« Върни се назад Публикувано на 28.11.2020 / 9:43

ЪПЕРКЪТ, КРОШЕ, ЛОКДАУН

Ананиев пак се опита да си поеме въздух. Стъклата на очилата му опираха трагично плътно в очните му ябълки. Това върху лицето му със сигурност беше задника на Каракачанов. В лявото си ухо усещаше лакътят на Дончев, а върху едното му коляно Ангелов не спираше да мърда. Щяла да му се развали прическата.

– Колко стана часа?  – избоботи премиерът зад волана.

Наглецът от НСО, който се простираше сам на цялата предна седалка, погледна часовника си и докладва сухо:

– 23:25

Джипката беше спряла на поляна, високо над гъстото лепкаво тъмно нищо, което някои наричаха София. В задната част на купето бяха събрани всички министри от кабинета. Един върху друг, натъпкани и сплотени.

– Ох! – извика Ахладова.

Никой не й обърна внимание. Още принципно не бяха свикнали че я има, а и в момента дори не я виждаха – беше някъде между глезените на Банов, изтривалката и прасеца на Сачева. Премиерът смъкна леко стъклото и се загледа в светлинките, които се размазваха в мъглата на града. Усмихна се, а челото му се сбръчка доволно, реципрочно на врата. Обърна се леко назад към усуканите в едно министерски тела и извика:

– Готови ли сте, бе?

– Нмога ддишам – опита се да се оплаче Ананиев някъде в процепа на Каракачанов.

– Аре, стига бе! Дръж се мъжки! В София си, кво дишане?!

В този момент радиостанцията изпука. От другата страна се чу бръмченето на дежурния:

– Шефе, да гасим ли?

Борисов пое дълбоко дъх, поклати леко глава и изпусна едно тихо, драматично „Давай“.

После всичко стана бързо. Първо изгаснаха високите сгради, после уличните лампи, накрая и мъждукащите мазни светлинки на къщите в крайните квартали. Останаха само пълзящи фарове, тръгнали някъде на майната си.

Премиерът избърса хукналата по брадата му щастлива сълза и метна ръка връз раменете на оня от НСО. После запя:

– Земля в илюминатаре, земля в илюминатаре видна…

Министрите отзад се опитаха да се включат, но устите им бяха заети или със задниците, или с петите на колегите. Затова просто замучаха, доволно и ритмично. Като истински екип.

„Локдаун за три секунди. Дори Кобрата не е е толкова бърз“, помисли си премиерът и гордо запали двигателя на джипката.

Чакаше го път. И да, сам си го е правил.

Радослав Бимбалов

«