2. Веселин Данов – В затвора, ако си меко дърво изгаряш, ако си от стомана се закаляваш

През 1978 година се дипломирах в МЕИ – Варна и ме разпределиха в София, в завод “Ворошилов”. Отидох там без никакво желание след този живот, който ме вихреше във Варна. В София се прибрах вече женен за варненка, но животът ми с нея не вървеше и се разделихме. Нямам дете от първата си съпруга. Работих в завод “Ворошилов” една година и ме освободиха от разпределение с много голяма радост, че се отърваха от мене, защото аз бях бурен човек и не се подчинявах на никакъв ред – до обяд вдигах цеха, в който работех на главата си, излизахме, ходехме на кръчма, ядяхме, пиехме и въобще не ми дремеше за работата. По същото време свалих дъщерята на директора и той се опита да ми махнат разпределението, което в онези години си беше много трудна работа.

Тогава съдбата ме срещна и с още едни знакови и превратни личности в моя живот – Ангел Михалев – Гелето, известна фигура в София, който се занимаваше с търговия на злато и валута, и беше съден за това, и Иван Ингилизов – Гилзата.

И двамата се занимаваха с музика, записваха касетки от плочи, и ролки, и ги продаваха. Гелето и Гилзата ми споделиха, че искат да направят частно студио, а това ставаше по онова време само чрез Указ 56. Обадих се на един човек от службите, с който бях близък и той ме заведе в преприятието “Комплексни услуги” в столицата като нареди на директора да ми се даде помещение.

Така отворих първото студио за звукозапис в София, на ул. “Жданов” 5.

Вадех страхотни пари, между 150 – 200 – 300 лева на ден, когато заплатата беше 155 лв. на месец.

Просто не знаех какво да си правя парите.

Но, както е ясно от древността, любовта винаги е заслепявала мъжете, а аз бяха лудо влюбен в едно момиче, което живееше във Варна и не искаше да дойде да живее в София. Така напуснах студиото, взех си цялата техника и отново съдбата ме приземи във Варна. Тук основах и свое частно звукозаписно студио на ул. “Асен Златаров”. Това момиче, днес е моята съпруга. Тогава нямахме къде да живеем и се местехме от квартира в квартира. През 1981 година се роди синът ми, който кръстих на баща – Христо Данов.

Във Варна този музикален бизнес беше като приход едно към десет в сравнение със столицата, но не съжалявам, че се върнах във Варна, защото този град беше за мен като роден и всичките ми приятели бяха тук. А и любовта, заради която оставих София се оказа наистина голямата любов на живота ми и с жена ми Веселина, както казват, само смъртта може да ни раздели.

Тук обаче трябва да кажа, че не всичко беше цветя и рози и изкарах много тежки мигове. Дойдох от София като софийски тарикат, както се казва, а тук

“монопола” се държеше от личности като Хиндо Песа и от Христо Уцето, който още е жив, от Чирпана и от още няколко знакови фигури, които държаха валутата, златото и всички черни приходи на улицата.

Като всичките до един работеха за службите.

Още като стъпих във Варна и започнах да се занимавам с някакъв бизнес, взеха да ме привикват от Стопанска полиция тогава – ела тука, ела там, докато накрая намерих един много силен покровител от София и тормоза спря. От 1980 година започнах да въртя един много доходен бизнес, явно имам нюх към бизнеса и това как се правят пари. Всяка седмица, поне един път, ходех до магазин “Квеле” в Харманли. Товарех една кола със стока – видеота, касетофони и касетки. Какво правех? Взимах оттук някой път офицер, някой път старшина – униформени, качвах го в колата и той караше, тръгвах с няколко хиляди марки, а за да нямам проблеми свалих две-три продавачки от магазина като ги канех на модното по онова време в онзи край заведение “Извора на белоногата”.

Там се запознах и с друга знакова фигура – Тенчо Свинаря, намесена по-късно с имена като Фатик и всички останали от борческите среди. Пак там се запознах и с шефа на военното разузнаване. И така аз си влизах в Харманли с шофьор полицай, охраняван от Военното разузнаване там, товарех колата с 2000 касетки, които купувах по една марка, продавах ги в София по 2 лева, марката беше 1,10 лв. тогава, от София взимах марки по лев и двайсет по-скъпо, отколкото оттука, минавах през “Квелето” отново, товарех видеота и касетофони, и малко касетки, и ги носех във Варна.

Стоката продавах в Добрич, Шумен, Нови пазар и Варна. Бях създал цяла мрежа. Разбира се, в един момент стана фала.

Но фалът не стана заради това, фалът стана, заради друго – покрай всичко това аз въртях и още един бизнес. На “Златни пясъци” през това време се позвизаваха турските фирми, които возеха туристи. В хотел “Родина” управител беше Ерол, етнически турчин и там отсядаха хората на “Сивите вълци”. Вечерял съм, ял съм и съм пил с много от тях.

Един от шефовете на едната фирма се казваше Севджан, известни фири бяха “Джан оглу трузиъм” и “Шампион”. И така заработих с тези фирми. Имаше един Ахмед Сонер, изключително голям измамник и мошеник, български етнически турчин, който въртеше тези всичките тези фирми, който харчеше поголовно пари и играеше всяка вечер комар. Той беше също и нумизмат и покрай него ги карах да ми носят тук златни синджирчета, дънки, кожени манта, палта и кожуси. Както казах, имах вече един голям покровител от София и Стопанска милиция не ме закачаше.

В един прекрасен момент, както си вървях по улицата идва при мене един човек, вади карта от Държавна сигурност и вика – моля, елате с мен. Закара ме в районното на “Златни пясъци”, горе на тавана. Човекът се казва Господин Иванов, още е жив, беше от Второ главно на ДС. Седна срещу мене и ми вика: “К,во правиш ти бе, какъв човек си, влизаш в автобуси, носиш стока, внасяш, никой не те закача…”.

А аз малко ехидно му отвръщам: “Не ме закачат, защото има хора, които са ми разрешили да се занимавам с малко бизнес”.

Той ме гледа внимателно и вика – виж какво, добре, прави каквото искаш, мен ме интересува само имат ли корани, продават ли корани и ако го правят, ми кажи. Викам му – да бе, нямаш проббеми, ще ти кажа. И ме пусна, след което станахме близки и с него.

Влиянието ми в полицията стана много силно във Варна. В заведението “Делфина” до църквата “Свети Никола”, където беше средището на хорота от подземния свят в онези години, идваха хора, примерно от Първо райнна с млоба да ги назначат в Окръжното управление и това не се хареса на някои служби, а именно на Тони Димитров, един от шефовете на Второ главно и Сава Денев шеф на ДС във Варна. Те и пратиха покрай мене един техен агент, казваше се Веселин Миронов Маринов. Впоследствие това лице го убиха в Хърватска, ходеше и там се представяше за някакъв супер разузнавач, а тук се оказа, че е замесен в убийството на бизнесдамата Татяна Тотева, която я намериха като овъглен труп, заради общата им конрабанда с цигари. Същият този Веселин Маринов стана и една от причините да свалят шефа и на НСС Арлин Антонов, защото му беше карта на служител от контраразузнаването.

Веселин Миронов беше психично болен човек, после го разбрах, той страдаше от манията да бъде служител на службите, а майка му Дора беше една от доносничките на ДС на Тони Димитров. Така те го внедриха при мине.

И се стигна до 26 август 1986 година, когато ме арестуваха. Направиха обиск вкъщи, намериха български пари и три долара и нищо друго. Качиха ме в следствието. Влизах там за първи път, защото никога не съм бил арестуван дотогава.

На другия ден започнаха разпитите, първо беше един следовател не му помня името, правеше са много умен един такъв странен тип, а след това ме пое главен следовател Мария Даскалова, която по време на демокрацията беше и шеф на следствието във Варна. Сега е адвокатка.

Да, по закона, наистина бях виновен,

съдеха по чл. 250 и 233, които вече не са престъпление, а и тогава не бяха престъпление никъде по света.

Обвинението се състоеше в това, че съм купувал стока и съм я продавал по-скъпо. Ами това си беше все едно търговията и бизнеса, които свободно се вихрят днес. Да не би някой търговец в света като купува стока да я продава после по-евтино?! И второто обвинение – че съм притежавал валута. Разказаха играта на хората, които познавах, понеже си беше поръчкова история на Държавна сигурност, беше мъка жестока. Нямаше мой близък, познат,мъж, момиче, който да не го бяха викали и разпитвали, каквото може да плюе против мен. Имаше и куриози – даже тези дни дойде при мене един човек, Добри се казва, който тогава беше барман на “Златни пясъци” и аз тогава отидох при него да го питам за валута.

Те са ме следили и го викат като свидетел, обаче той си мисли, че аз съм пропял и че ще го топя за валута. И ми правят очна ставка с него. Беше в началото на септемвви, а той идва в следствието със зимни дрехи и кожух. Следователката го пита – ти, що си се облякъл така, а той и отвръща – ами аз знам, че като ме викате тука, оттук се излиза след дълго време, затова съм си взел топли дрехи. Очната ставка е – аз съм отпред, той е зад мен, за да не можем да се гледаме и да няма сигнализация помежду ни. Питат дали се познаваме и аз казвам – да познаваме се. Ходихте ли при него за валута? Да, ходих, казвам аз и той изтръпва като си мисли, че ще го топя. И подскочи – как не те е срам, взе да вика, а следователката му изшътка – Млък! И продължава да ме пита – е, и какво стана като ходи при него за валута, а аз и отговарям – ами човекът ми каза, че той е барман и не се занимава с валута.

След което тя посегна и щеше да ме удари с пишещата машина по главата, а Добри взе да се смее отзад.

По това време бяхме приятели вече с една от най-колоритните личности на подземния свят във Варна – Максим Хари Капонов – Мазута. Него също го извикаха и той като чул, че го викат, беше избягал в Силистра и живя два месеца там. Тогава всички разбраха, че Веско Данов не е певец. Като излязох от затвора бях много горд и даже се просълзих, когато отидох при един мой приятел, отвори майка му, прегърна ме , всички във Варна ми викаха Шопа, и ми казва – Шопче, благодаря ти, че не накисна сина ми.

Тази следователка, Мария Даскалова, тя сега е адвокатка, аз отдавна съм и простил, минали са много години, но беше ужасна жена. От злоба, че не се признавах за виновен се държеше нечовешки с мен.

Впрочем, държаха ме година и половина в следствието, в килията срещу смърните, преди това в ареста, сложиха ме в 12 килия, изключително студена, въпреки че имах ревматизъм и болно сърце – номерът беше да ме смачкат.

Не ми се разрешаваше никакво свиждане с жена ми. Аз не исках пък да идва детето за да не получи комплекси и душевна травма. Един ден ми разрешиха свиждане и жена ми като идва купила едни праскови. Дойде и почна да плаче като ме видя, а аз бях с 40 градуса температура, много зле. Тогава и казах – свиждането приключи, а тя ме пита, плачейки, защо, забранявам ти да ревеш, защото им доставяш удоволствие, и отвърнах.

И ме качиха обратно в килията. След малко обаче ме смъква пак Мария Даскалова и ми казва – жена ти донесе едни праскови, ама нямам право да ти ги дам, но ми ги показа. Нищо не казах. Там ни даваха по парче хляб сутрин, вкиснат конфитюр от шипки, копърка за обяд или вечеря, или развалена супа от миризливо агнешко месо.

Прасковата просто беше мечта.

След десет дни пак ме сваля долу следователката и ми казва – А!, знаеш ли, че съм забравила прасковите и ми ги даде вкиснали. И аз взех прасковите и ги ядох /просълзява се/.

Текаха ми сълзи от очите, но ги ядох. И и казах – не знам каква си, но ти проклинам и децата, и вас всичките.

Тя подскочи – как можеш, така да ми говориш. А аз не и останах длъжен – че ви не сте човек, пък най-малкото жена.

Бях в 12 килия с Касим Дал, който токущо беше арестуван заради политическата партия, която беше създал, която се казваше “Организация на петте пръстта”. След това ме прехвърлиха в Окръжния затвор на Варна.

Там управляваше, колеше и бесеше един човек, с който сега съм в много добри отношеиня – Желязко Желязков, беше спец на затвора, много строг, много стряшен на вид. Той ходеше наперено и имаше вид с униформата на хитлерист, майор беше. Винаги ходеше с една пръчка в ръка и като влезеше в столовата, всичко живо замръзваше.

Имаше и двама надзиратели, единият се казваше Ганчев, другият, сега не се сещам името му – много страшни, вечерно време изкарваха затворници и ги пребиваха от бой в стаята за свиждане, ей така, просто за удоволствие.

Като ме закараха в затвора, долу в разпределителната килия, един ме пита – абе, ти за какво си ту. Казах му, а то вика – за валута, ооо, ти, вика, си спортист. Питам го какво значи това, а той ми отвръща – бързо ще излезеш, зиме, лете и излизаш. Ами ти колко имаш, го питам. 11 години и мен ми се изправи косата.

И ме карат на партера на Колелото, както се казва, и там се почва, строй се, преброй се. Минава Желязков и вика – ооо, Веско, с много дълга коса си бе братче, като че ли си правя прически аз в ареста и пожелание не се подстригвам, тука не може така, и ме остригаха нула номер. По принцип ти се полагат дрехи в затвора. Оказа се, че зимата за мен няма дрехи, има една риза само и ме оставиха с нея в най-големия студ, дето беше минус 17 градуса.

Водата в килиите ни замръзваше. В килията имаше една кофа, а до тоалетните ни водеха под строй сутрин и вечер.

Мен ме сложиха в килията срещу смъртните , шест души в една килия, без прозорец, с едни дупки да влиза само въздух, студ и ме спаси единствено това, че бях чел някъде, че като се увиеш във вестници можеш да стоплиш и преживях някак си. След седем дни ми дадоха дрехи. След това пък получих дискова херния, защото ме сложиха да пренасям сода по 50 кг, по два чувала – 100 кг.

В затвора се запознах с много хора и трябва да ти кажа, че не съжалявам, че попаднах там. Преживях много тежки неща, но ще кажа нещо, което съм казвал и друг път, според мен в затвора хората, които са от меко дърво изгарят, а които са от стомана се закаляват. Може би някъде дълбоко в мен съм имал корав нрав и това наистина ме закали. Бях меко дърво, но явно станах желязо, а после станах и стомана.

Излазох с високо вдигната глава, защото никой не бях натопил, никой не бях продал или предал.

Имаше една много отвратителна ситуация в затвора. Там беше забранено да се играе на карти. Ние обаче играем на карти с известни личности като Венци Черния и Христо Асенов – Бацата в 52 килия на третия етаж и в това време се отключва вратата. Аз хвърлих картите през прозореца за да не ме хванат с карти. Направиха обиск не намериха нищо. Картите ги правехме от картони и хартия. В това време едни хора пък играеха на шах, а шаха също беше забранен. И шахът падна извън прозореца, а долу пък на полосата имаше един възрастен човек, около 60 годишен, който чистеше полосата с едно гребло. Извикахме му отгоре да върже шаха и му пуснахме конец, но

този човек го хванаха жандарите и и го пребиха зверски от бой с палки. Незнам, но все си мисля, че този човек или остана инвалид, или е умрял. Смазаха го.

И аз написах жалба за случая до Военна прокуратура. И я пуснах. Тогава имах някаква вяра, че има правосъдие. На другия ден се оказа, че човекът никога не е бил на работа в този ден, в който го биха и така той изчезна.

Извикаха ме и ми казаха – ако искаш да излезеш от затвора, не се занивай с чужди работи, и без това твоите са много зле.

Тогава баща ми беше обикновен адвокат в София, но адвокат с много връзки. Той дойде в затвора и поиска свиждане с мен, но те му отказваха. И той отива при Лилко Йоцов, беше главен военен прокурор тогава. Лилко Йоцов разбира му позволява свиждане и той идва при мен в затвора. Вика ме главния надзирател, баща ми прегръща и надзирателят казва – не можете да го прегръщате, а баща ми вика – старшина, аз мога да правя каквото поискам със сина ми, а вие ако искате да пушите, ето ви цигари, пушете и гледайте.

Баща ми беше много властен човек и оня се парализира.

Много тежко го понесоха и баща ми, и майка ми този арест.

И тук ще кажа едно силно изречение – аз убих майка си и баща си.

Майка ми беше от род от сой, журналистка, моралистка, на нея цял живот и тежеше това, че синът и е бил в затвора и че е бил престъпник, разболя се от рак и почина от това.

Баща ми после стана министър на вътрешните работи и всички вестници винаги, особено имаше един “Репортер 7” и “Новинар” непрекъснато пишеха,че синът на вътрешният министър бил най-големия престъпник от Варна. По това време избягаха и някакви от следствието във Варна, но веднага написаха, че те били мои приятели и баща ми бил уредил прикриването им. Пълни идиотщини и лъжи, но това съсъпваше баща ми през цялото време. И той почина също от рак. И родът ми, може би дълбоко в себе си ми е простил, но никога не можа да преживее, че съм бил в затвора.

Аз ще ти кажа обче, че за тези години не се смятам за престъпник. Не съм изнасилил, не съм убил, не съм крал. Да, нарушил съм закона, но законите на тази държава, според мен не бяха никакви закони. Янчо Таков и той лежа за кожуси, в цял свят беше разрешено да вършим това, което правехме ние, но тук такива бяха времената –

докато навън правеха пари, ние тук, с нашата предприемчивост, лежахме в затвора.

На всичкото отгоре, тогава Държавна сигурност ме обвини, че съм извършил и измами. В обвинителния ми акт пишеше така – измамил неустановено лице от английски произход с около 200 английски паунда пред двама свидетели, единият умрял, а другият живее в САЩ.

Та това беше големия престъпник Веселин Данов.

Вкараха ме в затвора и объркаха не толкова моя живот, колкото този на жена ми, синът ми и на майка, и баща ми.

От затвора излязох на 28 декември. Нямах никакви пари, всичко ми беше прибрано и отидох при Хиндо Песа, и поисках пари на заем. Той ме пита, за какво са ти, какво ще заложиш, както се казваше, какво ще спънеш. И аз му казвам – нищо нямам какво да ти спъна, познаваш ме, аз съм Веселин Данов и никога няма да ти остана длъжен, ще ти върна всичко с лихвите. А лихвите бяха фантастични, бяха 30% на месец.

Гледа ме, гледа ме и ми даде. Отидох и купих на жена ми два пръстена, едни обеци и едно синджирче, за да може на Нова година, когато съм с нея да не се чувства унизена, че няма нищо на ръцете си.

Върнах си после парите. Оттогава съм взимал много пъти пари назаем, за мене е закон обаче – ако вземеш пари от някой на заем и ти трябват за един месец, кажи му, че ще ги върнеш след два, но ги върни по-рано от казаното. И обратното – ако някой ми дължи пари си го търся до дупка, защото на никого не дължа нищо.

Когато влязох в затвора, жена ми отива при един от най-големите, в кавички, приятели за да поиска пари за ядене. И той, обърнал няколко хиляди лева пред нея, и казал – ами нямам излишни пари.

И това беше поредния горчив урок.

Записа Веселина Томова

Следва продължение.