ЩЕ „СТЪПНА“ НА ИМЕТО НА ИЛИЯ ПАВЛОВ ЗА ДА ПОДЧЕРТАЯ РАЗЛИКАТА МЕЖДУ НЕГО И ДНЕШНИТЕ БАРОВЦИ
Честит небесен рожден ден на ИЛИЯ ПАВЛОВ.
Бяхме приятели, виждахме се на места, където много от имената на деня, не бяха поканени.
В денят, когато го убиха, той ми се обади, че идва на мое парти, което бях дал в чест на португалския посланик.
Преди това, доколкото помня, в резиденцията на тогавашният посланик на Испания, Илия и аз бяхме единствените българи. Беше вечеря за 12 души за добре дошъл на Цар Симеон Втори в България.
Ще „стъпна“ на името на Илия, за да подчертая разликата между него и днешните баровци. Никакво сравнение, никакви допирни точки. Илия сякаш беше израснал в среди с протокол и компетентно общуване. Днес навика на богатите е да се скрият в някой ъгъл на парти, да тунинговат жените си, да ги сменят често.
И да гледат подозрително и да се озъртат. Да нямат какво да кажат и да ги е страх ако другите имат какво да им кажат.
Почивай в мир, Илия.
Евгени Минчев
….
Бележка на Веселина Томова: И аз ще „стъпна“ със спомен, споделяйки написаното от Евгени Минчев.
Откъс от книгата на Веселина Томова „Бандитска Варна“:
Илия Павлов: Такива ги хвърляме в морето и те просто изчезват….
На Златни пясъци през туристическия сезон охраняваше софийската фирма „Инвайс”, собственост на Христо Величков и близка до Иво Карамански. Имах слабост към Иво Карамански. Така и животът никога не ме запозна с него, но ми беше изключително симпатичен. В него имаше чар, харизма и вродена интелигентност. Илия Павлов и „Мултигруп” влизаха с летящ старт в икономиката на България и предстоеше да щурмуват яростно туризма. Имах приятели, които държаха контакти с хора на „Мултигруп” и не пропусках да им досаждам с молби да ми уредят интервю с Илия Павлов.
По това време вкараха Карамански в ареста. От там той написа едно кърваво писмо до медиите как „Мултигруп” е престъпна групировка, занимаваща се с рекет и контрабанда. В типичния си стил Карамански нападна свирепо Илия Павлов и дни наред медиите дъвчеха скандала.
Първата ми среща с Илия Павлов си беше чист капан, в който паднах като пържена цаца. Беше края на юли 1994 година. Същият ден в. „НД Черноморие” грееше с огромно заглавие, подписано от мен: „Иво Карамански държи всички козове, Мултигруп – си знаела”. Към 11 часа телефонът ми в редакцията звънна и ми се обади Данчо Цанев. Данчо ми беше дружка и отговаряше в държавната фирма „Златни пясъци” за хазарта и увеселителните мероприятия.
– Нали искаше интервю с Илия Палов?! Бягай бързо в ресторант „Морска сирена”, там е и те чака…
– Айде бе! Ти сериозно ли? Настина ли е уредено? – скочих моментално.
– Бързай да не го изпуснеш – отсече Данчо и затвори.
Хукнах като луда, забърсвайки в движение фоторепортера Петьо Петров. Скочихме в едно такси и за минути се отзовахме пред Морска гара, където се помещаваше ресторант „Морска сирена”. Първото, което фиксирах бе, че нямаше никакви лъскави лимузини отпред, нито помен от плътна охрана, с която очаквах да се сблъскаме. Качихме се бързо по стълбите и влязохме в ресторанта.
Абсолютно празен. Никакво движение и помен за подобно „високо” присъствие. В дъното имаше барче с пуснати врати, а точно отпред се люлееха бели непрозрачни завеси, спуснати пред отворените врати на ресторанта, водещи към терасата. Не се чуваше нищо. Бясна, че са ме изработили, с очи посочих на Петьо люлеещата бяла завеса, направих няколко крачки и стигайки до нея, рязко я дръпнах.
Ако имах пистолет можех директно от упор да застрелям Илия Павлов, защото се оказах точно пред него.
На терасата беше опъната огромна дълга маса около която седяха само мъже. Всички млъкнаха и ме загледаха изумено. Петьо дори не успя да реагира и да снима. Аз, изтъпанена точно пред Илия Павлов, седнал начело на масата, трескаво мислех какво точно трябва да направя. Нещо не беше наред.
– Добър ден, г-н Павлов. Казвам се Веселина Томова и съм от в. „НД Черноморие”. Разбрах, че имаме уговорка за интервю…
Илия беше облечен в снежнобял панталон и моряшка фланелка. Кръстосал крака спокойно и подчертано бавно ме огледа отдолу нагоре. Докато го правеше отбелязах, че беше подстриган така, че горната част на ушите му бе скрита. Знаех, че има комплекси от специфично намачканите уши на борците. Мълча около минута, която ми се стори дълга точно толкова колкото пътя Варна – София.
– Добре изглеждаш – процеди. Внезапно от нищото зад пердето се появиха двама гардероба, които възпитано накараха Петьо да си даде фотоапарата и го изведоха навън да ме изчака. Продължавах да седя права и всички бяха вперили очи в мен.
– В кой вестник каза, че работиш? – някак нехайно попита Илия Павлов.
– В „НД Черноморие” – ледено отговорих. Тоя тип ме дразнеше с високомерието, което демонстрираше. Не арогантно, но още по-болезнено. Стоях права като наказана и той се гавреше с мен с „кадифени ръкавици”.
– Ти ли си писала това? – тихо попита Илия и като по подаден знак свише всички мъже около масата извадиха вестника с уводното ми заглавие „Иво Карамански държи всички козове, „Мултигруп” – си знаела”.
Кадърът беше уникален. В този момент мечтаех за скрита камера.
– Да, е, и? – озъбих се.
– А ти знаеш ли кой е Карамански? Знаеш ли, че това е един криминален престъпник? – Илия не държеше вестник, но безупречно цитира пасаж от статията ми, в която описвах как Карамански бил интелигентен и блестял с остра мисъл. Очевидно засегнат на интелект, Павлов повишаваше тон в една особена равна тоналност – спокойна и отчетлива.
– На мен Карамански ми е симпатичен – изтърсих и видях в очите на останалите, че съм си подписала смъртната присъда. Разговорът се водеше само между мен и Илия Павлов. Никой не смееше да шукне, пълните чинии и чаши пред мъжете оставаха недокоснати.
Илия Павлов се взря в очите ми много внимателно и бавно, и назидателно ми изнесе дълга лекция как Мултигруп била отворила 25 хиляди работни места, как развивали българската икономика и все клишета от този род. Звучеше като заучена пред огледалото лекция. Мълчах. Права. Гледах се някъде отстрани и бях удивена от търпението си.
– Как можеш да ме сравняваш с тоя престъпник? Ти знаеш ли, че такива като тебе в Америка ги хвърлят морето и те просто изчезват, просто изчезват… – посочи Илия Павлов с жест ширналото се слънчево море пред погледите ни. Всички като по заповед се обърнаха в тази посока за да видят морето, в което предстои да изчезна. Илия провлачи умишлено думичката „изчеееезват” за да ми стане още по-ярко какво точно ме очаква.
И тогава полудях.
– Ти знаеш ли колко такива като тебе са ме хвърляли? И са ми рязали пръстите, и са искали да ме убиват, пребиват и взривяват? Писнало ми е от такива, дето непрекъснато ме завират някъде. Аз писах статията. Дошла съм да взема интервю, което очевидно няма да дадеш. – само тези, които наистина ме познават знаят, че като запаля изобщо нямам спиране.
Докато го мачках с думи за миг зърнах объркване в очите му. Бинго! Уцелих го, си казах. Никой не си позволяваше да му говори по този начин. Най-малкото жена. И това очевидно го впечатли. Какво наговорих още не помня, но бях безжалостна към изживяващия се вече като чорбаджия на държавата Илия Павлов.
– Кой ти плати за статията? Карамански ли? Колко ти платиха? – внезапно ме прекъсна Илия.
Това беше толкова абсурдно, че ми идваше да му се изплюя в лицето.
– Аз пари не взимам, Павлов. И никой не ми е платил. Написала съм това, което мисля.
В този момент един от мъжете насядали около масата – тогавашният шеф на пристанището във Варна Стоян Паунов – Чико вдигна ръка плахо като ученик. Илия Павлов кимна леко в знак, че му дава думата.
– Г-н Павлов, ама трябва нещо да се направи с Томова. Знаете ли какви ги пише тя? Подлудила е всички. Знаете ли какво пише за пристанището, пълни лъжи, това не може да продължава така…
Бях изумена. За пристанището никога не бях писала, а и да бях, начинът, по който шефът му ме заклеймяваше беше уникално смешен. Тогава обаче усмивката ми беше смразяваща. Точно като кубчетата лед в чашата на възмутения шеф. Илия Павлов не го удостои и с дума. И Чико млъкна, триейки притеснено ръцете си една в друга.
– Вижте какво г-н Павлов, въобще не ме интересуват вашите сбирки и дали ще ме хвърляте в морето, или не. Дошла съм за интервю, а това, че не харесвате какво съм написала във вестника си е ваш проблем – изстрелях в упор и дори не се усещах, че един път му говоря на „ти”, а в следващия момент на „Вие”.
Илия Павлов бавно огледа цялата маса, вдигна чашата си с бяло вино и отчетливо изрече:
– Наздраве! От днес аз вече имам нова приятелка.
Не можеше да му се отрече, че беше виртуоз в играта, която играеше. И за първи път разбрах, че журналистът никога не трябва да си изгражда мнение за някого без да го познава. Всички писания за тъпия борец Илия се срутваха. Павлов беше играч. От класа. Моментално всички вдигнаха чаши и отпиха оживено. Мъжете се раздвижиха и хванаха вилиците. Като по поръчка се появи сервитьор, който донесе стол и ме настани точно до Илия Павлов.
– Какво ще пиеш? – попита благо той.
– Джин с тоник. – отвърнах.
Шефът на пристанището пак вдигна ръка. Илия отново кимна и Чико възбудено заговори:
– Г- н Павлов, ама тая Томова е страшна! Голяма журналистка! Ако знаете какво го прави всеки ден кмета Христо Кирчев, направо го размазва. Голяма журналистка е Ви казвам…
Илия пак не го удостои с отговор. Само за няколко минути този човек ме разпъна на кръста и ме свали от него за да ми ближе раните. Това беше свитата на Илия Павлов – босът на най-могъщата групировка в България.
Оттук нататък Илия ме заразпитва за вестника, колко тираж има, кой е собственикът, дали се продава. Оказа се, че мнителността му е продиктувана от това, че само след седмица откриваха официално купения от тях Гранд-хотел Варна и статията, написана от мен, се е считала за платена поръчка. Говорех с него така, както го правя с всеки. И до днес съм убедена, че ако нещо накара Илия Павлов да ме уважава, беше точно онзи дълбок комплекс – че отдавна никой не смееше да се държи с него като с простосмъртен и да му казва истината в очите.
На следващия ден получих луксозна покана за официалното откриване на Гранд – хотел Варна, което съвпадаше естествено с рождения ден на „Свети” Илия.
В редакцията, когато осведомих главния си редактор Петър Тодоров, че Илия Павлов се интересува от вестника и от продажбата му, на Петър му светнаха очичките. Изведнъж станах най-уважаваната репортерка. Беше толкова жалка история, че просто ми се повръщаше. Разбира се Илия Павлов изобщо не прояви повече интерес да купува, но Петър, който се чудеше как да се продаде по-изгодно, по сто пъти на ден ме питаше какво става и мога ли да му уредя среща с Илия Павлов.
От този момент нататък никога Илия не поиска нищо от мен. Не съм написала и ред във възхвала на Мултигруп. Даже напротив. Попадах на празненства на мултаците в Шведския, благодарение на поканите на главния секретар на групировката Бойко Драганов – един невероятен пич. И винаги ходех, защото бях любопитна да видя какво се случва „зад завесата”.
На един от рождените дни на Бойко Драганов в механата на Шведския хотел присъства и Слави Трифонов. По това време той вече беше сграбчил славата си. Имаше едно варненско гадже, което по стечението на случайността, като жури в един конкурс бях ръкоположила за мис. Рядко свястно момиче за тези среди, на което много симпатизирах. На масата бяхме седнали един до друг – момичето и Слави. Като разбра, че съм журналистка Слави нагло и арогантно започна да се заяжда с мен. Държеше се като джандарин. Вече се бях научила да не скачам на бой, а да оставям комплексаря сам да се набутва с поведението си. На финала Бойко Драганов извиси глас и просто каза:
– На тази маса аз съм събрал приятели. И кой какво работи не е важно. Всички събрани тук сте длъжни да уважавате останалите.
Както беше ербап, Слави очевидно знаеше на кого трябва да изпълнява командите и се сви мълчаливо. После пя с циганския оркестър в механата и дори му лепнаха стодоларова банкнота на челото. Снизходително се направих се, че не забелязвам.
Дарина и Илия Павлов имаха своя песен. Върху мелодията на „Беса ме мучо” те пееха с български текст: „Гладен съм, гладен съм мно-о-о-го…”. Това бил техния химн от гладните години, в които Илия Павлов е бил борец и когато луканката е била една скъпа мечта.
Пееха с цяло гърло и страхотно чувство, и докато другите ръкопляскаха, малко тъжно си мислех дали това не е вопъла на Илия и Дарина за безвъзвратно изгубеното време на чистите отношения. Без милиарди. И купища луканка. По която вече никой не копнееше.