3. Веселин Данов – Ние бяхме съвременните каубои, за които сега се пишат книги

Още когато бях студент в първи курс, в дома на майка ми, се запознах с главния редактор на в. “Студентска трибуна”. Той ми предложи да стана кореспондент на вестника във Варна. Така започнах да правя дописки за “Студентска трибуна”. Докато бях студент в МЕИ – Варна разбрах, че в института, е създаден първия у нас лазер. Негов автор беше доцент Казанджиев, един много умен, направо гениален човек.

Приличаше на Айнщайн,беше особняк човек – например, вървеше из зала 212 на МЕИ – Варна пред 200 души студенти и докато обясняваше, че всяко тяло, което е хвърлено нагоре, пада отвесно надолу, хвърляше тебешири и ги гонеше като луд…

Той обаче беше много голям мозък. Отидох при него и поисках да ми помогне да напиша статия за лазера. И докато разговаряхме, той разбра, че аз съм любител по радиотехника и ми предложи да работя по линията УИР – учебно – изследователска работа при него. Започнахме да работим заедно като правехме най-различни изобретения – ултразвукови генератори, едно устройство измислихме за измерване на температурата на изстиване на панелите. Кое обаче беше любопитното? При него асистентка беше една личност, която по-късно изигра голяма роля в началото на демокрацията във Варна и стана дясна ръка на варненския кмет Христо Кирчев – Станка Райчева.

Та тогава Станка Райчева ме намрази много, защото тя беше асистентка на доц. Казанджиев, а аз му бях любимец.

Имаше и един такъв случай – заедно с доцента, тя и много други преподаватели правехме един експеримент. Доц. Казанджиев беше много строг човек и директно им каза – вие нищо няма да пипате, защото каквото пипнете разваляте, Веско ще прави опита, а ви ще гледате и ще му помагате. Разбира се, това я подразни много, аз все пак бях само студент първи курс. Един ден той се разболя много тежко, попитах секретарката му къде живее, взех една бутилка коняк, една кутия шоколадови бонбони и отидох да го видя. Доцентът така се трогна, че и нататък ме обичаше като баща. При него после работих много дълго време. Върнах се леко назад, защото не мога да го пропусна – беше голяма личност.

По това време станах и за първи, и последен път в живота си главен редактор на вестник, и колкото и да е смешно, извадихме само един брой, но го изкарахме вестника на института, казваше се в. “Импулс”.

Това са неща, с които се гордея и покрай хилядите дивотии, които съм направил в живота си, все пак съм направил и нещо свястно.

Пак по това време станах и председател на младежката комисия на Български червен кръст във Варна. Изпратиха ме като шеф на лагер-школа в Долни Лозен. Това е едно райско място. Тогава се явих и на червенокръстко съзтезание в Етрополе, обаче накрая двама стигнахме до финала и ни задаваха въпроси от обща култура. Мен ме попитаха кога се поднасят жълти цветя и аз отговорих моментално – на сватба, или на погребение, което за мъжа е едно и също. Цялата зала падна от смях, но ми дадоха второ място, заради бъзика. Но понеже и за си бях чешит, си излязох като казах – Веселин Данов може да вземе само първа награда и напуснах. Такъв си бях и естествено, веднага ме санкционираха от Комсомола.

Като бях трети курс студент ме изпратиха на бригада в Девня. Там имаше една личност Великов – главен асистент в катедра “Комунизъм”. Много неприятен човек, който го бяха направили политически командир на бригадата. Караха ни да окопаваме дървета и овошки, аз си свършвах работата до обяд и след това помагах на две-три момичета. Това го вбеси и един ден стана грандиозен скандал,

аз си изтървах нервите – държах един голям нож и го забих в дървото до главата му. И му казах, че ще му отрежа ушите.

На другия ден, като по филмите, пред всички ме изключиха от бригадата с предложение за изключване от Института. Тогава ми помогна да не бъда изключен от МЕИ-то един човек, беше по онова време шеф на БЗНС – Варна. Той беше приятел на баща ми, застъпи се за мен и така успях да завърша въсшето си образование. Обаче завърших като единствен, изключен от Комсомола.

Бях си хаиз от малък. Въпреки, че бях иначе добро и възпитано момче, някъде дълбоко в мен се криеше един неистов бунт срещу несправедливостта и едно мъжкарство, което избуя по-нататък.

В затвора, както ти казах, се срещнах с много интересни хора. В началото не ми разрешаваха никаква работа и бях заключен в килията срещу “смъртните. В един момент обаче, решиха да ме пратят в един обект на затвора, който е под земята, "за особени опасни затворници -“Бягство”. Това е т.нар. “Сода”, с усилено строг режим. Пълнехме содата от Девня в пакетчета. Това си е все едно робите в древен Египет. Ужасна история. Всичко беше в облаци от сода, които щеш не щеш ги гълташ, което си беше жива отрова, кожата ни ставаше суха и се пукаше, изгаряше като пергамент. Даваха ни по един леген със сода, от него се взимаше с доза содата, отваряш пакетчето и пълниш, слагаш на кантар, и трябва да е точно 50 грама, оттам правиш кутийки от картон и ги нареждаш по кашони. За да ти признаят един работен ден, трябваше да напълниш седем кашона. Аз с доста голяма мъка пълнех кашон, кашон и половина.

Сега ще направя нарочно една ретроспекция – докато бях студент попаднах в едни много интересни среди на комарджиите във Варна.

Това бяха Климент – Климбата, лека му пръст, почина при една тежка катастрофа, който беше специалист на “петте карти” на покера, Даката, Иво Кьоравия, който е жив още, Румен Магарето и една колоритна личност Тошко Мафията.

Тошко Мафията беше едно момче с майка с психични заболяване, което се отрязяваше и на него. Той обаче от 14 годишен тръгва да се учи и да играе покер и зарове. Беше стигнал до такова съвършенство, че картите ги редеше докато ги бъркаше и през това време можеше да пее, да смята и да си прави каквото си иска. А на зарчетата беше бог – демонстрирал е с два зара пред “Делфина” как ги хвърля на покривите на паркираните коли и хвърляше дюшеш, или дюбеш пожелание от два метра.

Тогава имах пари, покрай нумизматиката и филателията и тези комарджии, общо взето, си ме обираха. Бях им дойна крава, но покрай тях се и научих на някои тънкости като филажи, плакажи, това са термини от картите и имах няколко интересни случки.

Имаше две известни фигури от Плевен – Гото и Черния Митю, които бяха дошли във Варна “на турне” и на Златни пясъци се срещаме пред хотел “Родина”. Те си търсеха някой балък да го оберат и питат на плажа – някой ще играе ли карти – аз, викам, ще играя. И сядаме на бридж белот на 50 лева играта, което си беше пари по това време.

Сядаме и играем – той пробва една история, аз не му разрешавам, пробва втора, пак удари на камък и накрая бръкна в джоба си извади 50 лева, даде ми ги и вика – брат ми, евала, аз съм човек, който гони аванта, няма да играя с тебе.

Тогава въведоха една мода в измамите на карти и тя беше два вида – пресовани или рязани карти.

Така се обработват картите, че когато бъркаш тестето технологично по един начин, няма да го обяснявам, защото все още има балъци на този свят. Максим – Мазута, който беше корифей в уличното изкуство казваше: “Балъкът се ражда като балък, живее като балък и трябва да си умре като балък”. Т.е. никой не бива да му отваря очите. Така че картите се обработват така, че по време на даване като се цепят по един начин и винаги знаеш картите при покер, или белот, които държи противникът и. И водиш играта. Няма загуба! Няма как да загубиш.

В София имах един човек, който беше световен шампион по културизъм тогава, Стефан се казваше, който си беше професионален играч на покер ме обираше едно време. Като се научих на мурафетите, си му го върнах по десет всичкото умножено, както се казва, изкарах го от обувките.

В София имаше още една известна фигура – Сиромах Костов, който събираше и обираше хората. С него играехме обаче ек-ек и също го обрах.

Във Варна пък имаше един Роската, който беше много голям майстор на зарове. Заровете също си имат своята история,

комарджиите ще ме разберат за какво говоря и какво значи пенджосе, какво значи измирлии, шешбешлии…

С Роската играехме заедно, обирахме ги и печелехме добри пари.

Това бяха и годините, в които се раждаше т.нар. ъндърграунд. Нашата страна много прилича на САЩ по времето на каубоите. Ние бяхме съвременните каубои, за които сега се пишат книги. И ние сме и отживелицата, както в един момент се случва с каубоите. Обществото просто си каза своето и ние вече не сме това, което бяхме.

Тогава най-известните комарджии бяха Ончо – Върхът, Еверст, както му викаха, тези дни дойде да иска 300 долара назаем, скъсан до дупка, а по онова време играеше по 20-30 000 лева, Димо Главата, Доко от Бургас, Ванко Тариката, който почина, бог да го прости.

Комарджилъкът ми беше в кръвта, аз съм си хазартна личност и до ден днешен

и когато в затвора бях в “Содата”, имаше двама тартори на този отряд. Единият беше Кокиката, циганин, бандит, осъден на 12 години за грабеж, и един Иван, който и в момента е рокер, и беше шеф на рокерите във Варна преди години. Те играеха белот в единия ъгъл и всичко живо стои и ги гледа и както се казва, чиракува.

Аз седнах до тях и ги попитах дали може да гледам, бях нов, не ме познаваха, те кимнаха в съгласие. Гледам, че циганинът обира Иван, ама направо го мачка. Естествено, там беше забранена играта на карти, но ние си правехме карти от картон. Така че в затвора такива номера, за които по-горе ти разказах с направата на карти, не вървяха. Но опита си е опит. В затвора се играеше на пари, които имаш – имаха 100-150 лева най-много, играеше се и лафка – на цигари, вафли и храна, и на часовници. И Иван си беше заложил вече един часовник “Сейко Файф” на дялове, примерно той върви 100 лева, пет дяла по двайсет лева. Оставаше му още един дял, всичко беше загубил. И аз му предложих да ме остави да играя вместо него. Иван вика добре, ама с какво ще плащаш. Казвам му – пари нямам, но имам лафка, аз не пушех. Той вика, добре тогава и влезе да се къпе в банята. Там имахме поне баня заради гадната сода.

Седнах и след около 45 минути бях взел всичките пари на циганина.

Циганитът се наежи и вика: “Бях казал терца”, а не беше я обявил, аз му казвам – не си казал терца,

но той пита другите – казах ли терца, бе, а те всичките му отвръщат в един глас – дааа… Признах му я и го смачках. Излиза Иван от банята и аз му дадох парите, часовника и другите неща. Момчето се изуми, раздели нещата и ми подаде половината, а аз му викам – мен не ми трябват, аз не пуша, храна има, пари за какво са ми, часовник имам.

Така спечелих уважението и сърцата и на двамата, а после станах приятел и с циганина.

Затвора за мен беше една школа. Много ясно, че съжалявам, че съм бил там, но от друга страна е все едно, че изкарах един друг, още по-важен институт и обучение. То е същото като онези, които отиват във Виетнам и от някои стават изроди, но пък от някои излизат големи мъже.

През 1983 година ме назначиха на работа на Златни пясъци в боулинг –залата като ОТЗ и отговарях за машинките, и за боулинга. Точно преди това бяха вкарали в затвора цялата бригада, която е работила там и имаше огромен процес, с тях бяха арестувани и барманите.

Разбира се, аз отидох с протекции, защото по онова време за да работиш там, трябваше някой да умре. В процеса на работа видях къде са тънкостите и слабостите. Една вечер около 20 часа се отваря залата и влизат полиция, следователи, прокурори, висши ченгета от София и искат да видят дали сме направили машинките така, че да не може да се краде вече. И водят един от задържаните да обясни как е крал. А момчето, горкото, обяснява кое, как е и що е, питат ме и мен сега как работим и накрая единия казва: “Значи вече не може да се краде?!”. Тогава директор на “Златни пясъци” беше Илко Запрянов, той ги водеше и им казва: “Вече не може да се краде”.

И аз пак, с моята голяма уста, се обаждам: “Винаги може да се краде”.

Станах и им показах как става. Тогава единият от висшите офицери стана и каза – хайде да си ходим, тук няма оправия. На другия ден Илко Запрянов ме извика и ме завря в кучи задник.

А там имаше тънки далавери – примерно, като отчита жетоните момичето като ти ги дава и после ти и ги връщаш, те са едни механични броячи, примерно отчита 999, после 1000 и т.н. Какво се правеше?

Взимаше си от сенките за очи и се зацапваше последната цифра. Примерно те са 959, тя ти казва 955. Четири жетона са за нея. Ще кажеш, какво са четири жетона? Четири жетона по 0,50лв. са два лева, но това се прави стотици пъти, може би и хиляда пъти на ден – напред – назад, напред – назад… Както се казва, йолът е много голям.

Другото е, когато им зачисляваш с комисия жетоните, хиляда са в торба, така се пълнят и като се пусне машината лекичко вдигаш един механизъм за регулиране и вместо по един, от време минават по два жетона през брояча. И трябва да ти кажа, че

ако работиш нагло, можеш по 500 лева на ден да правиш. Аз им пусках аванта на тези момичета,

които работеха и всички много ме обичаха. Имах пари по онова време и тези пари толкова не ми трябваха. За мен по-хубавото в тази работа бяха безкрайните купони през тези години – наистина беше цяла фиеста всяка вечер. Обаче се уплаших от това, което ставаше, казах си, че не ми се влиза пак в затвора и напуснах. Илко Запрянов пак ме извика и ме пита – кажи какво става, защо напускаш, нещо има за да си пускаш молбата за напускане. Отговорих му, че имам проблеми с жена ми и затова спирам с тази работа.

Оттам отидох да работя в ресторант “Морско казино” във Варна. Имаше една много колоритна личност, Ицо Гробаря. Това беше един мъж на около 40-50 години, неворятно елагантен, ходеше много излъскан и екстравагантен, с бомбе на главата и с папионки. Той пък правеше луди пари като портиер на входа на Червения салон в “Морско казино”. Уволниха го обаче и мен ме сложиха на входа. Тогава управител беше един много гаден тип – Георгиев се казваше, не ме хареса от първия ден и започнаха едни непрекъснати конфликти. В края на същото това лято влязох и в затвора.

След като излязох от затвора трябваше да работя някъде и отидох в Девня с една, единствена цел – никой от съдиите няма да ти даде друга присъда като те знае, че работиш там, то си беше чист затвор. Работех на една подстанция, когато един мой приятел ми каза, че има търг за отдаване на ресторант –механа “Батовата” по Указ 56. Спечелих търга и се хванахме цялото семейство.

На 11 януари 1990 година майка ми почина. Тя беше страхотна жена,

беше душата на компанията, обичаше да се весели, да танцува и въпреки, че беше болна от рак, духът и беше изключително висок. Преди да почине аз отидох да я видя на 9 януари, беше страхотен студ. Майка живееше на 11 етаж при леля ми, която се грижеше за нея. Влязох при нея, бях много разстроен, майка също знаеше откакво е болна, но до последно ме успокояваше – тя мен – и ме увещаваше да не плача, че ще се оправи… А аз знаех прекрасно, че тя няма да се оправи.

Тя изобщо не можеше да става от леглото. Излязох си оттам съкрушен

и никога няма да забравя това, което ми се случи тогава. Беше като чудо.

Излязох долу пред блока и се заоглеждах за такси, за да хвана нощния влак за Варна. И изведнъж се обърнах, и погледнах нагоре към 11 етаж. И сега е пред очите ми майка ми, която ме гледаше на прозореца. Студ, вятър, високия блок, беше невероятно, а и тя не можеше да става от леглото…

Върнах се във Варна и на другия ден през нощта, в 4 часа се събудих, сънувайки майка ми, която ми поднася една чиния пълна със сняг. И ми казва – това е единственото, което мога да ти оставя, но ще ти е от голяма полза. А аз и казвам – за какво ми тоя сняг и се събудих.

Бутнах жена ми и казах – майка ми умря токущо. След десет минути леля ми звънна по телефона и съобщи лошата вест.

След погребението се прибирам и отивам на заведението в Батовата, и гледам сервитьора седнал, подпрял си главата и пъшка. Много ме боли главата, шефе, направо не мога да си намеря място. Не знам какво ми стана, никога не съм мислил или съм се занимавал с такива окултни неща, обаче господ все едно ме накара и му викам – чакай, аз мога да те оправя. Хванах го за главата, държах си ръцете на главата му и той ми вика – да, бе мина ми. Помислих си, че се майтапи.

И така тръгна този етап в живота ми – на естрасенството…

Записа Веселина Томова

Следва продължение.