1. Босия: ДС възприе прякора ми, разчитайки, че това ще ме принизи и дразни.
Мемоари се пишат по два повода-когато искаш да кажеш истината и когато искаш да се оправдаеш. Възможен е и смесен вариант. Проблемът при писане на мемоари е, че когато човек пише за себе си трудно се сеща за нелицеприятни собствени действия и изказвания. С две думи не е самокритичен. Друго е, когато както Ван Гог напишеш биографията си чрез една картина. В нея можеш да отбележиш безумието си, жалкия си образ и духовната си немощ. Невъзможността да вървиш нанякъде, освен навътре в себе си и надолу към собствения си гроб. Ван Гог е уникална личност и по един невероятен и неповторим начин е написал, по-скоро нарисувал биографията си чрез своя „Автопортрет”. Аз едва ли ще мога да направя това, още повече, ще боравя с думи. А думата е много по-бедна и коварна от четката и боите. Или от музиката. Но напоследък започнаха масово да бълват мемоари хора, които имат съмнителен принос в процеса на демократизация на България, който, за съжаление, не само не е завършил, но не е и набрал скорост.Целта на моята книга е да опиша собствените си действия, преживявания и мнения по време на осъзнатия си живот и да кажа истината за процесите в страната и хората, които ги извършваха според моите разбирания. Вероятно ще допусна и съществени неща и подробности, но това не е съзнателно. Човешката памет с редки изключения е несъвършена.
Често са ми казвали хора, които не ме познават, че аз съм краен екстремист. Изглежда нищо повече не им хрумва, освен да ме сравняват със себе си по онова време. Защото след като влязоха във властта и политиката извършиха такива глупости и престъпления, които в сравнение с моите идеали напълно ме оневиняват. Винаги съм смятал, че комунизмът във всичките му форми е толкова античовешки, че само радикални реформи в елиминирането му могат да дадат шанс за промяна в правилната посока. Точно този мой радикализъм се привижда на моите опоненти с комунистическо минало и мислене за екстремистки. Бих привел като пример една стара френска приказка по този повод: Един ловец гали любимото си куче и му говори:”- Мили Шаро. Знаеш колко те обичам и съм привързан към теб. Когато ходим на лов, обаче, опашката ти шумоли из тревите и плаши дивеча. Понеже много те обичам, не мога да ти отрежа опашката отведнъж. Много ще те заболи. Затова реших всеки ден да режа по едно малко парченце.”
Възпитан съм да помагам на хората дори когато това може да се обърне срещу моите интереси. Но не мога да приема опити за нахълтване в личното ми пространство или да ме правят на глупак. Тогава ставам непреклонен и колкото по-силен натиск ми се оказва, толкова отпорът ми става по-силен и изобретателен. Като словесен човек винаги започвам със словото и ставам войнствен едва когато ме нападнат. Тогава не бягам от битката, а я приемам като последно средство за запазване на чест и достойнство. Агресията не ми е присъща по природа, но отбраната на собствената ми територия считам за задължителна. Оптимизмът ми е присъщ, макар, че съм изпадал и в състояние на черногледство. Това не ми пречи да правя простотии. Понякога дори с удоволствие. Чудя се дали да бъда дискретен към себе си и да ги премълча. Бъдещите читатели ще определят дали съм щадял себе си. Иначе съм грешал. Грешки съм правил в особено големи размери, но те са в основата на познанията и характера ми. Защото нямаше кой да ме научи на истината. Семейството в България беше смачкано и подчинено на страха и несигурността. Църквата на практика не съществуваше. Не я виждам и в бъдеще да свърши някаква духовно полезна работа. Като изключително консервативна институция, тя вероятно ще започне да се реформира към добро последна, ако изобщо се досети за това.
Образованието и културата бяха до такава степен идеологизирани, че пречеха за нормалното развитие на децата. Безумната партизанска и военнолюбива тематика развращаваха и насаждаха митове и насилие. Т.нар. „класов подход” и „социалистически реализъм” размиха границата на християнските добродетели и там нахълтаха мракобесието, простотията и заклинанията на Ленин, Маркс и прочие гении на злото. Административното зло стана малкото зло. Голямото зло станаха партийният секретар и неговият верен паж-чекистът. Страната беше оградена с бодлива тел и само „избрани” можеха да ходят там, където според идеологията на компартията бяха тленните останки на „загниващия капитализъм”. Разни полуидиоти от типа на Тодор Павлов и Пантелей Зарев мачкаха и унищожаваха в зародиш всяко здраво семенце на истината и красотата. Така нашата култура се принизи до помощно средство за видиотяване на цялата нация от шайка престъпници, инструктирани и ръководени от московския мозъчен тръст на световното зло. Публицистиката и журналистиката се превърнаха в машина за хвърляне на прах в очите и ритане в слабините.
Като казвам „полуидиоти” имам предвид медицинския термин, а не обидната думичка. Защото комунизмът, поне в т. нар. „съветски модел” е толкова примитивен, толкова неадекватен на развитието на човешката цивилизация, че едва ли може да се приеме като нещо друго, освен като медицински факт. Макар че човечеството циклично се видиотява, да се връщаш хилядолетия назад в развитието си не може в никакъв случай и не е присъщо на нормални хора. При положение, че науката в областта на познанието на човека е напреднала толкова много, не е нормално да искаш връщането с няколко етапа назад. Битката за пазари я разбирам. Не разбирам защо това трябва да става силово, но все пак мотивите са ми ясни. Не ми е ясно защо трябва да доказвам на някого, че аз съм прав, като му отсека главата или го застрелям. Боят между Том Сойер и другото хлапе ми е ясен. Там правотата се показва с юмручета, пъшкане и закани, че ще дойде несъществуващия брат на Том или другото момченце и ще запрати в праха другия. Това, все пак, са невръстни деца. Те не са чели Монтескьо, който е формулирал принципите на модерната държава столетия преди това. Той обяснява, че не робството, а свободният предприемач и данъкоплатец прави държавата силна. Не териториите, а качеството на хората и отношенията между тях правят обществото пълноценно и велико. В психиатрията има категории на умствено изоставащ, които се приравняват на развитието на дете в определена възраст като „дебил”, „ембицил”, „идиот” и т.н Затова, като ползвам термина”полуидиот”, аз приравнявам тези хора до развитието на 2-3 годишно дете. Убеден съм, че медицината един ден ще изследва комунизма от типа, който преживяхме именно като диагноза. При това не като масова психоза, а като заболяване на човека. Дете с атомна бомба е нещо, от което ми настръхва косата. Тези, които са разбирали за какво става дума, но са се правили на комунисти попадат под друга класация. Да станеш съучастник в една верига от най-тежките престъпления съвсем съзнателно също трябва да бъдеш осъден. Маркс, Енгелс, Парвус, Ленин, Троцки, Сталин, Хитлер, Гьобелс, Жуков и др. не могат да бъдат съдени по простата причина, че всеки съд ще ги признае за душевно болни и подлежащи на принудително лечение, а не на затвор или смърт. Достатъчно е да се прочетат писанията им и да се анализират постъпките, за да се издаде прокурорско постановление за принудително отвеждане в психиатрията и фиксирането им към леглата, с цел активно лечение. Но вторият тип човеци трябва да бъдат съдени като обикновени, макар и тежки престъпници. Това го има и в Наказателния кодекс, но кой знае защо прокуратурата и съда не си дават зор да свършат задълженията си. Може би, защото и те са от втория тип.
Някои ще кажат, че отново съм краен. Времето повдигна крайчеца на завесата и там гледката е ужасяваща. Но тепърва предстои показването на цялата трагична картина на комунистическия режим. Не искам книгата ми да е политическа, а критиката на режима с идеологически аргументи. Моралът ще бъде единствен критерии за измерване на това, което се случи у нас след
Дали ще убиеш човек наистина или в книга, разликата не е голяма. Наказателният кодекс наказва както извършителя, така и подбудителя и идеолога на едно престъпление. Естествено, мотивацията на убийството е много важна. Едно е да убиеш при самозащита, друго е по непредпазливост, а трето е съзнателно и организирано убийство на един или много хора. Ако има екстремисти това са хората, които превръщат агресията и груповия интерес в свое кредо. В моите книги никъде няма насилие и убийство, независимо от причините. В книгите на Богомил Райнов убийството и насилието са нещо естествено обосновано и дори задължително. Писателят убива хора само защото те имат друг начин на мислене и не са съгласни с неговата идеология. Вярно, и на Запад имаше такива книги. Например книгите за Джеймс Бонд. Но в същото време имаше и книгите на Норман Мейлър „Голите и мъртвите” имаше „Параграф
17 февруари
Роден съм на 4 май
Изглежда страхът и неочакваното преживяване са ме впечатлили, защото майка ми разказва, че едва съм можел да говоря, но съм обяснил какво е станало. Всъщност, членоразделно съм проговорил едва на 2 години, когато е пораснал и първият ми зъб. Първата дума, която внятно съм казал е „пари”, в смисъл, че ми пари на краката стъпил върху нагорещения бетон. Второто пукане осъществих в женската баня в курорта Старозагорски минерални бани малко по-късно. Още с влизането по стълбите се подхлъзнах и си ударих главата Течеше много кръв и ми поливаха главата с йод, а с един парцал или марля затискаха раната, за да не тече кръв.От йода болеше страшно и огласих кънтящата баня с такъв мощен дискант, че всички се струпаха незабавно около мен. Робертино Лорети ряпа да яде. Има един хубав виц по този повод. Малко е циничен, но ще го кажа, защото много подхожда за случая. Едно момченце отива с баща си на баня. / Беше чудна гледка. Тогава баните бяха обществени, т. нар. „турски бани”, в които се влизаше с налъми, плуващи в хлорна вода в една каца при влизане в залата за къпане б.а./. Душовете бяха малко. Основното къпане беше в седнало положение до една малка вана , наричана курна, в която ставаше смесването на топла и студена вода, а от двете и страни седяха къпещите се и се поливаха с медни тасове. Имаше и теляци, обикновено турци или цигани, които срещу заплащане ти изтъркваха тялото и крайниците с платнена кесия и сапун. Та детето обува налъмите и в този момент се подхлъзва., изпищява „Олеле майко!”, замахва с ръце във въздуха и за щастие се хваща там, откъдето е излязъл 9 месеца преди да се роди. Бащата кипва, обърсва му един шамар и проговаря:” Защо викаш „О, майко! Ако беше с майка си на баня, сега щеше да си пръснеш тиквата.”. Та аз просто,изглежда, имах нещастието да отида на баня с майка ми.
После добре помня 1954-55 година, когато старците от махалата ме караха да им чета вестник. Най-често „Земеделско знаме” След това, през
Общо взето, денят като правило завършваше с няколко шамара или пръчки по задника. Баща ми беше много як не само за професор, но и за хамалин. Шамарите му бяха като парен чук, а ударите с колана и пръчката оставяха следи, с които се гордеех със седмици. Ушите ми вечно бяха напукани в основата от дърпане. Ако с дърпане растяха ушите, моите щяха да ги носят шафери зад мен като сватбен шлейф. Това беше добра закалка за организма и психиката ми, предвид последвалите години. Животът там беше доста затворен откъм новини, но за сметка на това се обменяха доста интересни информации от най-различни сфери. Колегата на баща ми Лазар Митов, например, обичаше класическа музика и я свиреше с уста изключително изкусно. Жена му Кирилка се обличаше много стилно и елегантно и пушеше цигари със златно цигаре, което беше еретично за времето и даваше тема за сплетни. Имаха две котки Султан и Сузана., които живееха в апартамента им и до голяма степен заместваха деца, защото те бяха бездетни. Контактите с тях бяха много приятни. Друг знаменит свирач беше Андрей Търев, който също свиреше с вибрато. Двамата просто се състезаваха. Митов ни учеше да плуваме. Колкото и да е странно, макар че беше отличен плувец, се удави в морето по-късно. Директорът Иван Манолов пееше великолепно и когато се събираха на купон, а това беше често, след необходимата доза домашна ракия и вино се лееха песни и се танцуваше цяла нощ. По някое време ни изгонваха и минаваха на „блажен” фолклор. Ние излизахме, но намирахме начин да се приближим и да слушаме забранените текстове, които поглъщахме както циганче резлива боза. През лятото купоните ставаха на теферич. Тогава все още имаше каракачани, които минаваха с големите си стада и сюрията кучета. Срещу кило ракия каракачанинът колеше агне и му взимаше кожата. Месото беше без пари. Нали се храни с мляко, а те изкарваха пари от сирене и кашкавал. За тях мъжкото агне беше вредно. Горе-долу като мъж без дебела кесия. Най-отпред вървеше жената с черни вълнени дрехи и черни вълнени чорапи, на които имаше червени бели и зелени шевици. Тя предеше и вървеше пред каруцата, където бяха децата. Ние се качвахме на крайпътните черници, защото кучетата бяха зли и хапеха наред. Та старите взимаха едно или две агнета и събираха по десетина лева/от старите пари./ преди
„Ебал Тодорчо баба си /става дума за тъщата б.а./
А на Великден дядо си/тъста б.а./
Че му се,й чуло името
В София-града голяма.
Че му изпрати Червенков/бивш 1-ви секретар на БКП,зет на Г. Димитров б.а./
Димитровската награда…” По-нататък текстът ставаше още по кошмарен.
Ако името беше Стоянчо, Петърчо или Василчо нямаше да ви занимавам с това. Тогава нямаше да има смисъл Всичко това ставаше спонтанно и без никакви последствия. Може би това ме е възпитало в свободни и директни изказвания на собствените ми възгледи и мисли. Времето беше бурно и нечовешко, но Института по памука и твърдата пшеница, отстоящ само на
„С тясна цепната пола
С „Хулиганки” на крака/ тип леки обувки като мокасини б.а./
Туй е модата сега”.
Или:
„О, мистър Банджо, колко е часа?
Пет и половина.
В градската градина.
Срещнали се двама.
Кавалер и дама.
Кавалерът казал
Моля приседнете
И ме натиснете…”
Или:
„Джип-джип-джип-джип-джип-джипе
Курортен пансион.
И три години бачкане.
По новия закон.
Джип-джип-джип-джип-джип-джипе.
Курортен пансион.
С джипката на МВР.
Хайде в Белене.”
Или:
„Докторе, докторе
Искам джазово дете
Мъжко, женско,
К,во да е
Само хулиган да е.”
и т.н.
Такива „ъндърграунд” песнички бяха широко разпространени сред младите. Тананикаха и пееха навсякъде. Чувал съм и колегите на баща ми да ги тананикат и пеят. В същото време насилствено се натрапваше масова култура от най-долнопробен тип. Докато джазът е музика за любовта, „пролетарската соцкултура” залагаше на омразата. Като правило музиката беше маршова. Ето няколко примера:
„…Ти светло си име, любима страна
С оръжие бдиме да няма война…”
Или:
„…Комунисти, комсомолци, пионери-
Заедно във труд и бой!…”
„ Изправи се гора от стомана
Насочете се бойни дула.
Изправете се в гневна закана
Към врага, който готви война…”
Сравнете ги с антивоенните песни на „Бийтълс” и ще разберете разликата.
Комунистите така и не разбраха, че общество и държава се правят с класово сътрудничество, а не с класова борба. За тях джазът беше упадъчна музика и вместо да приемат по-качествения аналог го забраниха и на негово място „сътвориха” т.нар. „масова песен”. Любителите на джаза бяха гонени, арестувани, малтретирани и запращани по лагерите. А след 10 ноември по-възрастните масово приказваха, че не знаели за лагерите и убийствата в тях. Чрез насилие на една част от българите, трябваше да се стигне до „силов консенсус”. Или, както казва една немска поговорка:” Ако не искаш да ми станеш брат ще ти строша главата!” Не знам кога моята книга ще излезе, ако излезе въобще, но ще ми бъде много трудно да убедя младите, че това наистина е било така. А как ще разберат какво е „Зоза”, „Суинг” „Лагер” и „Масова песен”? Може би ще трябва да напиша един речник на тоталитаризма, както това направи със съветския „Гулаг” бившият френски комунист Жак Роси. Той отива с ентусиазъм в СССР през
Помня как лежахме през октомври
Но да се върнем в Института по памука и твърдата пшеница край Чирпан след
В института имаше един белогвардеец, дядо Дмитрий, който работеше като градинар. Беше добър и незлобив човек, макар че ни се караше, когато играехме футбол в зелените площи. Моето име произнасяше така: „Никалайча.” Имаше и един научен сътрудник-украинец с фамилия Мироненко. Тогава не знаехме, че всъщност той не се занимава с научна дейност, а със „специално деловодство” за Москва. Кабинетът му беше от едната страна на входа, за да може да следи кой кога излиза. От него учехме руски език, а от една много интелигентна жена Хаджипетрова, която работеше като лаборант-английски. Фамилията е паказателна за това, че дедите и са били будни хора. Свирехме със сестра ми на акордеон, след това минах на цигулка. За
През
В училище бях отличник. Отличник бях и по белите и цигулката, която никак не обичах, защото бе по настояване на майка ми. По-късно, обаче, когато поотраснах свирех на китара и момичетата се увъртаха около мен. Това време беше на “Бийтълс”, “Роулингстоун”, Чъби Чекър, Отис Рединг, Доменико Модуньо, Далида, Катерина Валенте, Елвис и въобще на туиста, блуса и рокендрола. Време, когато слушането и танцуването на такава музика бе съпроводено със шамари, стригане до кожа и късане на тесни поли и панталони както в милицията, така и в къщи. Също и на политическите вицове от рода на:”Каква е разликата между комунизма и влака?-Разликата е, че влакът спира и тръгва, а комунизмът ако спре няма да може да тръгне!” “Къс, дебел, с гола глава. Започва с Х. Що е туй?-Хрушчов!” Всичко това бяха предизвикателства, които ми бяха на сърце и аз с удоволствие нарушавах т. нар. „общоприети норми”. Обичах да чета и пиша от малък. Четях всичко, от стихчетата и приказките до учебниците на баща ми, от които не всичко разбирах, но ми беше интересно. Всъщност, майка ми ме е научила да чета когато съм бил на 3 и половина години. Четях гладко и старците клатеха глави и ме даваха за пример на внучетата си. Четях им вестници. Най-често „Земеделско знаме. Пропагандата тръгваше сутрин по радиото, продължаваше в училище и зъвършваше по манифестации и митинги, на които бяхме задължени да ходим и скандираме простотии от типа „КПСС-БКП”, „Слава на девети септември!”, „Да живее Съветската армия!”, „Мир, труд, социализъм!” и „Долу американския империализъм!”. Учехме дивашки стихове и песнички за партията, Ленин, Георги Димитров и Съветската армия. За съжаление толкова добре сме били промивани, че и досега помня някои от тях. Добре, че беше баба ми, която ми говореше истината. Помня, например как ми разправяше да не ходя на т. нар. “Паметник-костница” в парка “Аязмото” защото там са погребани разстреляни за мародерство и изнасилвания пияни съветски войници. Изобщо, когато дошли германците кондисали извън града..Направили си палатково градче на юг от града и влизали само с отпуск. Когато, обаче, влезли съветските войски танковете им съборили няколко къщи и градът пламнал от въшки, пиянство и мародерство. Дори един войник се опитал да изнасили жената на чичо ми и татко го хванал отзад за ръцете. Дошли комендантски и го прибрали. Повече този войник не дошъл в къщи. Какво е станало с него само Господ и Комендантството знаят. Баба беше вярваща и спазваше всички религиозни забрани и празници. Понеже съм кръстен на дядо, тя ме обичаше повече от другите и ми доверяваше повече. Баща ми не одобряваше това, но си траеше, защото имаше силен респект от нея. Като дете, когато се очертаваше голям бой тичах при нея за закрила и винаги я получавах. Майка ми е родена във врачанското село Караш. То беше будно село с църква от
На старото дядово лозе направих една метално-дървена барака от 14 кв м., където обичах да ходя с гаджета и да пиша и чета на свещи. Зимно време печката гореше яко, събличахме се и живеехме като диваци. След
Покрай всичките серсемлъци, които ежедневно вършехме с момчетата от махалата, те бяха много учудени, не че са ме приели в Университета, но че съм завършил средно образование. Повечето от тях бяха минали през ТВУ, а някои и през затвора. Обикновено за глупости от типа на побои и хулиганство. Крадци, изнасилвачи и мошенници между тях нямаше. Голямя чяст от лидерите на т. нар. „банди”, които бяха по-големи от мен, напуснаха България през 60-те и 70-те години, разбира се нелегално. Цигона отиде във Виена ,Урума в Австралия, Маршала в САЩ, а Тошо Белята и другите останаха и търкаха редовно карцера в различните затвори у нас. Те бяха с една особено чувство за чест и достойнство, макар да имаха почит предимно към силата. Мен ме уважаваха, защото смятаха, че знанието е много трудно придобито нещо и изисква особени качества. Прякорите ми бяха в началото “Очилатата гарга” и “Кучето”. След това еволюираха на “Журион”/белгийски футболист, играещ с очила/ и “Професора”. Прякорът ми “Босия” дойде по-късно. Той се появи, защото ходех целогодишно без чорапи. Беше лансиран главно от Тренчев и компанията му, като по този начин избиваха комплексите си. ДС възприе този прякор, разчитайки, че това ще ме принизи и дразни. Имайки предвид, че сред “босите” са такива личности като Исус Христос, Диоген и Айнщайн, приемам прякора с известна доза гордост. Звучи много по-добре от Гестапото, “Тъпото”, “Дружинната” или “Господин 10 %%.
Живеехме полудиво сред природата и се вписвахме в нея също като Маугли в джунглата. Играехме и се поступвахме кажи-речи ежедневно. Макар и твърде дребен, бях жилав и напорист и често приятелите ми ми ставаха противници от разстояние, тъй като в близък бой нямаха шансове. Пълнеха си джобовете с камъни и нападаха от разстояние. Главата ми имаше магнетични свойства и често ме водеха на лекар да ми зашие раната и да ме превърже. Не си спомням колко пъти са ме улучвали, но само един от приятелите ми тогава, Жельо, ме е уцелвал 7-8 пъти. Въпреки това бързо забравяхме и след минути отново ставахме приятели. Майка ми обичаше да ме заключва в къщи още преди да тръгна на училище. Ключалката беше обикновена и за мен не представляваше проблем да извия един голам гвоздей с чука и клещите и да го сплескам отпред. Отварях вратата за нула време и отивах да играя с приятелите. Другият начин бе по-романтичен. Спусках се по водосточната тръба от втория етаж пред погледите на другите и отново заигравахме. Не знам защо копаехме землянки и ги маскирахме отгоре да не се виждат. Вътре палехме свещи и си говорехме с чувството, че сме напълно сами на света. Може би сме се чувствали по-сигурни. Нещо като в ембриони в корема на майката. Ходехме на около три километра до стрелбището и изравяхме куршуми. На огън стопявахме оловото и го предавахме на вторични суровини. Веднъж изровихме един куршум от типа “Дум-дум”. Тигана, в който леехме оловото хвръкна към облаците и само Господ ни спаси от поражения. С парите купувахме зайци, сладолед , вкусотии и пищовчета с тапи. Точно заради един такъв пищов ме изключиха от “Чавдараче”. Бях във втори клас, когато ни заведоха на Пловдивския мострен панаир. Купих си тапешник с 10 тапи въпреки забраната от учителката ни и започнах да гърмя системно. Оставаха две тапи, когато тя дойде по нечий сигнал и след борба ми взе пищова. Във влака на връщане, обаче, тя направи тактическа грешка. Отивайки в тоалетната остави чантата си на една моя съученичка Добринка Баракова, което ми дада възможност бързо да взема тапешника и да изгърмя тапите. Точно тогава влакът минаваше по моста над Марица и светлините от тапите бяха много впечатляваща картина на фона на нощното небе и водата. Учителката са върна и възмутена до дъно ни изправи всички на крака. Започна с разоръжаването и свърши с персонално наказание –изключване от “Чавдарче”. Бях единствен изключен и се гордеех с това. Ежедневно по няколко пъти ме спираха учители и директори и се опитваха да ми се карат, че не нося синята връзка. След време всички даскали в града разбраха, че съм изключен и виждаха, че това май се харесва на другите деца и те ме почитаха повече. Затова тихомълком ми върнаха връзката и проблемът приключи. След това два пъти ме изключваха от пионерската организация, но по този начин ме направиха известен и сред децата, и сред възрастните. Понеже градът беше малък, възрастните цъкаха с език и казваха”Язък! Такова умно момче, а изпечен хулиган!”. Помня, че на един първи май, вече в Стара Загора отказах в къщи да си сложа връзката, а баща ми настояваше да я сложа. Опитвайки се да му обясня, че аз не съм пионер, защото съм изключен, си изпросих един много продължителен и качествен бой, след който трудно се движих, но връзката не сложих. Всъщност на писъците ми довтаса баба, скара се на баща ми и ме спаси от още по-тежък бой. Тогава изживях това като първа победа в живота ми срещу баща ми. Неговата сила и раздразнение бяха победени от моя инат и решителност. Сега виждам нещата от друг ъгъл, но смятам, че тогава все пак бях прав.
Вярно, че бяхме щурави, но кражби измами и други подобни неща в личен или групов интерес не сме правили. Напротив, когато за някого разбирахме, че прави подобни неща, го наказвахме по нашему. Не обичахме хитруванията и ги наказвахме на място и веднага. С момичетата се държахме джентълменски.
Особено впечатление ми правеше т. нар. “Трудов лагер”, намиращ се зад оградата с бодлива тел на каменната кариера в местността “Гьоновец” близо до Стара Загора. Там бяха пребити две момчета и възрастните ни заплашваха, че ще ни изпратят да чукаме камъни, ако не слушаме. Учудващо е, че след преврата на 10 ноември
Както казах по-горе четях много и безразборно. От приказки до идиотщините на Трофим Денисович Лисенко и Ана Лепешинская. Четях и учебниците на сестра ми, която е две години по-голяма от мен. Това обезсмисляше ходенето ми на училище, понеже заедно със справочната литература ми даваха знания, горе-долу колкото на моите учители. В клас ми беше безинтересно, понеже материята ми беше добре позната. Много от книгите, които прочетох тогава ми влязоха в работа много по-късно. Бях рекордьор в библиотеката по прочетени книги, освен това бях редовен абонат на “Наука и техника за младежта”, “Космос”, “Вокруг света” и др, внлючително и на литературни списания. Пишех епиграми, текстове на песни /вкл. нецензурни/, стихове, разкази и фейлетони. Публикуваха ме в детско-юношески вестници и списания. Често имах неприятни разговори с редактори по повод лексиката и стила на моите творби. Стигал съм и до разправии, когато някой редактор започваше да ме “учи” на поетика и писателство. Спомням си един неприятен разговор с шефа на културния отдел в местния вестник „Септември” Таньо Клисуров, който отказа да публикува мой разказ, защото в него имало думата “цици”. Той задраска думата и написа “гърди”. Опитах се да му обясня разликата, но той не проумя. Напсувах го и си дръпнах ръкописа. Повече не отидох в този вестник. Годината беше 1975. Занимавах се с преводи от и на руски . Там също имах добри успехи, включително и публикации в “Крокодил”..
Обичах, а и сега обичам риболова. Дори обичам да готвя и ям улова си. От дете по р. Малък Искър до селото на майка ми и язовира до института край Чирпан ловях риба и лятно време в къщи се ядеше редовно риба. Много забавни случки имам в паметта си, но две от тях съм запомнил много добре. Бях вече в кукления театър, когато с колегите отидохме през зимата в гр. Раднево на реката за риба. Не ми се слизаше долу до реката и затова кондисах на моста, макар че е повече от
готов и ние продължихме. Всичко беше добре с една особеност, че тоалетната беше тип “нуждник” на двора и в него се слизаше по едно доста високо стъпало. Вече късно вечерта отидох да олекна и видях, че на пода свети един фас. Естественото ми желание беше да стана пожарникар, без да преценя, че фасът е на нивото на земята, а не на нивото на пода. Пуснах струята и чух истеричен вик:” К,во пра,иш бе, идиот! Ти ме удави бе да ти…!” От смях не можах да спра, та го изкъпах хубаво. Дочули, отвътре се изсипаха всички и смехът до късна нощ се носеше на пресекулки над селото. Прибрахме се сутринта без риба и без въздух в белите дробове.
В младостта си имах слабост към три неща:хубавите жени, хубавото вино и ракийка и хубавите книги. За жените няма да говоря, защото те са живи и здрави…баби. Хубавото винце и ракийка усвоих като ученик в горните класове на гимназията, когато се изявявах като самодеец в читалище “Съгласие”, Останалите самодейци бяха служители в читалището и работещи на най-различни места инженери, психолози, служители и т.н. След репетиция и особено след спектакъл събираха пари и се черпихме. Компанията беше чудесна. Освен театрали, всички бяха и добри певци и се лееха хубави песни. По-късно част от компанията премина в хора на операта. Пеехме всичко: от автентичен фолклор до Гершуин. Естествено, пеехме на няколко гласа и когато ни чу диригента на хора на операта Михаил Попов ни предложи да направим ансамбъл и да се явим на конкурса “Тракийска лира”. Взехме трето място, макар че повечето от участниците бяха професионални певци и фактически ние победихме голяма част от професионалистите. В тесен кръг пеехме и “блажни песни”, но целта беше красивото пеене, а не сексуалната тръпка. Тогава разбрах как хубаво отваря гласа и емоцията качествения алкохол. Случвало се е и да попрекалим, но и тогава беше весело, а не просташко. Някак си се бяхме събрали хора, които не буйстват и не налитат на бой и псувни. Както е написал древногръцкият поет Никомед, ако не ми изневерява паметта:
Ти каната ми донеси момче
и на един дъх аз ще я изпия.
Но да размесиш виното с вода.
Да се напия, ала не просташки.
Аз не обичам като скитите да пия
със шум и крясъци.
О, нека мелодични песни
да придружават нашето пиянство.
След няколко чашки ракийка, мастика или мента започвахме с „Граматиката”
-Деца,-учителят каза,-вземете си бележка!
Урокът ще започнем днес с граматиката тежка.
За членът ще говориме, че членът е поставен
На думата в самия край-по-ясна тя да стане.
За женски-ТА! За мъжки-ЪТ! Помнете туй с умът!
ЖЕНА-например е без член, със член е пък МЪЖЪТ!
У нас го слагаме отзад. Французите-отпред.
А турците, разправят пък, го слагали отвред-поред.
След това минавахме и на по-пиперлии.Завършвахме с четиригласното изпълнение на”Синигерова сватба” от Петко Стайнов, но с такъв текст, че се изчервяваше и фаянсовият умивалник. Става дума за умивалника в един от гардеробите, където мъжете влизахме да източим топлата вода. Той беше видял всичко. С тази песен академичният хор „Г. Димитров” изпращаше всяка година завършилите студенти-хористи. Защо се казваше „Г. Димитров” и какво общо имаше той с академизма така и не можах да разбира. Прочее, бях дописал още два куплета, които в училище минаваха от ръка на ръка като скрижали. Съученичките ни хихикаха и кой знае какво са си представяли?
Бях си направил репертоар, който и сега, като се съберем приятели обичам да си спомня.. За съжаление приятелите от трупата един по един си отидоха, тъй като бяка по-възрастни от мен с 15-20 години. Сега имам други, но малка част от тях могат да пеят и да се веселят като тогава. По-късно в университета имах компания, но там песните бяха английски или Висоцки, Окуджава и т.н., което е различно. Като студент научих доста песни на Окуджава, Висоцки и от “блатото”. След ходенето ми в тогавашния СССР през
Университетът бе голямото ми разочарование. Имах надеждата, че там цари една особена атмосфера между широко скроени хора. Че свободата на академичната среда дава възможност човек да се почувства свободен. Ядец! Там идеологията и казармената обстановка бяха още по-нагли и дребнави. На един семинар в по тясна компания рецитирах “Тих бял Дунав” с прибавките след всеки стих “С гащи” и “Без гащи”. Беше смешно, но по едно време стана един хайван около 35 годишен и ме попита за името ми. Каза, че се казва Стоян Бурхарларски от ЦК на ДКМС и, че ме изключва от комсомола за гавра с Вазов и Ботев.
Истината беше, че той беше хвърлил око на гаджето ми и реши да покаже мускули. Теглих му една и си тръгнахме на стоп. Последствия нямаше, но случаят беше многозначителен. Подобно нещо се получи и в Университетския театър. В самия край на
самите автори?” Отговорът беше:”Колега, вие няма да си вземете изпита при мен!” така и стана. Не помня на кой път, но изпита си взех по случайност при бъдещия професор, а тогава само асистент Никола Георгиев. През
В своеобразната кръгла маса участваха звездите на съветския театър Олег Табаков, Олег Ефремов и др. Всички до един хвалеха страхотно постановката. Използвах много цитати от дебатите с идеята да се прояви интерес не толкова до пиесата, колкото да кажа какво мислят съветските актьори и режисьори, та дано публикуват нещо, за да разберат, че живеем в друго време. Не публикуваха един ред. Само приложиха написаното към папката с моята “противонародна и противодържавна дейност”. Не ме печатаха, не ме разбираха, заплашваха ме и в крайна сметка ме подтикваха към някакво решение. В началото потърсих водката. Тогава тя беше безумно евтина-1,73 лв. С 2 лева можеше да си купиш
Заради слабото си зрение бях освободен от казарма. Баща ми, обаче, реши, че щом не желая да завърша руската филология ще бъда наказан с военна служба. Казах, че не е една, а две служби ще изкарам, но в Университета няма да се върна. Не знам с кого е говорил, но ме извикаха във военното окръжие и ми казаха да се готвя за войник. Разпределиха ме в гр. Симеоновград /тогава гр. Марица/. Без да обиждам жителите на градчето, ще кажа, че е доста загубено място. Из града се мяркаха само фуражки и цигани. Нивото беше нула. Офицерите и старшините бяха или пияни, или тъпи, или наказани. Това водеше и до характерно поведение на войниците. Аз бях по-възрастен от останалите войници, но това само ги дразнеше. Бяха прости момчета без големи цели в живота си. Още първия ден при мен дойде един младши сержант. Подаде ми една празна гарафа и кресна:” Ей, бомбаец, иди да изгониш въздуха от бутилката!”. “Изгони си я ти!”-му отговорих. Той пусна бутилката и тя се счупи. Посегна да ме удари, но аз го изпреварих и го свалих на пода. Момчето се разплака и отиде при старшината. Той беше доста атрактивен. Шоп с големи извити нагоре мустаци /ястъклии/ и голо теме. Обичаше да сръбва мастика и да си прави просташки шеги. Иначе не баше карезчия. Та, фатмакът погледна младши сержанта и му каза да се научи да се бие преди да посяга. На мен ми каза, че съм нарушил Устава, защото съм ударил младши командир. Но, понеже, не съм дал още клетва, ще ме накаже да изчистя помещението и да намажа с вакса черната част от мозайката. Вечерта след проверка старите войници загасиха лампите, смъкнаха ме с дюшека на земята и ритаха докато умалеят. Счупиха ми очилата. На сутринта фатмакът ме попита какво е станало с мен. Обясних му, че през нощта като съм ходил до тоалетната съм паднал по стълбите. Той се захили и ме заведе до оптиката да си направя нови очила. Като се върнах, батареята беше в парка при гаубиците. В един момент останахме с младши сержанта насаме и той има наглостта да се захили и да ми каже: “Тука е така” . Шибнах му едно кроше и го свалих на земята. Къде с юмруци, къде с ритници го сгазих така, че той се напика. Вечерта баталната сцена се повтори и на третия ден пак ходих до оптиката. Това продължи почти ежедневно около две седмици. Нямах здраво място по мен, но и те даваха свидни жертви. Един друг младши сержант го бях подгонил с дотиквача на гаубицата, който е по-масивен и по-тежък от бейзболна бухалка. Той тичаше към щаба и пищеше,а офицерите и фатмаците крещяхя “Стой на място!”, “Остави!” и други подобни глупости. В крайна сметка командирът на полка извика батарейния и шефовете на артилерията и решиха, че има гавра с мен от страна на старите войници, а аз съм проявявал системни нарушения на дисциплината и не съм изпълнявал разпорежданията на младшите командири. Направиха събрание и започнаха да ме притискат да обещая, че ще се държа по Устав и няма да бия ефрейторите и младшите сержанти. Отговорих, че няма да търпя гаври и простотии. Криво-ляво събранието свърши и оттогава нито един стар войник не си направи с мен някакво изпълнение. Просто решиха, че след като съм по-голям от тях все едно,че съм стар войник. Думите “бомбаец” и “заек” бяха забравени. Помагах и на другите млади войници да не ги юркат. Втората година същите тези кротчовци станаха напаст за новите младоци, та се налагаше да ги усмирявам. Дружах със старшина-школниците. Те бяха висшисти и с тях можеше да се поговори. По едно време минаха по полковете на дивизията и направиха конкурси за театрална трупа и музикален ансамбъл. Спечелих без конкуренция и ни закараха в щаба на дивизията в Стара Загора. Там сутрин почиствахме канцелариите на началниците, а след това репетирахме в ДНА. Беше леко и приятно. Но т. нар. “културен взвод” се разпадна веднага след нелепата смърт на командира на дивизията полк. Вельо Врачев, който загина в болницата от стомашна язва, след като беше катастрофирал и си счупил двата крака. Върнаха ни отново по полковете и аз продължих. И така 2 години и 3 месеца. През това време се случваха какви ли не простотии. За 9 септември 1974 год. батарейният пред всички колеги ме поздрави за приемането ми в БКП. Зяпнах! “Какво БКП? Аз не съм подавал документи?”. “Няма значение, взето е решение всички деца на АБПФК да бъдат приети по случай 30 години народна власт.”- отговори ми той. Теглих му една и той ме подгони с дотиквача. Обикаляхме столовата, докато той се умори. Не само, че не ме приеха, но ме наказаха за пореден път. Общо имам във военната си книжка 73 дни арест, като всички дни съм си ги излежал най-надлежно. Четири дни преди края на службата когато играехме на карти, “бацилът” Начев/медицински фелдшер на батареята/ ме напсува на майка и аз му шибнах един шамар. Прочее, аз ги учех да играят чист бридж и те бяха още новаци. Той току-що беше станал лейтенант и виното и ракията бяха от него. Бяхме на бригада в Разлог. Та от шамара той падна и се разплака. Вдигнах го и му се скарах, че плаче като дете. По едно време стана и хукна нанякъде. След малко дойде един капитан от полка в Разлог и каза, че ще трябва да ме арестува, защото съм причинил средна телесна повреда на офицер, т.е. пукнал съм му тъпанчето. Като видя масата се хвана за главата. Попита кой е купил алкохола и защо играем карти. Обясних му и той пак се хвана за главата. Попита ме давам ли дума да не напускам туристическата спалня докато дойдат от нашия полк да ме вземат. Дадох дума и той си тръгна потресен. Вечерта влязох в ресторант „Погледец” при двете руси близначки-сервитьорки и опънах 5-6 коняка с идеята, че известно време ще бъда там, където коняк няма. На другия ден дойде майор Стойчев от полка и ме заведе с теснолинейката до Пазарджик,а оттам до Марица. Сложиха ме в ареста и започнаха от ВКР да ме викат на разпити. Крещяха, че ще изгния в дисципа или в затвора. За мой късмет в мен имаше една фактура за тон и половина бензин, който батарейният и “бацилът” бяка прибрали. Обясних на ВКР-тата, че ако отида в затвора няма да съм самичък и че тези ЧП-та никак няма да са похвала за тях. Поискаха фактурата и аз им казах, че тя е в Стара Загора у дома. Държаха ме още двайсет дни и накрая взеха решение да ме освободят, а аз да им дам фактурата. Това стана на 12 декември
В куклен театър Стара Загора постъпих на 5 януари 1975 година. Постъпих заедно със скулптора Емил Иванов. Златни ръце и инфантилен характер имаше, но за приятел ставаше. Ожених го и му се роди момче, та заедно си играеха със самолетчета и корабчета, които той изработваше. Правеше невероятни кукли и разбираше от химия, физика, механика и какво ли не. На практика целият театър го използваше за шиене, поправка на обувки, заварки, спойки, дърводелство и каквото се сетите. Почина през 2001 година от кашлица. Имаше страшно дълбока кашлица и се засиняваше кашляйки. Умря в къщи пред телевизора както е на стола.
В кукления театър изкарах на пресекулки до 1980 година. Отвреме-навреме напусках или ме изгонваха и пак се връщах. През 1977 година отидох в бившия СССР като строителен работник с тайната цел да запиша театрална режисура. Като разбраха, че не съм отишъл да печеля пари, а да уча ме предупредиха, че няма да ми позволят да уча друго освен строително инженерство или икономика. Теглих им една и се върнах обратно. Изкарах общо 5 месеца и те бяха кошмарни. Москва приличаше на град, макар и от селски тип, но провинцията беше нещо ужасно. Селата бяха с дървени къщи. Имаше и със сламени покриви. Пътища-никакви.Само водка и гаджета. Три пъти се бих заради светите братя Кирил и Методий. Когато станеше дума за България най-често се подхвърляше лафа “Курица не птица и Болгария не заграница.”/Кокошката не е птица и България не е чужбина/ Това силно ме дразнеше и аз им подхвърлях въпроса с какви букви пишат.”Наши, славянские!”-отговаряха и тогава им обяснявах, че освен буквите сме им дали и християнската религия и държавността. Започваше безумен разговор за това, че незнаен кримски монах бил измислил азбуката, че гърците измислили славянската азбука и накрая ме закопаха, когато един инженер изтърси, че Ленин е създал буквите. Попитах го Пушкин с какви букви е писал и той друго, освен да замахне не се сети. Три пъти рипаха срещу мен да ме бие някой и трите пъти България спечели с нокаут. Бях потресен от имперската простотия и ниския стандарт. Като се върнах, София ми се стори на Париж. През
Междувременно през това време работих за малко и в радио Стара Загора като репортер. От десет материала десет бяха критични, а девет не виждаха бял свят, въпреки че мен затова ме взеха да работя там. Липсваха критични материали и хора, които могат да ги правят.. Веднъж ме изпратиха да направя хвалебствен материал за колектива на електроламповия завод в Сливен. Още като слязох в Сливен, видях че няма автогара. Веднага направих критиката. В Електроламповия работниците започнаха да ми се оплакват още от вратата. Стана великолепен материал, само дето не
ги пуснаха и двата. Първият ми материал в радиото беше анкета с граждани на града, които минаваха по разкопаната централна улица /тогава 9-ти септември/. Въпросът, който задавах бе дали знаят, че улицата не се поправя, защото цялата техника е изпратена да прави нов път до родното село на местния бандит Стою Неделчев-Чочоолу. За някакъв негов юбилей направиха срочно и извънредно пътя от Стара Загора до родното му село Калояновец. Директорът на радиото ме чакаше долу, взе материала и се спусна към окръжния комитет на БКП. Махнах се от радиото и станах гилотиньор и заварчик в “Балканстрой”. Видях, че и работниците не стават за борба и се махнах и оттам. През
При нас официално се водеше 25% без да се смятат ученически, студентски, войнишки и административни бригади. Големите промишлени обединения имаха т.нар. “Помощни стопанства”” Да не говорим, че и затворите имаха помощни стопанства, които целогодишно създаваха селскостопанска продукция чрез безплатния труд на лишените от свобода. Всъщност, затворите съвсем не бяха места за изтърпяване на наказанията и превъзпитание на затворниците. Например затворниците от Пазарджик работеха в акумулаторния завод при киселината и зъбите им на втората година започваха да падат. Да не говоря за белите им дробове и кръвта. Затворите бяха огромни производствени предприятия и там се изработваха такива неща, където в нормалното производство не можеха да намерят желаещи да работят. Стигаше се дотам, че определени добри работници, минали през затвора бяха арестувани и съдени за кокошкарски и измислени престъпления, за да се спаси производствения план на затвора и се вземат премии. Един от тях беше моят съсед и съученик Тошо Белята. Той беше отличен стругар и го вкарваха, за да стане бригадир на стругарите, когато закъсат. Цялата тази организация стимулираше властите да има повече затворници, за да ползват безплатния труд. Затворникът получаваше мизерни пари, колкото за цигари и вафли. Понеже пари не се разрешаваха, разменното средство бяха цигарите и по- точно “Арда” с филтър. Значителна част от изкараните пари се взимаха от властите заради кръвнина или издръжка на деца. На практика това си беше каторга. Такава, каквато я описва Солженицин в “Един ден на Иван Денисович”. Затворниците бяха толкова много, че имаше осъдени с по-леки присъди, които чакаха с години ред, за да си изтърпят наказанието.
След изборите ми бе заявено открито, че оттук нататък мога да работя само като строителен работник и да чакам кога ще ме опандизят. Реших, че сам ще си избера работа и започнах като дърводелец към мебелния магазин в града. Работата беше без началници и затова я предпочетох. Бързо свикнах и си изработих инструменти, които ми даваха възможност да работя по-бързо и ефективно. С пари не работех. Осребряваха ми фактури, издадени при заявка в магазина. Данъкът стигаше до 55%, но въпреки това се изкарваха добри пари. ОР-тата явно са проверявали книгата, защото веднъж ме привикаха специално да ме попитат защо взимам толкова пари. Оказа се, според техните думи, че съм взимал повече от първия секретар на окръга. “Да дойде да работи при мен и той ще взима повече!- им отвърнах и си тръгнах. Тогава направих и една пластика от алуминиева шина за МВР. Монтирах я и отидох в касата да си взема парите. Дойде партийния секретар на Окръжното управление и ме попита кога милицията е плащала. Отидох отсреща в съда и пуснах нотариална покана до началника на ОУ на МВР да ми се издължат в двуседмичен срок. Не ми се издължиха и аз заведох дело. На втория ден ми донесоха парите в къща с вой и закани. По този начин освен на ДС, станах черна овца и за милицията. Така се трупаха в папките разработки и доноси. Оказа се,че всички “приятели” са пописвали срещу мен. За съжаление това правеше и тогавашната ми жена. Всъщност първият път когато я извикаха тя се върна полуприпаднала. Вторият път само ми съобщи и оттам нататък отношенията ни рязко се влошиха. Започнаха да ме заплашват по телефона или чрез разни лумпени. Заплашваха, че ще изнасилят дъщеричката ми, която беше тогава на 3-4 годинки. Обаждаха се на майка ми да гледа сериала “Октопод”, за да види как ще свърша. Будеха я през нощта, за да и кажат, че са ме обесили на собствените ми черва едикъдеси, та да отиде да прибере остатъците ми. Тя е чувствителен човек и много тежко преживяваше тия гаври. Обиски, задържания, закани, побои, подслушване и проследяване и идваха много, но тя издържа. За всичко вярваше само на мен. Единственият мой приятел, който не ми навреди, Маргарит Тонев /Мъри/, не го пуснаха през
Сега, когато пиша тези редове ми се вижда натруфено и едностранчиво. В ежедневието правихме какви ли не простотии.. При всяка среща, особено в петък и събота, вадихме бутилките и мезейки, употребявяхме сериозни количества. Естествено, имаше жени и говорехме какво ли не. Или играехме бридж цяла нощ. Забивахме на планина, на риболов или просто сменяхме обстановката за ден-два. В средата на 80-те останах почти сам и рядко разговарях с някого. Четях и пишех по цели дни и нощи. Водих си дневник, където записвах всичко, което ми мине през ума.Започнах една, след това и втора пиеса, но не стигнах до никъде. Написах няколко много добри стихотворения и една студия за вредните митове в българския манталитет. Нарекох я: „СТАРИТЕ МИТОВЕ УМРЯХА! НОВИ ВСЕ ОЩЕ НЯМА. ТОГАВА-НАКЪДЕ”
С риск да бъда атакуван от всички страни реших да напиша тези мои отдавнашни мисли. От началото на 80-те съм разсъждавал по тези въпроси и ги описах в дневниците си. И тогава знаех, че ще бъдат отхвърлени като свръхеретични. Знаех, че който ги каже, ще бъде продължително време разпъван на кръста на консервативната, инфантилна и до голяма степен ирационалната българска душевност. Особено яростни ще бъдат хората, които от десетилетия, а и от по отдавна използуват за лични и групови користни цели тези стари митове. Съществуват групи, които трупат обществени и политически дивиденти, втълпявайки упорито и войнствено старите заблуди, като в същото време не пропускат възможността да изтъкнат себе си като „ патриоти, поклонници на справедливостта, българщината и напредъка. Проблемите идват главно от това, че българските „интелектуалци”, призвани да коригират политиците. А политиката трябва да се коригира чрез науката, изкуството и обществения морал. Чрез образование и търсене на стратегия, която може да изведе гражданите на страната към модерното и ефективно мислене. На първо място бих поставил историографи, културолози, социолози, политолози, изкуствоведи, литератори и футуролози. С две думи философите и техните приложни претворители.
Всяко общество се състои от различни компоненти, които могат да се формулират достатъчно ясно, за да се предложи ефективна и разумна формула в областта на духовния и материалния свят. Отказът от създаване на такава формула от призваните да направят това-политици, философи, учени, творци и общественици означава само едно- състоянието на нацията за момента напълно ги удовлетворява, защото с по-малко усилия получават достатъчно средства, слава и подкрепа. Разбира се, те никога не показват това гласно или писмено, но резултатите са недвусмислени.
Но нека спра теоретизирането и да премина към конкретните неща. Материалните проблеми няма да третирам в тази своя студия, макар, че материалното задоволяване също има своите митологични същности и може да бъде една съвсем прилична цел за всеки един човек. Няма нищо просташко или бездуховно човек да бъде поклонник в някаква степен на материята. За разлика от сиромахомилите-фундаменталисти не смятам за грях човек да се труди за пари и да мисли как да ги увеличи. В края на краищата дори Господ се е изказал по случая с „Притчата за заровените таланти.” Този, които не ги е употребил и умножил е бил наказан, защото е показал, че не е свободен човек. Само свободен и предприемчив, достатъчно просветен и самостоятелен може да борави с материалния свят, включително и с пари. Следователно собствеността, било под формата на пари, било под формата на стока или недвижими имоти до известни граници, прави човек свободен. Затова Езоп се радва толкова много, когато господарят му Ксант му подарява хитон. Този подарък той смята за първата крачка към свободата. Уродливите форми на вещомания, клептомания и неистов стремеж към „Златния телец” са подвластни на психиатрията и не са предмет на моята студия.
Ако трябва да се потърси синоним на мита, то най-близко до него е т. нар. „Народна приказка”. Общото е приказното начало и инфантилизма. Там всичко е идеално и непроменимо. Както народната приказка, така и митът са ужасно консервативни. Тази характерна черта е особено важна, тъй като под въздействието на митовете и народните приказки се цели да се създаде ценностна система у децата. Оттук идва инфантилизма, завладял клетия българин, като не му дава възможност да се изкачи качествено нагоре и да достигне по-висш етап на възприятие и анализа на обкръжаващия го свят чрез сравнение и принципи. Извличането на принципи, е свързано с просвета и наука и е много прагматично нещо и трябва да замести постепенно не само приказките и митовете у подрастващия но и да помогне на човек да стигне до същността но нещата, без да ги следва пряко и покорно. Митовете са аксиоми, които пречат на порасналия човек да мисли либерално и задълбочено. Поради това българската национална черта си остава инфантилизма и консерватизма.
Стремежът и целите на личността се определят от няколко основни фактора. Нямам намерение да пиша учебник по народопсихология или обществознание. Ще спомена само основните : Семейството, училището, религията, обществото, изкуството и културата, бита и митовете.
ПЪРВИЯТ МИТ, КОЙТО СМЯТАМ ЗА ОСОБЕНО ВРЕДЕН Е МИТА ЗА ПЪРВЕНСТВОТО НА ИЗТОЧНОТО ПРАВОСЛАВИЕ НА ХРИСТИЯНСКИЯ ПРАЗНИК „ВЕЛИКДЕН”
Ортодоксалното православие фаворизира Великден като най-големия празник изобщо. Чудото, станало преди почти 2000/Студията е писана през 1980-
Християните от католическа и протестантска Западна Европа в същото време честват като основен християнски празник Рождество Христово. Самото Рождество е един чисто човешки акт. Най- големият източноправославен празник Великден е контрапродуктивен, защото Рождеството прави човек богоравен, а великденското чудо унищожава божественото в човека. Когато празнуваш Рождеството, знаеш че ти самият и Бог сте дошли на този свят по един и същи начин, следователно сте равнопоставени. Великденското възкресение е по силите само на Бог и прави човек апатичен и с ниско самочувствие. Чувал съм приказки, че чудото било зачатието. Интересно защо няма изобщо църковен празник „Зачатие Господне”. Има „Благовещение” /Благовец/, но за зачатието се мълчи и нищо друго, освен едно свенливо помирисване на цвете не се споменава в Светото писание. Чудото зачатие изобщо не е чудо, защото откакто свят светува зачатието го може всяка жива твар.
При всяка трудност, ортодоксалният човек започва да чака месия, който да извърши чудото. При това, повтарям, не разглеждам църковните празници от теологична гледна точка, а само от гледна точка на рефлекса им върху народопсихологията. Това е много важно, защото иначе се навлиза в един безкраен каноничен спор, където нещата се размиват. Достатъчно е да се сравни психологията на християнина от Ортодоксалната църква и западноевропееца. Както и резултатите от последните столетия. Като старт Изтокът е имал по-добра позиция, но в резултат на вековете Източноправославната дъга чувствително е изостанала. На пръв поглед Гърция като че ли е близо до Запада, но това е поради солидните финансови инжекции от страна на Запада след влизането и в Общия пазар/ Старото име на ЕС б.а./
ВТОРИЯТ МИТ Е МАЛКО ПО-СПЕЦИАЛЕН И ТВЪРДЕ ДЕЛИКАТЕН. ТОЙ Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО УДОБЕН ЗА ПОЛИТИЦИТЕ И ТЕ БЕЗ СВЯН ГО ИЗПОЛЗВАТ ПО ЕДИН ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ВУЛГАРЕН И АТРЕСИВЕН НАЧИН. СТАВА ДУМА ЗА МИТА ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Знам, че след тези думи срещу мен ще се изцепят всички полуинтелигенти и техните креатури, но въпреки това смятам за важно да бъде изяснена личността на Левски и най-после да започнем да пишем историята си такава, каквато е. Един непредубеден човек би се хванал за фактите и научните принципи и бе пренаписал цялата ни история. Защото тя е написана твърде емоционално и политически пристрастно. Героизацията и фалшификацията започват още от тълкуването на Паисиевата „История Славяноболгарская”. Това се получава вследствие от наивитета и емоционалността на българина, включително и на историографите.
Защото Паисий не е написал учебник по история на България или като монография, а е създал едно прекрасно и силно за времето си публицистично произведение, имащо за цел да събуди заспалото национално чувство на българина. „История Славяноболгарская” е превърната в мит за вечната сила и могъщество на България, макар че е създадена за временно ползване, докато се намерят достатъчно подготвени учени, да напишат истинската история. Уви, и досега това не е станало, с редки изключения от отделни историографи.
Левски е митологизиран и канонизиран точно като герой от народните приказки. Той е юнакът, който убива ламята и прави чудото. Преди него такива опити за митологизиране и канонизация има при юнашките народни песни за цар Иван Шишман и Крали Марко. Но за тях нямаме достатъчно реална информация, която можем да обработим в полза на митологизирането и затова семе ги изоставили. Левски е най-умния, най-чистия, най-смелия, най-хитрия/да не се пропуска/, най-категоричния в постъпките си, които избирателно сме приели за единствено случили се. Оставили сме всичко у него да е най, най, най! По този начин всичко човешко като колебания, емоции, грешки, детство, угризения, са му отнети и той е превърнат в икона не защото е бил такъв, а защото българинът се е нуждаел от това. Можете да си представите, че всъщност митът за Левски е това, което иска да бъде българинът, но знае прекрасно, че не може да стане. Левски е случайно избран да стане непостижимия идеал на българина и ще бъде очовечен едва когато българинът успее да разбере това. Той е икона, той е идеалният принц от детската приказка, осакатен от всичко човешко. Само инфантил може да приеме Левски в този му вид може да бъде достигнат или надминат от друг нормален човек. Представете си колко нечистотии има в душата на българина, за да се нуждае от такъв баланс като мита за Левски.
Но историческата информация, която имаме за Левски ни дава възможност да преценим реално кой е Васил Иванов Кунчев/Левски/ реалистично и да го измерим с исторически мерки. По този начин реално ще преценим уникален ли е той и къде е мястото му в българската история. Като начало трябва задължително да приемем, че той е един достоен българин последователно и изцяло се е отдал на идеята си да възстанови българската държавност. Това е и неговата цел. Но такава цел са имали и други достойни българи като цар Асен и цар Петър през 12 век, Константин Фружин, Петър Делян, Петър Парчевич, Паисий Хилендарски, Георги Раковски, Панайот Хитов, Стефан Караджа и Хаджи Димитър и много други знайни и незнайни българи. Нима трябва да ги принизяваме като достойни личности и българи заради нуждата ни от един мит? Нима те не са се борили и в голямата си част загинали за същата цел?Къде е мярката ни сравнение? Явно нямаме такава, защото ако това беше универсалното мерило, то би трябвало да присъдим първото място на братята царе Асен и Петър. Те не само са създали една огромна организация, но са успели да реализират идеята си. Не бива да се изтъкват републиканските идеи на Левски, защото ако се приеме това за водещо, то тогава Левски ще е трябвало да се бори за превръщане на Османската империя в „Чиста и и свята република”.Методите, които предлага Левски за реализация на освобождението на България също не са нови и уникални. Въстанието е силовият начин за реализиране на възстановяване на българската държава. Другият начин е еволюционен и именно той е дал възможност на Левски да осъзнае, че българската нация ще има по-добри шансове как да се реализира. Става дума за създаване на българското училище и църковните борби. Те някак тихо и безшумно извършват огромната работа за промяната на българина и възникването на идеята за сепарация от вече много изостаналата от Западна Европа империя. Затова е обидно и глупаво да приемаме нечия фалшификация за истина и да принизяваме не по-малко достойни българи и да фаворизираме Левски. Аз лично слагам на пиедестала на достойните българи наравно с Левски Иларион Макариополски, митрополит дядо Методи Кусев, Петър Берон, Васил Априлов, Братя Евлоги и Христо Георгиеви и още много знайни и незнайни достойни българи.
Тук е мястото да разберем кому е необходимо създаването и използването на мита за Левски. Неравнопоставеността е създадена от т. нар. български „писатели”, „историографи” и „учени” и активно използвана от т.н. „български политици” и техните мекерета. Те при всяка възможност започват да сравняват всеки по издигнат интелектуално и социално българин с мита за Левски и радостно установяват, че поставен до мита за Левски всеки е нищожен. Редуцирането на всяка една биография може да постави човек на незаслужено високо или ниско положение е абсолютно неморално. Фактически това е втора смърт за човека, редуциран в една или друга посока. Ще ви дам пример с биографията на поп Кръстю. На него му е отнета възможност да бъде достоен българин без да е доказана по никакъв начин вината му. Но всичко човешко му е отнето и той е останал с биография на професионален предател. Той, според мита за Левски е направил през целия си живот едно единствено нещо-предал е Левски.Ето как чрез една и съща фалшификация в една или друга посока единият става светец, а другият-прах. Дори се стигна дотам, че по време на комунизма Левски бе въздигнат в небесата, че се е отказал от християнската религия, а поп Кръстю-не. Това е достатъчен повод да се направи още една тежка фалшификация на историята, която беше приета безкритично както от историографите, така и от българската православна църква. В учебниците се беше промъкнало едно долнопробно стихче на един т. нар. „поет”, чието име няма да спомена, защото ще си изцапам устата.
То гласеше:”…Наш е Левски, наше е! А предателството ваше! И предателят е ваш!…” Само голям негодник и мизерник може да разделя българската нация така, както тези три реда. Това е престъпление срещу нацията.
Биографията на Левски прилича на некролог и е некролог. Тази удобна некрофилия обслужва една малка шайка от най недостойните българи и е необходимо да бъде преразгледана. Митът за Левски съвсем не прави българина по-смел, чист и велик. Напротив, той счупва самочувствието на българина и го прави по-неуверен, по-зависим, по-несвободен. Да се гордееш с качествата на друг човек е най-съмнителният начин за издигане на собственото достойнство и самочувствие. Това е нормално единствено за децата, които се хвалят със силата на по-големите си братя и поста и парите на родителите си. Както има един лаф на Ем Велк в книгата му „Мутафо или нещото носено от вятъра”:” Турция се слави със сиамски котки и персийски килими”. Не искам да принизявам в никакъв начин Левски, но няма да позволя на всяко плямпало, па било то и президент да спекулира с него и да принизява останалите българи чрез този мит. Защото този мит прави българина роден аутсайдер. Още с раждането си човек има равен старт и заявява на света, че се чувства силен, умен и действен и ще се постарае да бъде пръв в една, две, повече или всички области на познанието, вярата или материалното. В този момент тези политически и научни нищожества го удрят по главата с мита за Левски и по този начин му казват, че първото място во веки веков е запазено. След известно колебание ошашавеният млад човек вече по-спокойно заявява, че ще се бори за второто място. Тогава изваждат мита за Ботев и отново го зашеметяват. Оказва се, че третото, четвъртото петото и т.н. места са заети от Георги Димитров, Тодор Живков, Петър Стоянов, Иван Костов, Азис, и Незнамсикой. Така за бедния младеж остава съмнителната възможност да се бори за място някъде между 1 млн. и 8 млн.
Сега е време да кажа, че свободата не е самото съществуване на държава. Тя е вътрешно състояние на човека. Силовото възстановяване на държавност е само една малка крачка съм свободата на индивида. Защото роб, който живее в собствената си държава е също толкова роб, колкото и под чуждо робство. В каквато и държава да живее робът, той не иска промяна на правилата, а на местата. Той иска да е господар и да има собствени роби. Достатъчно е да погледнем историята на Запада, за да разберем какво е направила епохата на Просвещението. Именно Просвещението е дегероизирало манталитета на европееца и му е дало възможност да преодолее митовете. Това му дава възможност да си изгради здрави принципи и да ликвидира детинщините в себе си. Дали в Швейцария има във всеки град паметник и булевард на името на Вилхелм Тел? Или във Франция има паметник на Робеспиер без глава? Но у нас инфантилизмът, породен и поддържан от митовете ни кара да цвъкаме едни и същи паметници в огромни тиражи. Или да поставим в центъра на София паметник на разцепената глава на Стефан Стамболов. Следващият ход по тази логика ще бъде, вероятно, паметник на Бачо Киро на бесилката и всяко дете ще може да мине под него и да го разклати. И това ако не е нихилизъм, здраве му кажи. В нормалната държава, независимо от личната съдба на държавника, паметникът му е на кон или на висок пиедестал в добро здраве и физическа цялост. Представяте ли си паметника на Трафалгарския прощад в Лондон, където адмирал Нелсон е сложен в буре с брашно, след като шрапнел откъсва двата му крака и го поставят в бурето с брашно, за да спрат изтичането на кръвта? Това е символ на държавност, издигнатост и дълготрайност. Но за да направи такъв паметник на Стамболов у нас Митьо Гестапото трябва да се просвети, ако му е възможно изобщо да бъде просветен. И ако вместо паметници на герои-спасители направим паметници на нашите просветители, то ползата ще е очевидна след време. Там, където едно общество се нуждае от герои, които правят чудеса, нещата очевидно не стоят добре. Не ви ли връща това към мита за Великден? В този план аз се учудвам, че наш национален герой не е Любен Каравелов. Той, като създател и пръв председател на БТРЦК, е един от малкото българи, който е разбрал, че не революцията, а просвещението могат да направят човек свободен. Затова е изоставил силовото решение и е преминал към по-бавното, но истинско освобождение на България чрез просвещение. Лично аз прием стратегията на Каравелов като по-точна. Една нация, която не може да обновява достойнството си непрекъснато и да ражда достойни хора, то какво може да се очаква от нея? Тя е обречена. Щом вече близо два века не може да роди и създаде човек достоен като Левски, значи нацията е минала апогея си и се спуска надолу към залеза си. Това излиза от анализа на мита за Левски. Разбира се, това не е така, но хората ще го разберат, едва когато митът за Левски престане да действа от прекомерна употреба.
ТРЕТИЯТ МИТ Е ЗА ГЕНИАЛНОСТТА НА ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ
Той по скоро е прекрасен публицист, но по отношение на поезията е достигнал до рамката на публицистичната поезия и марша. Основното чувство, което пропива с много малко изключения поезията му е омразата. Но омразата не е нещото, което движи и обяснява пълноценно света. Любовта е великото чувство, което може да обясни света и да го поддържа на високо ниво. Общо взето Ботев пише сатири, публицистика в стихове и маршове. Има едно любовно стихотворение-„Ней”, но и там Ботев не обяснява любовта си, а се заканва на съпруга, че ще го заколи. И защо? Защото се е оженил за една изгора на Ботев, при това с нейно съгласие. Не бива великолепната публицистика и геройската смърт на Ботев да се прехвърлят автоматично върху поезията му, която явно не издържа на световните образци.Петьофи и Шекспир са писали преди Ботев, но са разбрали, че любовта е великия двигател на цивилизацията. Ние имаме прекрасни поети, които значително превъзхождат Ботев и съдържателно, и инструментално и тематично. Яворов, Далчев, Лилиев, Кирил Христов, Димчо Дебелянов, Христо Фотев са на висотата на европейската и световна литература. Затова бариерата, която полуинтелигентните и скудоумни български литературни критици слагат чрез мита за “Гениалният поет Ботев” дълго време бе спирачка за българската поезия. Към Ботев има създаден освен мит и сантимент, който импулсивно кара българина да не допуска друг подход, макар че никой не желае да направи анализ на поезията му в сравнение с тогавашните и поетите преди него. Поезията на Ботев се разглежда сама за себе си. Може би думите ми звучат за някого грубо и кощунствено. Може би за някого е рано да се пипа мита за ботевата поезия. За мен 130 години са твърде голям срок, за да си позволя да не мисля за това. Защо трябва да се принизява поезията на Яворово или Далчев? Когато пътувам по Европа често си правя експеримент с мои колеги литератори от държави като Испания, Италия, Франция, Полша и др. Давам им да прочетат в превод Ботев и Яворов, без да им казвам кои са поетите. Досега нито един не е предпочел Ботев. За мен, заедно със собственото ми убеждение, това е достатъчно, за да отстоявам тезата си. Натрапването на ботевата поезия като образец дърпа като котва литературата ни назад.
ЧЕТВЪРТИЯТ МИТ Е ЗА Т.НАР. „ТУРСКО РОБСТВО”
В началото, след Освобождението, той безспорно е бил в някаква степен полезен за нацията. Дал е самочувствие и вяра в нещо ново и различно.Консолидирал е нацията с идеята, че щом вече българите ще управляват себе се, това ще бъде много по свободно, богато и безгрижно. Дори разделянето на страната на три части засилва тези желания. Вестниците сеят надежди и победи. Край на турското робство, сега сами сме си господари и т.н. Този мит държи продължително време емоциите на българина и вместо да изтрезнее, да започне да потърси мотивацията на прагматизма и всекидневието, постепенно приема, че „турското робство” така е променило българина, че той вече не е същия. То е виновно за всичко. Ако не бяхме паднали под „турско робство”, сега другите щяха да ни гълтат праха. Наслояват се трайни деформации в манталитета на българина. В главата му се набива непрекъснато митове за всякакъв вид робство.: Византийско, турско, фашистко. Истината е съвсем друга. Откакто българите са дошли на Балканите и са създали държава, по тези земи не е съществувало робовладелчество. Това е исторически факт и само голям невежа може да твърди обратното. Тук малко ще се отклоня от оригиналния текст и ще вмъкна нов. След преврата някоя „умна” глава извади смехотворния аргумент, че щом не е имало „робство”, значи е било „присъствие”. Това е класически пример на квазилогика. Фалшивата теза автоматично създава фалшива антитеза. Горе-долу като логиката в следния пример. На времето, през 50-те имаше такъв реприз в цирка между двамата клоуни, ако не се лъжа Тошко Козаров и Фери:
„-Ти в Париж ли си?
-Не.
-Щом не си в Париж, значи си на друго място. А щом си на друго място, значи не си тук!”
Просто и ясно. А историческата истина трябва да следва логиката на историческите аргументи. Аз ще ползвам само три исторически или по-скоро историко-административно-икономически аргумента. Разговарял съм с професори от Историческия факултет на СУ „ Климент Охридски” с които се познавам още от студентските си години когато учих втора специалност история. Нито един досега не успя да ме опровергае. Въпросите ми бяха следните:
„Може ли в един и същи учебник или монография или каквато и да е историческа разработка да се говори за „Тежко турско робство” и „Тежки данъци”?Отговорът е прост и естествен. Това е абсурд. Робът дефинитивно няма собственост и не разполага с нищо, за да плаща какъвто и да е данък. А в нашите учебници, за да се „докаже”, че е имало робство, се говори за над двеста данъка за българите като част от Османската империя. Учудвам се на слепотата и непрофесионализма на нашите историографи. Това доказва точно обратното. Колкото по-богат е един човек, с толкова повече данъци го облагат. Друго тълкуване просто е невъзможно
„Може ли в един и същи текст да има „Тежко турско робство” и „Български чорбаджии и търговци”? При това търговците търгували с Истанбул, Кайро, Дубровник, Виена и къде ли не. Много смехотворно. Робът не може да напуска господаря си. В момента, който напусне пределите на имота му той автоматично подлежи на тежко наказание-най-често смърт. Нещо не си спомням в същите текстове да се говори за избиване на българските търговци.
„Може ли в един и същи текст да има „Тежко турско робство” и „Кмет-българин”? Българските историографи допускат трета грешка, когато в пристъп на слепота допускат в текстовете си такива сериозни противоречия. Дори в пристъп на национализъм признават, че е имало градове в които „Господарят-турчин” не е имал право да язди кон, а трябва да слезе и да го води за юздата. Смятам, че коментариите са излишни.
А как да се тълкува факта, че т. нар. „роб-българин” издава „Рибен буквар” и вестници „Тъпан”, Гайда” и др. на български език при това в Истанбул, столицата на Османската империя? Нека всеки, които се съмнява в моите думи отиде в музея на етнографията и види българските носии. Нека ми каже дали роб може да носи толкова богати носии. Нека ми каже дали в българския фолклор има песни и приказки за „тежкото турско робство”. Има песен за „Крали Марко и три синджира роби” които нямат историческо потвърждение. Взимани са деца и жени, които са били правени войници и съпруги. Това е била естественото отношение и на българите и на редица други народи към победените Да си говори за робство по този повод е доста фриволно и вредно, още повече, българите / прабългарите/ не се различават от аналогичните племена във времето, в което са живели по държавното си устройство от останалите държавообразуващи народи. Друг е въпроса дали са живеели добре българите. Съвсем друг е въпросът за насилствена промяна на вярата или липсата на политическа и административна независимост. В страната ни има достатъчно фамилии Хаджиеви, Хджийски или Хаджиедикойси, което е достатъчна основание да се смята че в Османската империя отношението между религиите е било относително либерално. Най малкото не са стояли османските комсомолци до църквите, за да записват имената на младежите, които ходят да се черкуват, както правеха това при комунизма. Но понеже става дума дали е съществувало робство, не бива да се смесва националната държава или многонационалната империя с определени атрибути като свобода, робство или по-добър живот. Има една великолепна народна псен. „Яничари ходят, мамо”. В тази песен, ако направим добър анализ, ще разберем, че сълзите на майката не са заради взимането на мъжката рожба за еничарския корпус, а заради това, че детето е взето противозаконно, като едничко чедо. В действителност, това е била рекрутска система за набиране на войници във всички тогавашни държави. Осмонското империя не се е различавала от другите държави. Нещо повече, законовото положение за рекрутиране на едно мъжко дете за армията позволява за планиране на семейството, за разлика от рекрутските порядки в Западна Европа и Руската империя по същото време, когато в резултат на безплановото рекрутство цели села са оставали без мъже и практически без мъже. Русия и Австро-Унгария са империи както и Османската. Но разликата е огромна. В Русия до 1861 година е имало действително робство на една голяма част от населението. Когато Александър ІІ унищожава крепостното право, е наречен „Цар Освободител”. У нас погрешно се смята, че той е наречен така заради освобождението на България. Нека не забравяме и още един факт. Когато избухва унгарското въстание през 1848-
Относно верската нетърпимост, не бива да се фаворизира термин като „Религиозно и културно робство. Не бива да се приравняват религия и етнос, понеже те никога не могат да бъдат сравнени. Етнос и религия нямат допирни точки освен вътре в самия човек. Човек може да бъде висок 180 и да тежи
В заключение ще кажа, че ако се използуват тези универсални критерии за определяне на роб и свободен човек, а именно:
Право на собственост
Право на свободно придвижване
Право на заемане на административни постове
Право на свободно избираема религия,
Най-близо до робството ще се окаже комунистическия режим. Той най-силно накърни тези всеобщи човешки права. Тук не слагам и другите права, които не съм споменал, за да не се превърне книгата ми в учебник по правата на човека.
ПЕТИЯТ МИТ СЕ НАРИЧА „ДЯДО ИВАН”
Достатъчна е бегла справка с историята, и всеки може да прочете, че Русия е създадена след Аспарухова България. За другите преди това засега няма да споменавам. Също така всеки нормален човек знае отношението дядо.син-внук. Те са възходящи поколения и всеки създава следващия. При това положение Русия/Дядо Иван”/ трябва да има потомък, от който да е произлязла България. Търсих такъв, но намерих точно обратното. Оказа се, че България е дала на Русия държавност, християнската религия и писмеността. При това положение, естествено и нормално е Русия да има едно уважение към своята създателка-България. Точно обратното, започвайки от 10 век с нападението на Святослав съвместно с Византия в гръб на България, Русия винаги е желаела анулирането на България.Достатъчно е да бъде прочетена програмната книга на Татишчев „История русской дипломатии” издадена през
Книгата е писана и издадена след Руско-Турската война, т.е. след т.нар. „Освобождение на България от турско робство”. Всъщност, доктрината на Русия за излаз на топло морско пристанище е още от времето на Иван Грозни.
Според тази концепция, България трябва да поделена между Русия, Сърбия и Гърция, като една широка зона приблизително около
В даден момент като естествен съюзник на Русия, Сърбия трябва да удари в гръб Австро-Унгария, както това стана през Първата световна война. За Гърция остава Егейска Македония и Централна и Беломорска Тракия. Естествено, след тази реализация трябва да започне поглъщането на Сърбия и Гърция към Руската империя. Това е прокламирано още от самото зараждане на доктрината за „Третия Рим”. Тоест, Русия да анексира всички бивши Византийски и Римски провинции.Мога да приведа още хиляди факти и доказателства за това, но в случая не това е задачата ми. Не пиша монография за Руската експанзия по българските земи. Не мога да разбера защо ние, българите се стремим да бъдем повече славяни от чехи, поляци, словенци или хървати, след като в нашите жили има повече българска и тракска кръв. Дори унгарският евреин Тито разкодира Московските замисли и се отдалечи максимално от Империята. В резултат на това заслужи най-много отстъпки и ухажвания от Москва. В същото време нашите комунистически мекерета бяха истински марионетки на Империята и бяха предложили на два пъти да се лишим от държавност, етническа принадлежност и култура и да станем 16-та република. Така ни наричаха и туристите от СССР и българите не се обиждаха от това, а го приемаха за нещо естествено, благодарение именно на митологемите, които се бяха превърнали в идеологеми. Стигна се до абсурдната ситуация да се заповяда на българските спортисти да губят срещите си със съветските. А който не слушаше, биваше изхвърлен от отборите. Българите не успяха да разберат това, което беше разбрал пламенния българофил академик Дмитрий Лихачов. Идиотският мит, естествено дава идиотски резултати и създава полуидиоти.
ШЕСТИЯТ МИТ Е ЗА „ИЗРОДА” БАЙ ГАНЬО
Учудвам се на лекотата, с която българските литературоведи, културолози, политици и прочия полуинтелигенция яростно отричат Бай Ганьо. Няма лоша дума, която да не е прикрепена към него, докато накрая самият той става лоша дума. По техните думи той е пълен антипод на Васил Левски, като че ли са от двата полюса на земята. Това просто не е вярно. Антиподи са само митовете за Левски и Бай Ганьо. Нито Левски е свръхчовек, нито Бай Ганьо е античовек. Ганьо е един предприемчив, но непросветен човек и то в сравнение със тогавашната европейска култура. Докато в България обноските му не правят особено впечатление на околните, то в Европа неговите обноски се определят като некултурни. Именно тук е част от решението на задачата. Бай Ганьо не се преценява според българските критерии за култура от края на 19 век, а по европейските стандарти. Не мога да приема тънкия похват на Алеко да орезили българина, за да изтъкне на този фон като човек с европейско възпитание. Защото ако беше честен, щеше да постави себе си с европейското си възпитание в българската баня, за да му се посмее българина, а не да вкара неподготвения по европейските стандарти българин в чешката. Алеко се конфронтира и съизмерва само с един човек. При това се идентифицира не като българин, а като чех.
Чудно ми е как не се намери един българин, който да признае, че поведението на Бай Ганьо е част от българския манталитет. Той е част от естественото състояние на нацията, която като цяло се намира в твърде начален период на европеизация. Неприятно ми е, че Ганьо не получи защита дори от себеподобните си, които са по-голямата част от нацията ни. За създаване на модерно европейско мислене са необходими поколения и истинска реформа на традиционните морални и културни ценности, докато се превърне в нова семейна традиция. Трябва да се променят и митовете. Бай Ганьо е бурно развиващ се човек и е естествено след 2-3 поколения контакти с Европа неговите потомци да възприемат културата и обноските на европееца. Тогава ще се разчупи изкуствено създадена рамка, че той е един генетично сбъркан човек.
Моите почитания към таланта на Алеко, но той вероятно изживява някаква лична драма по отношение да предците си. Това си личи и от разказа му „Пази Боже сляпо да прогледне”. И в двата случая той защитава себе си като морален човек, без да се усети, че в двете произведение той защитава диаметрално противоположни позиции. В случая с Бай Ганьо той го окарикатурява и изопачава традицията като носител на селяндурщината, а във втория случай защитава традицията от придобилият нова култура и обноски българин. Ако трябва да направим паралел между съвременниците Вазов и Константинов, то ще видим две различни по дълбочина, цели и резултат изследвания на българската култура и душевност. Книгите „Чичовци” и „Бай Ганьо” се занимават с подобни проблеми. Но докато Вазов пише с умиление и реализъм за своите герои. Представя ги пълноценно като бащи, приятели, общественици и съпрузи, то Бай Ганьо е лишен от това и съзнателно е представен едностранчиво Няма го приятеля, съпруга, бащата. Затова не мога да разгледам книгата на Алеко като разрез на българската душевност и култура. Бай Ганьо не се различава по нищо от американския и европейски бизнесмен, но няма все още неговата обиграност, обноски и културна база. Това не ни дава право да приемаме „Бай Ганьо” като сериозна книга. Тлябва да гледаме на нещата като прагматици и стратези.
СЕДМИЯТ МИТ СЕ НАРИЧА АНДРЕШКО
Без да навлизам в подробности ще кажа, че Андрешко е червеят, който разяжда държавата отвътре. Той е по-опасен от външното нахлуване, понеже трудно се забелязва. Ако искаш да помогнеш на себе си и другите работи и се бори за правата си и достойнството си. Мързелът и неплащането на данъци е в основата на някои цигански и индиански племена, но те затова нямат държава. Мързелът, липсата на амбиции за реализация и самооплакването не са чертите, които ценя и не мога да разбера защо сиромашията и честността някои ги отъждествяват. По медиите често се пише и говори от определена група хора за “горкия беден българин”. Добре, а защо не “горкия беден циганин”? Нали и той е беден? Тук нещо идеята започва да се спъва и да куца забележимо. Защо българинът успява, когато отиде в Европа и Америка, а в собствената си държава е беден и не успява? Защо българинът не погледне назад и види как други народи са се преборили за такива правила, които им дават възможност да са с висок стандарт,гарантирани права и лична сигурност. Кой е заставил немския чиновник да обслужва немците, а не да ги разиграва? Кой е заставил английските шофьори да спират, когато човек просто стъпи на улицата? Често ме питат кога ще се оправим. Когато пешеходците започнат да пресичат на пешеходните пътеки, а шофьорите спират там. Тогава ще се оправим. Защото това ще означава, че в България има поне едно правило, което се изпълнява стриктно. Учудва ме един такъв тънък познавач на българската духовност като Елин Пелин как се е подвел да сблъска държавния чиновник и нередовния данъкоплатец и да даде предимство на единия, в случая на Андрешко. Ако Андрешко беше принципен борец за нормализиране на вътрешно държавните отношения, трябваше да покаже, че и двамата не са стока. Ако държавата не е коректна с данъкоплатеца-кажи го. Но когато и данъкоплатеца не е коректен към държавата също не премълчавай. Безспорно, отношенията между двете страни се нуждаят от корекции. Те стават по един-единствен начин. С борба. Не въоръжена или подмолна, а с просвещение и избори. Другото е гражданска война, сиромахомилство и профанизъм. Всъщност, Андрешко като стил и похвати е пряк потомък на Хитър Петър, но за Петър все пак има някакво оправдание, че разяжда една чужда държава-Османската империя, а Андрешко съсипва собствената си родина.
Във всеки българин има гените и на Левски, и на Бай Ганьо, и на чиновника и на Андрешко. Това е генетична, базова даденост. Не може човек с две приказки да се дистанцира от която и да е част от себе си. Няма кой да му повярва. Българинът има само един път. Да организира живота си така, че да запази собствените си чест и достойнство, да обяви целите си да се бори да ги постигне. Обаче резултатите засега показват точно обратното. Има един върховен трагизъм в това, че българската история е низ от унижения и унищожение на тънкия каймак от мислещи хора. Или ги убиваме, или ги гоним извън страната, като зорлем ги даваме на други нации и държави като безплатен армаган, за да не се промени статуквото. Трагичното е, че повтаряме една и съща грешка толкова продължително време. Грешката ни е, че най-напред импулсивно извършваме нещо, а след това анализираме, че за пореден път сме сгрешили.
ОСМИЯТ МИТ Е ЗА СИРОМАХОМИЛСТВОТО КАТО ДОБРА ЧЕРТА У БЪЛГАРИНА
Сиромахомилството е един феномен, който е свързан с материалното разслоение на обществото. В стремежа си освен богатство, много често криминално, да се покажат и човешки качества, определен тип лица демонстрират привидна грижа към тези, които са ограбили. Това не е свързано с угризения на съвестта, а има за цел да покаже високи човешки качества. Като оставим настрана, че това е ПР-акция от чисто популистки тип, тя има и няколко скрити цели. Първо, това запазва за дълго време зависимостта на бедния от богатия. По този начин много лесно може да бъде манипулиран и управляван зависимият. Много често „дарението” има за цел да се спечелят допълнително материални облаги. Но най-често това са ахкания и охкания, които са чиста ПР-схема. Тези ахкания и охкания имат лавинообразен характер и обществото изпада в масова психоза. Започват покъртителни тръшкания и клетви за събиране на помощи, построяване на нещо и яростни спорове за това какво и как да бъде направено. Този начин за бягство от трайни ефективни решения е много ефикасен. Той обслужва статуквото. Привидното състрадание към аутсайдера е разрушител на социалното общество. То довежда до един убийствен, или по-скоро самоубийствен фатализъм, който разрушава нацията. Сиромахомилството е носител на антидържавност и създател на фалшива човечност. То е една фина машинация за показност и двойственост. Изразяването на сиромахомилството е бягство от реалните реформи. Много отдавна Западна Европа не купува риба за храна на африканците, а въдици, за да се научат да ловят сами.
ДЕВЕТИЯТ МИТ Е ЗА ИНТЛИГЕНТНОСТТА НА БЪЛГАРИНА
Сама по себе си интелигентността е абсолютно ненужна. Това е равностойно да учиш висша математика в ранната каменна епоха или да учиш навигация в Тибет. Няма нищо лошо да знаеш, но знанието придобива сила само когато го използваш. Цялата сила на знанието у нас се срива от една единствена поговорка, достатъчно ясна и точна,за да покаже абсурдността на българското възприятие на познанието. „Учи, да не работиш!4-казва българският родител и не е необходимо да бъдеш Колумб, за да откриеш какво се крие зад тази фраза. Тя има двояко тълкуване и двата случая не краси българина.
Първият смисъл е, че като се изучиш ще станеш държавен чиновник или научен работник, респективно човек на изкуството. За българина тези професии са свързани с безделие и корупция. Това ясно личи и от реализацията на тези хора. Те действително се корумпират и избягват да се трудят. Всичко, което не е свързано с физическа работа се възприема като мързел и синекура. Това потвърждава ниската степен на интелигентност у българина относно държавното устройство и самата държава изобщо. Най- смешното е, че българинът създава децата си такива чиновници и мързеливци, а след това се оплаква, че чиновниците са корумпирани и мързеливи. Това едва ли е признак на интелигентност.Едва ли е интелигентно да инвестираш в наука, която изобщо не използваш. Това е все едно да си купиш кон и да не го яздиш и впрягаш. Знание, което не ползваш е като в библията. „Едно дърво щом не дава плод отсича се и изгаря се!” Тъжен нюанс, нали?
ДЕСЕТИЯТ МИТ ОТНОВО НИ ВРЪЩА В ИСТОРИЯТА И ИСТОРИОГРАФИЯТА. ТОВА Е ВРЕДНОТО СМЕСВАНЕ НА ИСТОРИОГРАФИЯ И ПУБЛИЦИСТИКА
Историята е точна наука. Неточни са историографитеТе влагат често много политика, емоции или най-нагло пишат по поръчка. Особено що се отнася до т. нар. „Национална история”. А такава история няма. Има история на света. На планетата земя. Историята се състои от факти, имена, дати и артефакти. Останалото е публицистика или художествена литература. Ако се прочетат „Националните истории” на две съседни държави като България и Гърция или България и Сърбия, читателите ще останат като гръмнати. Първото, което ще ги разцентрова е липсата на цели отрязъци от време в съответния учебник. Второто, което ще ги доошашави е интерпретацията на някои факти като например оценката на войните. В нашата история, например, сръбско-българската война е отбелязана като изключителна победа. В сръбските учебници-като катастрофа. Междусъюзническата война ние отбелязваме като първа национална катастрофа. В сръбския учебник е славна победа. Подобни са интерпретациите в гръцките, турските и румънските учебници. А историята е само една. Тя не подлежи на тълкуване от наукообразен тип или свободно съчинения от типа „Преразказ с елементи на съчинение”. Това е история. Иван Вазов може да си позволи художествена измислица и смесване на истината с желаното, но един историограф не може. Паисий може да напише неговата „История славяноболгарская” като великолепно есе, но историографът няма това право. „Дядо Иван” и „Турско робство” могат да се четат в художествената литература и публицистиката на Ботев и Каравелов, но нямат място в учебника по история на България. „Велика френска” или „Велика октомврийска социалистическа революция” може да има по фейлетони и наръчници на агитатора. Там те имат място, но ужасно бързо остаряват и стават негодни за четене. Ако се ползва лексиката на комунистическите и шовинистически историографи най голямата национална катастрофа е идването на комунизма на власт, а най-голямата катастрофа на човечеството безспорно е т. нар. „Велика октомврийска социалистическа революция”. По брой на жертвите, по своето тесногръдие и цел-връщане към робовладелческия строй, тя няма аналог в световната история. Националната история на България и съседните ни страни е написана като отговорът на негърчето Кали от книгата на Хенрик Сенкевич „Стас и Нели”. След едномесечно обучение по християнска религия те го питат какво е „добро” и „зло”:
Лошо е когато откраднат кравата на Кали. Добро е когато Кали открадне чужда крава.
Това е положението другари-историографи.
Тук би следвало да се разгледат още два мита. Мита за „българското гостоприемство” и „мита за българското трудолюбие”. Но те не са в синхрон с целта, която съм си поставил с показването на предходните митове.
Сега , когато визирах основните виновници за сегашния манталитет на българина, бих искал да обясня, че за мен въпросите за личната ми свобода не стоят на дневен ред. Именно, защото отдавна съм разбрал това и съм го написал още през 1980-
Чрез митологеми и идеологеми българските политици създават полуидиоти и след това с голяма досада се оплакват, че живеят между полуидиот Аз знам, че менталните промени се нуждаят от страшно много време. Въпреки това ще работя за унищожаването на митовете, задържащи развитието на българина и замяната им с модерни принципи.
На 20 юни
Всеки мит е едно перде пред очите на човека. Дори и от тюл да е то намалява зрението. След третото перде се виждат само контурите, а след десетото-нищо. Затова митовете са най-удобното оръжие на властта. Комунистите заложиха на тях и задълго поробиха българина.
Време е да пораснем.
Това е студията, която съм писал 1980-
Следва продължение.
Николай Колев – Босия