–         Ами, добре, айде, питам те…

–         Ама сега не съм подготвен… – изпляска Алексей.

–         Айде сега… Когато ти се обадя аз за интервю, ти казваш, че те

шантажирам и те рекетирам…

–         Имаше един период в който ме шантажираше… – нагло лъжеше

Алексей.

–         Никога не съм те шантажирала! Напротив! Ти ми направи тогава

изключително мръсен номер!

–         Какво направих?

–         Да не се връщаме назад, това са минали неща. Минало – заминало, колко години минаха, няма никакво значение за мен. Но по този начин ти самият олекваш, ти това не можеш да разбереш. Следя реакциите и на социалните мрежи, и на колеги, ами то е безумие, бе, цялото ти интервю е направено безумно… и то усмива теб на практика, то не усмива нито Сертов, щото те, колкото можаха го осраха…

–         Аз за Сертов нищо не съм отговорил.

–         Е как да не си говорил. Прочети интервюто, виж как е направено!

–         Аз съм отговорил на два въпроса. Единият е за армията на

границата и вторият е какво е терористичен акт.

–         Е, да де, ама всичко е изведено като безумна история, прочети го,

виж го! И там стои твоето име. Аз ако съм на твое място, никога не бих дала интервю за подобна агенция или вестник.

–         Не съм казал от това абсолютно нищо.

–         Ами добре, що не ги съдиш, бе?! Що ще съдиш мене, ами не

съдиш тях?

–         Ами те не ме наричат Трактор. – завърза фльонгата Алексей.

–         Ааа, само заради това… Виж сега, знам много добре твоите

отношения с милото ти „кюфте“ в годините. Знам, въпреки че не мога да докажа…

–         „Кюфтето“, за което говориш ти, не съм го чувал от една година и

половина…

–         Няма значение, да е жив и здрав!

–         С теб съм се чувал само тази година. С него не съм се чувал от

година и половина, сигурно и повече.

–         Съди него, като са ти изкривили думите и като те представят по

този гротесков начин. Що не ги съдиш тях, ами мен ще съдиш! Ами, съди ме! Боли ме оная работа дали ще ме съдиш или няма да ме съдиш! Аз съм обръгнала вече кой ме съди и кой не ме съди. В тая държава съм се нагледала на много храбри сърца, на много смели хора, на всичко съм се нагледала, така че въобще не ме интересува. Мълчете си, оставете го да дерибейства, оставете го да омаскарява хората, правете каквото искате, това ви е номера на китайката… Така че аз съм сигурна, че никога няма да дойдеш в съда. Аз съм те извикала, защото съм длъжна по това дело да те извикам като свидетел.

–         Щото искаш да ме видиш, нали? – спокойно изрече Алексей.

–         Не, не искам да те видя. Аз и в София да дойда, няма да те видя

при това положение.

–         Нали ми обеща, че ще ме видиш, бе?

–         Ти първо няма да ми вдигнеш телефона, второ няма да искаш да

ме видиш… Тия твойте номера аз съм играла, брат ми, че съм ги играла…

–         Ами да си определиме среща! – гавреше се Алексей.

–         Е, какво да си определяме среща? Живот и здраве, да пристигна

здрава, ще ти се обадя. Като искаш да ме видиш, ще ме видиш, като не искаш да ме видиш, няма да ме видиш. Изборът е твой!

–         Ами дай, направо да си определим пред Народния театър среща.

–         Ами ако искаш, може и пред Джим Кери или Джон Кери да си

определим среща, може и в Банкя да отидем двамата… Белким най накрая се разберем.

–         Айде, в Банкя, добре. Къде в Банкя?

–         При Бойко Борисов да отидем, ако искаш. А? Той и без туй много

се тревожи за нашите отношения, троицата. Айде да седнем да се разберем на кого е АФЕРА, защо е АФЕРА и кво ще правиме. Ти понеже си имаш отношения с него, можеш да уредиш срещата да я направим.

–         Добре. Ще се обадя на Цветан Цветанов да видя дали може да ни

уреди среща с Бойко.

–         Добре, аз съм навита.

–         Става.

–         Добре, ще ти се обадя, живот и здраве, да пристигна в София.

–         Нали вторник каза?

–         Не, в понеделник летя сутринта.

–         Ооооо, ти летиш? Браво! – подигравателно проточи думите

Алексей.

–         Е, какво искаш да кажеш сега? Да ми направят атентат във

въздуха ли сега?

–         Летиш от Варна? – саркастично проточваше думите Алексей.

–         Ами летя, защото няма кой да ме закара до София. Аз нямам кола,

Алексей.

–         Даа… Добре… – въздъхва –  Ами тогава какво да ти кажа за днес –

да си гледаш работата.

–         Ами благодаря ти, благодаря ти, да си жив и здрав.

–         Ама аз в добрия смисъл ти го казвам…  – рече Алексей, да не би

случайно да съм пропуснала двоякия смисъл на „да си гледаш работата“.

–         Ами и аз ти го казвам в добрия смисъл. Живи и здрави да сме, в

понеделник ще ти звънна.

–         Айде.

………………………………….

…

Да не повярва човек, в София Алексей моментално се отзова на

позвъняването ми и въпреки че беше извън столицата, два часа по-късно пристигна пред хотела ми и слезе от джип, облечен в маскировъчен екип, като че ли изваден от мисия, а всъщност, предполагах, идваше от лов.

Помотахме се из улиците на центъра и се пъхнахме в едно заведение, където Алексей поръча бяло вино и няколко вида сирена.

Дърлехме се, естествено, но този път бе по-мек и някак по-открит. Продължи да ме уговаря да се помиря с Недялко Недялков и като видя, че удря на камък, продължихме нашата дежурна игра на словесен пинг – понг. А за „да видим какво ще правим“ се уговорихме да вечеряме „при него“, в кръчмата до дома му.

Отидохме с Пенчо. В заведението бяхме само тримата. Алексей предложи своята тактика – вместо него, на делото като свидетел да се яви Коко Начев, като бивш директор на корпорация „Лев инс“. Докато обясняваше какво би могъл да разкрие и каже Коко Начев, ние с Пенчо мълчаливо ровехме в чиниите с кюфтетата.

Седяхме един до друг и не можехме да си даваме знаци с очи, но с Пенчо се усещахме и с фибрите енергия, която струеше от нас. И двамата смирено слушахме Алексей, без да му показваме онова, което той не знаеше – че много преди тази среща Коко Начев вече се бе съгласил от раз да стане свидетел по делото и прекрасно знаеше какво да разкрие там.

За разлика от Алексей, Коко Начев никога не каза: „Аз няма да дойда“.

Коко и Алексей се бяха разделили. Не знаех дали Алексей подозираше дали знам истинската причина за това. Тихо му казах:

–         На Коко жена му почина… Защо не му се обадиш? – знаех, че

Коко, който бе създал Алексей, го е приемал в дома си, и с жена си са го имали като син…

И тогава чухме с Пенчо потресаващото:

–         И като му се обадя, какво му да кажа?…

Алексей се бе втренчил в ръба на чашата. Как какво да му кажеш, бе

– ми се искаше да му изкрещя. В такъв момент човек има нужда не от дума дори, не от погалване по рамото, не от състрадание даже, а от някой свой, който простичко, ако не може да откърти нещо от гласа си, само да помълчи в слушалката. И това щеше да е достатъчно.

Мълчах си обаче. Алексей си беше Алексей и нямаше как да го направим онова, което ни се искаше. Вдяланата маска се бе срастнала с него. И дори зад нея сърцето му да кървеше, отвън струеше вледеняващ хлад.

Той, разбира се, не дойде на делото.

В съда се яви Николай Начев. И с името и лицето си застана зад мен и зад Истината.

Докато слушах в съда Коко, за миг се прехвърлих в онзи откъс от време, преди години, когато Алексей бе пратил двама пратеници във Варна, за да ме помолят да се явя като свидетел по делото „октопод“ и въпреки че и тогава бяхме в сложни отношения, се съгласих от раз, защото истината ми бе по-важна от препирните с Алексей. Мразех поговорката „няма ненаказано добро“, но и тя ми изскочи внезапно като непрочетена присъда.

Година по-късно, когато Пенчо загина в катастрофа, Алексей дори и един смс със съболезнования не написа. Камо ли да се обади. А такива като Пенчо със свещ щеше да ги търси…

Забивайки една цигара във влажната пръст на гроба му, шепнех: „Брат, не му се сърди на Алексей, знаеш го какъв дървар е…“.

В денят, в който оповестиха, че Алексей Петров е напълно оправдан по делото „октопод“ направих само това – написах му смс: „Честито! Бъди здрав. Дано оценяваш, че АФЕРА бе зад гърба ти от първия ден“.

Толкова.