ЩЕ Я ЗАЛЕЯ ТАЯ СОФИЯ, НЕ СИ ИГРАЙ С МЪЖ, КОЙТО Е САМО МОРЕ…
На Н.
КЪДЕ Е ХУКНАЛО НЕБЕТО,
че е отпечатък върху дланта ти,
кога го грабна, че не съм усетила,
защо насочваш го като револвер и от дулото окото ти намигва,
защо не ме е страх от спусъка?
Сега ли съмна, че не си усетил,
и още ме предпазваш с гърба си
преди да е заляла черната вода със злато везана?
Какво съм казала и си се направил, че не си го чул,
защо не стреляш вече, бееееее…
Кога пристигнало е утрото
и крадешком с едно оченце се споглеждаме –
пришълци в легло, което като опушено купе ни е гушнало,
изобщо ли не сме се запознавали…
Коя си ти?
О, Боже, кой си ти?
Защо сме на един перон така запленени и вплетени
и ти ли ме положи на тази ръбеста възглавница,
и аз ли те намачках в чаршафите на изумителната ти свенливост…
Това ли е единствената нощ –
точка на пресичане,
в която дори не знаем имената си…
Любов ли е това?
Или солфеж изсвирен върху тялото ти?
Кажи беееее,
прелестна неистовост…
Различни ли са влаковете ни докоснали се на един перон,
или ти си забърсал мен, аз тебе съм омотала,
а тази сутрин кълбото се разбрида…
Приятно ми е, гара Вива…
Ако си машинистът, слизай!
===
НЕ СЕ ВРЪЩАЙ! ТАМ ОЩЕ СТРЕЛЯТ! ТОЙ Е ТРУП.
Така ми казаха,
когато той не се върна.
Заповядваме ти, стой тук!
Така ми наредиха,
когато той не намери обратния път.
Но аз изрових окопите,
петите ми затъваха в калта,
пълзяха коленете ми вкопчени в звездите, за да го намерят…
Заварих го приведен над локвата,
с опушени рани вместо клепачи,
вкопчи пръсти в рамото ми и прошепна:
Знаех си, че ще дойдеш…
Това беше.
После ме покосиха и мен.
И аз не успях да се върна
при онези,
които не виждаха никакъв смисъл
за да се връщат при труп.
Имате ли някого
за когото да се върнете,
дори и за да умрете,
и който за другите да е труп,
а за вас – приятел…
====
ЧИНКА
Там ли си още?
Идвай си, моя шеметна ненормалнице,
тука е Море…
Стъписан съм. Чуваш ли, стъписан съм.
Докога ще прекъсва тази проклета линия,
когато говоря точно с теб…
Стъписан съм,
че те няма, а тук е Море.
Даже не те ревнувам, моя, разбойничке, даже не те ревнувам,
няма как да ревнуваш придошлото море от пустош…
Но съм вбесен, че те няма тук, където е само Море,
бесен съм, че отломките ти се носят по някакви жълти павета
от които е останал само спомена, че си минала,
какво правиш в онзи казан,
когато аз люлея крака на пристана на нашата „Чинка“,
и съм самотен като зимна калинка полазила клепачите ти,
докато любиш някой друг…
Тук е само Море, ненормалнице,
идвай,
тръгвай,
веднага,
незабавно,
моментално,
даже не се обличай,
по пижама ела, онази на пандичките,
куфара даже не взимай,
куфарите носят само тъга,
тук е само Море, но без теб и Море не е…
Нашата „Чинка“ е разстлала одеялото, с което да те загърна,
нашето вино не го пие никой друг,
нашата яростна кавга ни чака на третата маса вляво,
нашата любов може и да си е тръгнала,
но аз съм останал тук като статуя.
И когато се върнеш,
увесила скалп след скалп на колана си,
ще завариш статуята,
която още те чака.
Тука е само Море,
непоносима моя,
и не ми затваряй телефона,
престани да ми затваряш телефона,
няма да ти позволя да те превърнат в Суша…
Няма да те дам, песъчинке моя…
Ако и този път ми затвориш телефона,
ще я залея тая София,
не си играй с мъж, който е само Море…
===
МОЖЕ И ДА СЕ ВЪРНЕШ НЯКОГА.
Брадясал. На пет дни. Точно както обичам.
Самотен. На цял живот. Точно от което съм пленена.
Разкаян. На три дни. Точно, колкото мога да понеса.
Може нищо да не кажеш, когато пристигнеш.
Млъкнал. На години. Точно, което жадувам.
Сърдит. На пет дни. Точно, колкото ще отвоювам.
Нежен. На сто години. Точно, от което се страхувам.
Няма да знам какво да правя.
Съвсем няма да знам.
Ще си седим като литературни герои на някоя страница
и ще си чакаме някой да ни прочете.
Няма да мога да го изрека, че те обичам.
Ти пък съвсем.
Няма да можеш да ме целунеш, защото ще се срамуваш, че си брадясял.
Аз пък ще жадувам точно брадясал да ме целунеш.
Ама ще си го премълчим.
Още ли продължаваш да пушиш? – ще попиташ.
Още ли си в осми клас? – ще отговоря.
Може и да се върнеш някога.
За тоя, дето духа…
Духа ли каза?
Ах, каква френска сладка налудност…
Колесницата някой трябва да побутне, колесницата,
защото ако се върнеш,
така нищо няма да стане.
Пак.
Този път не мисли.
Който мисли, той нито тръгва, нито се връща.
Стои забит.
Тъжен.
И брадясял.
На пет дни.
====
ВРЕМЕТО СЕ СЧУПИ
преди да те дръпна за якето и да те завлека срещу мене си.
Преди да те погледна право в зениците и да ти кажа,
че винаги теб съм обичала.
Преди да сложа пръсти върху устните ти, за да мълчиш,
докато аз крещя, ридая, обяснявам, разказвам, крещя и ридая, и пак обяснявам,
колко винаги съм те обичала.
Преди да се излея като водопад отгоре ти,
преди да те затъкна от невъзможност да дишаш,
Преди да бърборя цяла нощ, само защото се страхувам,
какво ще чуя от мълчанието ти.
Преди да те пъхна в пазвата си като свой.
Преди да можеш изобщо да промълвиш,
Преди копнежа даже,
времето се счупи.
Сега знаеш ли какво правя?
На Задушница топя хляб във водка и пръстта я пие…
====
КОГАТО САМОТАТА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ЛЮБОВНИЦА,
тя винаги е облечена в червена рокля.
Когато самотата се превърне в любовник,
той никога не носи часовник.
Срещат се двамата на един коловоз.
А влак няма.
Никога няма.
Тя е стъпила върху релсите победоносно.
Той е положил глава на релсата.
Нито един от тях не ги е описал Толстой.
Тя не се казва Анна Каренина.
Той не е дори литературен герой.
Когато самотата е любов,
релсите дори не са успоредни.
Кръв вместо червена рокля.
====
НИКОГА НЕ ИДВАЙ С ДЖИП, КОГАТО ЩЕ МЕ ОТВЛИЧАШ,
на кон ела.
Бъди старомоден, защото аз не съм инфлуенцърка.
Не завивай рязко, не ми пресичай пътя,
завирайки ме в хралупата на джипа,
вятър да ме вее на бял кон, вятър,
щом така и така ще ме отвличаш…
Никога не ме води в някой хотел,
в гората ми вържи ръцете,
вълк да разкъса въжето, ако ме оставиш там.
Вълк.
Вълк да ми напие устните.
Вълк.
Преди да избягаш.
===
БЪЛГАРИЯ – ПЕТНО ОТ ЛЮТЕНИЦА,
върху ревера на президента,
който чете реч, че България е … кърваво петно.
А то е чиста лютеница.
Представена за кръв.
Наоколо му ръкопляскат. На колене му ръкопляскат.
Потурите им метат паважа.
В потурите им топки няма.
Лютеница.
България – петно от смачкан мъж.
Върху ревера на света.
Петно приличащо на кръв.
Лютеница.
Веселина Томова