Японци на Балканите Меграхи вместо Кадафи

Приех с любопитство “Уточнението” на Венелин Петков към дописката ми от миналата седмица. Един способен човек, какъвто несъмнено е той, полемизира тъкмо по този начин – спокойно и безкористно. И човек се вслушва в аргументите му, независимо дали ги приема.

Единствено убеждението на Венелин, че “никой не бива да пише като журналист нещо, което не би казал като джентълмен” ми изглежда леко старомодно. Но това в края на краищата си е негов избор. Един от девизите на възпитаниците на Харвард пък гласи: “Джентълмен е онзи, който знае кога да престане да бъде джентълмен”. Днешният свят непрекъснато изправя пишещите пред обстоятелства, които ги предизвикват да се държат не като джентълмени, а като диваци. Всеки, чиято съвест все още не е заменена с някакво силиконово подобие, днес би живял в състояние на непрекъсната ожесточеност. Един Ноам Чомски например, който от години е съвестта на Америка, съвсем не се държи като джентълмен, изправен пред моралните несъответствия, в които изпада собствената му родина. Ами нашият български политически въртоп, в който от години преобладават безчестието, неукостта и упорството, водещи ни до поредния провал – какво да кажем за него.

Не приемам лековерието, с което се присламчваме към чужди военни авантюри.

Тия дни срещнах някъде фразата на един американски философ, тя гласи: “Основният въпрос не е кое е доброто, а кой ще определи кое е то”. Ние никога не си задаваме този въпрос.

Мразя нашенското ерчене/пуйчене – и все в случаи, в които кротко трябва да изчакваме края на поредната игра. И сякаш изобщо не съзнаваме, че сме обречени да сме затворени вътре в “нашето си”, вътре в себе си – а и не виждам нищо лошо в това. Когато отидем на гурбет в Либия, ще ни нарочат за детеубийци. На площад “Свети Петър” може да има 100 хиляди души, но един кротък българин ще бъде посочен за атентатор на папата. Извинявайте, но дори един нашенец да се промъкне през Желязната завеса, сетне ще се окаже, че е разкопал гроба на Чарли Чаплин.

Тия дни телевизиите се нагласиха да играят ролята на CNN, която все сънуват, те все чакат някой като Елцин да ги извика предварително на Червения площад, ден преди изненадващия пуч през октомври 1993 г. Направиха извънредни емисии, в които се усещаше приповдигнатост и превъзбуда. Отново забравиха, че ако не си в състояние да проникнеш в скрития смисъл на играта, по-добре изчакай нейния завършек. Съвсем малко бяха трезвите гласове. Един от тях, ако не и най-разумният, бе този на Бойко.

Смешни бяха обясненията на военния ни министър, че нашите самолети, доколко изобщо ги има, не могат да участват в операциите срещу Либия, понеже можели да бъдат разпознати като вражески. Това беше една чудесна метафора – никога всъщност не е ясно като какви можем да бъдем разпознати. А министърът можеше просто да каже, че не ни е мястото там. И пак добре че някой от нашите самолети антики не се стовари върху репортерската площадка, докато вървеше интервюто.

Съжалявам, може на някои да им е неприятно, но отново фразата на Бойко ще бъде запомнена и има най-голям шанс да оцелее във времето: “Тази игра няма ясни цели, а и тя закъсня извънредно много”.

Всички знаем думите на великия Томас Джеферсън, един от първобащите на Америка: “Съпротивата срещу тираните е подчинение пред Бога”. Винаги се омъчнявам, че в нашата хилядолетна словесност липсват подобни фрази-куршуми.

Но колцина от голямата политика я помнят днес?

Не бяхме ли ние (Соломон Паси), които предложихме Либия на диктатора Кадафи да стане председател на Комисията по правата на човека на ООН. И какво – да не би вече да е нужно всеки път да проверяваме какъв е срокът на годност на изреченото от Джеферсън?

Какво бездънно бездушие трябва да представлява същността на политиката, за да се преглътне изобщо Кадафи като шеф на орган за правата на човека!

Историята изобилства от подобни примери на политическо притворство – всъщност на политическо плиткоумие. Няма обяснение защо и в наши дни се правят паметници на пигмеи.

Когато в началото на 30-те години Чърчил се тревожи, че Сталин (и не само той) въоръжава Германия на Хитлер, един от противниците му го иронизира така: “Когато Уинстън се е родил, към люлката му се спуснали много феи и всяка го надарила щедро. Накрая обаче се спуснала феята, която казала: “Никой няма право на толкова способности”. И така го раздрусала, че въпреки всичките си таланти, той не притежава добра преценка”. Времето показа кой е бил прав.

Сега съюзниците се чудят кого да сложат на мястото на Кадафи, ако въобще се стигне до това. Как кого – могат да го заменят с онзи изверг Ал Меграхи (ако все още е жив), който взриви през 1988 г. самолета на PanAm над Локърби и изби 270 души от 21 националности. И когото преди по-малко от 2 години тържествено амнистираха и върнаха в Либия. Понеже тогава трябваше да целуват ръка на Кадафи.

Отвратително нещо е политиката. Както самите американци казват, две неща не ти трябва да знаеш как се правят: колбасите и политиката.

Днес не можем да различим нито един сериозен телевизионен политически коментатор. Доколкото се мъчат и фъфлят нещо, те изобщо не проникват в истината, а се проявяват като сервитьори, които претоплят готовата храна, доставена им от информационните агенции. По правило патетични повече от нужното, те никога не смеят да кажат нещо, което би навредило на дребнавото им спокойствие, макар че всъщност би трябвало да са опозиционери на баналното, на удобното тълкуване. Сигурно дори и Чомски го четат скришом, за да не ги заподозрат в излишна радикалност. Един истински коментатор се храни поне три пъти на ден – но не с дюнери, а със солидни дажби скептицизъм.

Нашите телевизионни папагали няма да посмеят да се усъмнят дори в нещо очевидно несъстоятелно, те са готови да поемат дори без подправки всяка политическа безвкусица.

Тия дни Джимо (Димитри Иванов) с половин уста припомни една история от “Всяка неделя”. И понеже на него му е неудобно, ще го кажа аз. Тя е актуална днес, покрай ядрените катаклизми в Япония. Между другото, политиката се е превърнала в нещо наистина безпределно коварно и безчувствено – дори драмата във “Фукушима” не стана причина да се отложи “Ударът срещу Кадафи”. А това най-малкото доказва, че съвременните политици не са в състояние да преценят силата на различните заплахи.

А пък някои кореспонденти – например от Париж и Берлин – тутакси се превърнаха в ястреби. Какъв плам само излъчваше кореспондентката от Париж, същински Бари Голдуотър в пола, ястреб и три четвърти, имах усещането, че сякаш бе готова да литне, прегърнала първата ракета срещу Триполи. Обаче веднъж тъкмо Голдуотър беше изрекъл срамната фраза, че умереността в преследването на справедливост не е добродетел.

Друга кореспондентка, в Берлин, не се поколеба да редактира Меркел, готова бе дори да я укори за мекушавото й поведение – какво си въобразява тази лелка от източните провинции.

Всъщност Меркел даде подходящия аргумент на Бойко и той чистосърдечно си го призна. Нашите политици, освен че трябва да броят до хиляди, не е лошо и да слушат през това време.

За Джимо. По едно време той започна да идва в неделя за ефира на “Всяка неделя”, нарамил огромен радиокасетофон – твърдеше, че американците използвали такива по време на войната във Виетнам. “Здрасти – здрасти”, и всеки от нас си гледаше работата.

Дори не разбрах веднага, понеже не му слушах новините, залисан в друго, че е съобщил за аварията в Чернобил от 26 април 1986 г. – прихванал с онзи касетофон съобщение от шведско радио, излъчващо от Упсала. Единствен в целия соцлагер, докато всички останали мълчаха и се кръстеха пред олтара, този път на Горбачов. Но го бяха чули и в Румъния, където също имахме възторжена публика. Такава беше онази “Всяка неделя” – затова казвам и досега на разни сладкопойни чучулиги, че няма защо ние да се променяме, те да се променят.

Впрочем, някои от чучулигите издадоха в наши дни свои книжки – и се оказа, че са подбрали текстчета, писани едва след 1990 г. Какво ли е имало в по-раншните им съчинения? Освен че сме изкушени да се пуйчим по кръчмарски, проявяваме и срамна невъздържаност пред лицето на смъртна опасност.

Изтръпнах от един репортаж от АЕЦ “Козлодуй” (Би Ти Ви, 19 март) – за “пълномащабния симулатор”, точно копие на командния център на централата, където се отигравали всички вероятни аварии. В случая симулираха случилото се във “Фукушима 1” и един нашенец се изцепи по следния начин: “Няма логическо обяснение как може от една такава техническа нация да се допусне такова нещо. Да се стигне до такова положение, че там пет дни да не могат да възстановят захранването на системите си, за да могат да потушат реакцията”.

Чуйте го само!

Това не си струва дори да се коментира. Никога и за нищо не сме готови, но все дърпаме дявола за опашката. Навремето, около Балканската война, се самонарекохме “японците на Балканите”, сега пък сме по японци в енергетиката. Преувеличенията всъщност са нашето спасение, усърдното самозаблуждаване – най-сладкото ни занимание, то е поразило дори обикновените хора.

Всеки път след проливни дъждове някои софийски квартали – за повечето провинциални градове изобщо да не споменаваме – остават наводнени. Но когато мътната вода се оттече, на дъното победоносно пак блещука нашенското самохвалство.

Всъщност този делничен репортаж остави и едно ценно свидетелство – надявам се, че е и достатъчно трезво, макар че не е изречено от шеф на централата.

Запомнете го: “Имаме непрекъснати проверки, ние сме гледани под лупа. Всичко, което е излязло модерно, нова система, всичко при нас е внедрено. И работим непрекъснато, за да успокоим хората, централата да бъде една от най-добрите. И лично мое мнение е, че е една от най-добрите в света”.

Последният парламентарен контрол беше интересен не толкова с интермедиите, които вече с лекота разиграва Бойко, а пък от БСП не схващат, че на този терен не могат да изглеждат иначе, освен недодялано, – колкото с една реплика на Симеон Дянков.

За първи път от много време насам, ако не и изобщо, чух нещо, което поначало на българските политици им е абсолютно забранено да признават- че не знаят нещо.

Не ми е известно каква бе причината, но Дянков рече: “Този въпрос е малко далеч от моите финансови… моето финансово обучение”.

Иначе в парламента Бойко понякога ми заприличва на Борислав Лазаров от Би Ти Ви, един от моите любимци. Той е от тия репортери, които няма как да не харесаш – много симпатичен, с една овладяна ироничност, която нерядко насочва и към себе си.

Неговият “ресор” са забавните любопитни сюжети, но той винаги успява да ги надскочи, никога не е лековат, успява с остроумни, но елегантни и ненатрапчиви преходи да постигне и сериозни внушения. Разказва, примерно, за преоборудването на правителствения самолет със спални помещения и внезапно се сеща за съня на гущера. Със сигурност се ползва с много висока степен на доверие сред зрителите. Някой път специално ще напиша за него.

Обаче вече не мога да се сетя защо споменах Бойко, нещо ми проблесна за миг и изчезна. Понякога жаждата ми за красиво телевизионно слово – надявам се, че я споделяте, – се удовлетворява от съвсем неочаквано място. В неделя вечер това беше ДИЕМА.

Борислав Борисов, който коментираше мача “Челси” – “Манчестър Сити”, каза по някое време: “Винаги, когато виждам деца по английските стадиони, си мисля за вдъхновението, което носи тази игра”! Никога политическите ни коментатори няма да се изразяват по този начин. Сами можете да си отговорите защо.

Кеворк Кеворкян

В. Труд