40 ДНИ. АКО БОГ ТЕ Е ВПИСАЛ В ДУШАТА МИ, КОЙ ЩЕ Е ТОЗИ, КОЙТО ДА ТЕ ЗАЛИЧИ?
Някой ден, някъде, ако се срещнем, запознай се пак с мен…
Пабло Неруда
Здрасти, Брат. Как си, Слънце?
Ориентира ли се в Онзи свят? Скучно ли ти е без измекяри? Побесня ли в първия миг, когато се оказа ЗАД Портала и ни наблюдаваше как вцепенени от шока, застинали, вкаменени, се учехме как се плаче? Видя ли мерзавците, които ТИ тепърва ще посрещаш, с какво психопатийно задоволство се гавреха? Там, някъде от Горе, как ти изглежда боклукджийския казан, наречен Този живот?
Ех, момчето ми, 40 дни са като глътка резливо бяло вино, клокочеща в задръстено гърло от стонове. 40 дни са един дъх, промеждутък някакъв между вселенското безвремие.
Аз съм си тук, Слънце. Още съм Тук.
Никога, както сега, не ми е било толкова озарено ясно, че те няма в гроба. Обаче пърполя. Самотна фигурка по гробищните алеи: „Здрасти, Боби!“, „Здрасти, Ники!“, „Татко, отивам при Пенчо!“, докато стигна до пръстта, която като космично одеяло те покрива. Паля свещичките и нещо ти говоря, нещо идиотско, кретенско и нямащо нищо общо с това, което бих ти казала, ако беше Тук. Презирам се внезапно и млъквам. Ти знаеш как умея да мълча.
Местата са същите. Онази „твоя“ маса в дъното. Столът ти. „Нашето“ кафене – години наред „нашето“ – е празно, като небе без дъжд, без теб. Онези наши пътища вече не са пътища, а скъсани конци. Приятелите са шепичка – всеки сам си реве, сам се напива, сам крещи, сам безсънства, сам яростно псува. И един пред друг се правим, че сме силни.
„Ти си силна, Весинка, ще се оправиш!“, чувам гласа ти. Да, ранимото ми момче, аз съм железния войник. Но без теб ми е осиротяло. Сиротно. Като купичка, която някой е оставил за бездомно куче. А в нея – ни хляб, ни вода.
Толкова много знаци ми даваш, че би било неблагодарно да го изкрещя, но е така, мамицата му!, така е: без теб ми е самотно всякак!
Мисията ти Тук приключи, Партньоре. И ме остави сама да довършвам някакви неща, които уж са важни. В очите ни – слепите. Ти бе по-бързият, по-храбрият, аз все ти треперех, е, натреперих ти се…
Смъртта е илюзия, но какво от това, когато Тук никога повече няма да срещна такава сродна душа и такъв приятел – брат, като теб?! Или ще ми пратиш някой, който да замести мъничка част от всеотдайното ти сърчице? На това място, ако беше тук от плът и кръв, щеше да знаеш какво ще отговоря: Кура му Янко…
Едно е сигурно обаче. И то абсолютно. Някога, в не знам си кой живот, някъде ЩЕ ТЕ ПОЗНАЯ. ПАК. КАКТО МОМЕНТАЛНО ТЕ ПОЗНАХ ТУК. И ще продължим онази вихрена въртележка, наречена живот. Дали ще повторим всички грешки, лутания, страхове и неземни мигове, е все едно. Ръката ти ще бъде пак на рамото ми.
Ще минат още 40 дни. И още по 40. Сто пъти. О, как те виждам да се усмихваш точно по твоя си начин, защото продължавам да си служа с категорията „земно време“. Изумителният ти син! – расте и ще расте с очите, погледа ти и сърцатостта ти. На този „бял свят“ ще се роди и твоето дете, за което преди да си отидеш, успя да научиш, че се е запътило за Тук…
Ще минат още по 40. Хиляди пъти по 40.
Брат… Ако Бог те е вписал в душата ми, кой ще е този, който да те заличи?
Някой си е казал, е…ш ли му майката кой, че след 40 дни душата преставала да се върти наоколо и хуквала към Светлината. Глупости на търкалета. Същите, които сега пиша тук.
Ти винаги си с мен и не това искаш да чуеш, което сега проплаквам. Преди време, във веселите ни години, те бях прегърнала и те заклех: „Брат, ако умра, да не вземеш да ревеш и да се тръшкаш, искам да събереш приятелите, да пиете и да пеете: „Ако умра ил загина, не мой да ме жалите!“. Какво си отиде от мен с теб, че сега не приличам на себе си и каканижа като лигава ревла?
40 дни без Пенчо Иванов.
Моето момче. Най – истинският МЪЖ, когото съм познавала.
Послепис: И престани да спираш интернета по най-безумно необяснимия начин. Знам, че си зад гърба ми!
Веселина Томова
Поменът ще се състои на 10 септември, на Старите гробища във Варна, от 11 часа.