Юрген и неговите демони

Четирима. Цифром и словом. Само четирима български журналисти извадиха Юрген Рот от блажената надменност, така самоотвержено охранявана и аплодирана от една сюрия коленопреклонни клакьори. Тези четирима журналисти са: Светослава Тадаръкова (на пресконференцията на Юрген за неговата книга „Новите български демони”), Георги Коритаров (в „Коритаров LIVE”), моя милост (в „24 часа” и на премиерата) и Кеворк Кеворкян (в „Труд”). Толкоз. Останалите или изпаднаха в делириум комплиментарис, или предпочетоха да замълчат.

Целта на Юрген.
Тя е формулирана още в първото изречение: „Да погледнем истината в очите”. Какво благородно начинание! След няколко страници целта е преформулирана: „Исках да покажа как изглежда България през очите на един чужденец”. Очите на истината са заменени с други, които нямат близки връзки с истината. Най-сетне се откроява едно ключово внушение, в което е скрита същинската цел: „Балканизацията е в състояние да отрови сладкия мед на демокрацията в Европа”. А-ха! Някакви тъмни балкански субекти не само бъркат в кацата със сладкия европейски мед, ами и черпаци с отрова мятат.

Отровителите на европейския мед:
1. Николай Добрев, който бил заместник-председател на Комитета за държавна сигурност, обаче под прикритие, легендиран като ученик. И докато си пишел контролните по алгебра, станал причина за гибелта на стотици недоволни от комунистическата власт.
2. и 3. Румен Петков и Франко Фратини, които били поръчители, а защо не и преки извършители на брутално престъпление – предумишлено убийство на безименен и несъществуващ фоторепортер.
3. – 103. Бойко Борисов и американските му приятели, при очевидното съучастничество на българските власти. Понеже той, Борисов, не само не бил попречил, а бил помогнал „САЩ да изградят в България един от тайните затвори на ЦРУ, известен с нарушаването на най-елементарните човешки права”.
Следват 104, 105, 106 и така – до плюс минус безкрайност. Все в този стил.

Средствата, с които Юрген върви към своята заветна цел:
1. Сopy-paste. Тъй се е увлякъл Юрген в копи-пействането от интернет, че е забравил да довършва изреченията, ей, тъй, от единия артистизъм. Оригиналът на книгата трябва да влезе в учебниците като пример за небрежно преписване.
2. „Говори се”. В детайли принципът изглежда така: „твърди се”; „смята се”; „вероятно”; „може би”; „официално потвърждение на тези съмнения няма”; „но това са само слухове” (обикновено слуховете „се носят” волно и безконтролно насам-натам, а в някои случаи са „много упорити” и проявяват своя инатлив нрав).
3. „Не знам дали е истина, но ако приемем, че е, следва…”. Това е най-любимата стилистична фигура на Юрген. И понеже е „автор” с богати вариативни способности, той я интерпретира и доразвива творчески:
А) „Има много основания да се смята, че” (следват „основанията”);
Б) „Доказателства за това няма. Но ако допуснем все пак, че е вярно, как бихме могли да го обясним? Съществуват няколко възможности” (следва серия евентуалности);
В) „И за това твърдение доказателства няма. Слуховете обаче стигат и по-далече” (след което виждаме колко далече са изприпкали слуховете).

Източниците на Юрген:
1. „Критично настроени журналисти, политици, бизнесмени, адвокати, прокурори, полицейски служители, дипломати и, естествено, представители на подземния свят”.
2. „Един виден бизнесмен”; „един български висш офицер от полицията”; „един офицер с висок чин”„един известен адвокат; „един бивш следовател”; „искрени криминалисти”; „един интернет форум”; „един вътрешен човек”.
3. „Надежден източник от западноевропейско посолство”; „вътрешна депеша на едно западноевропейско посолство”; „упорит слух из някои дипломатически представителства”; „високопоставен служител от едно западно посолство на държава, член на ЕС”; „един висш служител от ОЛАФ”
4. Ваньо Танов, Атанас Атанасов и Щефан Апелиус.

Методът на Юрген.
На титулната страница Юрген е декларирал: „Авторът носи отговорност за достоверността на доказателствата в тази книга”. И както го е написал, тъй го е забравил. Заради собственото си удобство и поради безобразното поведение на малцината непрехласнати български журналисти.
По тази причина източниците са изключително важни действащи лица. Защото те са оправданието на Юрген. Неговото алиби. Хората, които той накисва при първия невъзторжен въпрос, на който няма отговор, но има едно типово оправдание. „Аз не твърдя, аз цитирам”, казва Юрген. Но не казва кого точно цитира. „Ако някой от моите източници е сгрешил, отговорността не е моя, а негова”, казва Юрген. Защото Юрген категорично не желае да носи отговорност. Тази неприятност е оставена за някакви неизвестни, анонимни лица, обитаващи задкулисните сенки. Със сигурност повечето от тези лица изобщо не съществуват и поради това с чиста съвест и на драго сърце поемат всичката вина и отговорност за Юргеновите безчинства. Най-тежка е отговорността на две групи информатори. Първата – това са митичните „западни посолства”, от които, според Юрген, като из лястовичи гнезда, излитат всички слухове и сплетни. Докато Юрген брани „сладкия европейски мед” от дръзките попълзновения на тъмните балкански субекти, в същото време обвинява „западните дипломати”, тез пазители на меда, в масово слухоразпространителство и всевъзможни зловдредства спрямо чужда държава. Втората група включва тримцата, назовани поименно – Танов, Атанасов и Апелиус. И когато Юрген казва „В книгата свободни измислици няма”, значи има несвободни измислици. Сиреч – контролирани, измоделирани и направлявани. Измислици.

Жанрът „Юрген”.
Този жанр е зашеметителен по своята откровена наглост. И гласи: „Аз пиша репортаж на основата на съмнения”. Какви съмнения? За какво съмнения? За кого съмнения? Чии съмнения? Има ли значение?! Никакво! След като великият Юрген, тоз „водещ разследващ журналист” не знае какво е репортаж, нито как се пише репортаж.
Юрген е твърде скромен. Неговият арсенал е много по-„богат”, за да бъде ограничаван до някакви си съмнения. Неговият „репортаж”е отровна мешавица от истини, полуистини, слухове, мълви, клюки, лъжи и най-поразителни клевети. Всичко това – гарнирано с невежество. И с едно дълбоко пренебрежение и презрение към българската държава.

В „репортажа”, проснат на 300 страници, Юрген, с фриволна небрежност и арогантност превръща слуховете в твърдения, клюките – в аргументи, лъжите – в доказателства, клеветите – в присъди. От истините не остава и бледа сянка. Те потъват в този кален въртоп, завихрен от имитацията на решителна и безкомпромисна битка с мафията. Защото това е имитация и нищо повече. Защото истината се нуждае от доказателства, не от слухове. А лъжата процъфтява и триумфира. Независимо и въпреки всички доказателства на света.

И колкото е по-голяма, по-мръсна, по-отвратителна, по-абсурдна една лъжа, толкова повече са нейните читатели, почитатели, поданици, разпространители, защитници, крепители, жреци, шамани, клакьори и апологети. И демони.
Няма журналист под слънцето, който да е бил наказан заради изречена или написана лъжа. Само истината се наказва. Най-жестоко. Истината струва скъпо. На журналиста. И лъжата струва скъпо. На този, който е платил за нея и нейното тържествуващо шествие, ама пък има възвръщаемост голяма – финансова и политическа. Удивително как Юрген е изтървал да цитира някоя помия от анонимния сайт „Опасните новини”. Ах, какъв непростим пропуск!

„Принципите” на Юрген са „принципите” на жълтата преса. Тя ни дави всеки ден. Българинът с охота и все повече чете жълтите вестници (даже те смятат за непросветен, ако не знаеш какво пише там), а сериозните вестници все повече прежълтяват. Не от срам или гняв. А заради неравната битка за читатели и тиражи. Затова български журналисти аплодираха сервилно „репортажа” на Юрген. Защото мнозина разпознаха собствените си свободни съчинения. И защото чрез Юрген получиха потвърждение, че са поели по най-лекия и пряк път към славата и парите.

Юрген, ученикът на Клеър
Юрген не е откривател нито на жанра, нито на методите, нито на поръчковата журналистика. Той е само един добър ученик на Клеър Стърлинг. И както Юрген разговаря с „един офицер с висок чин”, с ”един полицейски следовател”, или с „високопоставен представител от западноевропейско посолство”, така Клеър разговаря с „двама висши офицери от германската криминална полиция”, с „авторитетни турски служители”, с „генерал М.”, с „господин А.”, с „капитан Л.”, с „полицейския комисар Н.”, както и със „служител в едно западно посолство”.
„Няма доказателства, но слухове са упорити”, казва Юрген. И пуска слуховете като насъскани добермани. „Не е ясно дали е истина, но да допуснем, че е”, казва Клеър. И допуска не какво да е, а „българската следа”. Защото „българската следа” тръгна от поръчковата книга на Клеър Стърлинг – „Времето на убийците” (цитирам именно този шедьовър на клеветата). Така една „водеща разследваща журналистка” превърна истината в лъжа и лъжата в истина. И приписа на България чудовищно обвинение – атентата срещу папа Йоан Павел Втори. И демонизира българската държава. А Юрген просто продължава производството на български демони.

Читателите на Юрген
Българските няма да научат нищо ново. „Репортажът” ще достави върховна наслада само на поръчителите, които нямат нищо общо с “Ал Кайда.” Други са имената на Осама бин Ладен. Например – Ваньо бин Ладен, Осама бин Атанасов и други подобни.
За германските читатели „книгата” е неразбираем и неизбродим лабиринт от непознати имена и абревиатури, изсипани и разбъркани в общия кюп. Целта на Юрген не е германският читател да разбере каквото и да било. Целта е германският читател и най-вече европейските институции да получат поредното доказателство за своите отколешни и удобни предубеждения относно коварството на мрачните български демони, протегнали мръсните си ръце към сладкия европейски мед.

Велислава Дърева

www.vsekiden.com