Ядрената авария в АЕЦ „Фукушима” – защо се случи това
Градове пометени от водната стихия, хиляди умрели и безследно изчезнали хора, влакови композиции погълнати от земята, разделени семейства, гладуващи и мръзнещи хора, разрушения, пожари, една национална трагедия… и всичко това казано едва за няколко секунди по новините, защото очите и умовете на хората от цял свят са втренчени в един друг ужас – ядрената авария в АЕЦ “Фукушима”.
Според Световната организация на ядрените оператори (WANO) на 11 март край бреговете на Япония (на 170км от АЕЦ) става земетресение със сила 8,9 по скалата на Рихтер. АЕЦ “Фукушима” е ударена от цунами един час след земетресението. Височината на вълните стоварили се на площадката достига 7 метра. Проекта за този тип реактори обаче предвижда максимална височина на прииждащите вълни от 6,51 метра.
Резултата е известен – пълна загуба на захранване, загуба на охлаждаща вода и опасност да се повтори катастрофата от Чернобил, при това не за един, а за няколко реактора.
Поради изчерпването на запасите от петрол и прекалено скъпата “зелена” енергетика, служеща единствено за източване парите на гражданите (на които им се предлага прескъп ел. ток с който да си топлят бойлерите, вместо възможността да си сложат евтини сл. колектори за топла вода и последната след това да им бъде безплатна) то “мирния атом” остава необходимост, а не лукс и не може току – така да се откажем от него. Разбираемо е също, че не може да има абсолютно безопасна атомна централа (както няма абсолютно безопасен самолет или кораб например) защото това би струвало толкова пари, че централата няма да се изплати никога. Атомните енергоблокове се строят за да произвеждат икономически изгодна (рентабилна) енергия, при някакво, много високо, ниво на безопасност, така че да не се допусне облъчване на околната среда и населението, а и експлоатиращата организация да не трябва да изплаща пари за обезщетения.
В българския закон за безопасно използване на ядрената енергия, например, пише:
“Чл. 3. (2) 3. очакваните икономически, социални и други ползи трябва да превишават възможните неблагоприятни последици от дейността;
4. Мерките за осигуряване на ядрената безопасност и радиационната защита трябва да бъдат оптимизирани, така че да гарантират постигане на възможно най-високото разумно достижимо ниво на защита;”
Тук обаче се намесва един малък детайл.
През 1963г. е приета Виенската конвенция за гражданска отговорност за ядрена вреда, според член 5-ти на която:
“1. Отговорността на експлоатиращия може да бъде ограничена от държавата, в която се намира инсталацията, до сума не по-малка от 5 милиона щатски долара за всяка една ядрена авария…
3. Щатският долар, посочен в тази конвенция, е разчетна единица, еквивалентна на стойността на щатския долар по неговия златен паритет на 29 април 1963 г., т.е. 35 щатски долара за една тройунция чисто злато…”
Т.е. дава се право на всяка държава да може да ограничи чрез закон максималната сума, която се изплаща при щети от ядрена авария.
Например за България, която е ратифицирала тази Конвенция, според чл. 132. (1) от Закона за безопасно използване на ядрената енергия “Отговорността на експлоатиращия за вреда, причинена от всяка ядрена авария, се ограничава на 96 млн. лв.”.
Как това влияе върху атомните централи – от една страна е добре, защото се създава фонд (или застраховка) който да покрие обезщетението за нанесените щети в случай на ядрена авария; от друга страна, обаче, особено след аварията в Чернобил 1986г., се оказва, че така посочената сума във Виенската конвенция е много ниска и не може да покрие всички щети.
Проблема за АЕЦ идва от това, че при проектирането на даден енергоблок от една страна се претеглят ползите, а от друга страна възможните щети, умножени по вероятността да се случи съответния вид авария и се избира някакъв разумен компромис между себестойността на АЕЦ и необходимото ниво на защита.
И понеже максималните щети са ограничени на около 100 милиона, то и се избира съответното ниво на защита, ако сумата беше 100 милиарда, например, то нивото на защита щеше да е друго, по чисто икономически фактори!
Не мога да кажа колко е тавана за ядрена щета в Япония, но съм убеден, че не е много по- различен от нашия. И при проектирането на АЕЦ са взети мерки за защита съответстващи на възможните последици, оценени на 100 милиона, вместо на 100 милиарда. Да съгласен съм, че е възможно защитата на японците да струва повече, с оглед защита на населението и т.н., но това са фактори които не подлежат на точно изчисление и факт е, че са построили централа издържаща на вълни с височина 6 и половина метра, вместо 10 например.
Ще ми се да вярвам, че японското правителство, прикривало данни за критични ситуации в атомните централи (информация от WikiLeaks, публикувана във в-к “24 часа” вчера) щеше да подходи по- различно, ако се опасяваше от щети за 100 милиарда, вместо от 100 милиона.
Необходимо е, незабавно, подписалите Виенската конвенция страни да я променят, така че през целия жизнен цикъл на атомните централи да се отчитат по- реално възможните мащаби и щети от ядрена авария.
И за всяка централа да се определи такава сума, която наистина да покрие всички щети при евентуална авария. Едва тогава хората не биха се страхували от ядрената енергия, защото ще знаят, че ако стане нещо ще бъдат обезщетени, и дори някои да трябва да напуснат домовете и да се преселят, то ще имат пари да си купят другаде жилище и да продължат да живеят нормално. Също така атомните централи биха били строени по едни много по- сигурни проекти, само и само да не се налага да плащат високи застраховки за дейността си, защото при толкова високо обезщетение за щети, ще трябва да докажат по- малък шанс за възможна авария, за да може да падне цената на застраховката.
В конкретния случай АЕЦ “Фукушима” най- малкото не би била строена на 200 метра от брега, а по- навътре, за да се избегне възможността от цунами и така да се докаже по- малък риск, или би била строена по- далече от Токио, или щяха да сложат и пасивни системи за охлаждане на зоната, или нещо друго…
Така, по съвсем естествен начин, ако не се изкривяват нормалните пазарни механизми не би се стигнало до авария или поне биха се намалили нанесените щети.
А ако си припомним и за тавана за щета при нефтен разлив, спешно променен след събитията миналата година в Мексиканския залив, остава открит въпроса за колко вида щети още големите компании са си сложили таван на разходите за обезщетения, под формата на международни спогодби, закони и правителствени решения?
Валери Рибарев