« Върни се назад Публикувано на 15.10.2014 / 22:25

ШЕФКАТА НА ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД ДА ЧЕТЕ И УЧИ ПРЕДИ ДА ДАВА РАЗРЕШЕНИЕ НА МВР ЗА СЛЕДЕНЕ НА ТРАФИКА НА САЙТА „АФЕРА”!

ВРСШефката на Варненския районен съд Ерна Жак Якова – Павлова е наложително да чете и да изучава материята около Закона за електронните съобщения, преди да раздава подписи върху разрешения по искания на МВР. АФЕРА вече настоя за незабавна проверка как и поради каква причина Варненски районен съд е разрешил на варненската Дирекция на МВР да осъществява контрол върху трафика на данни на журналистката Веселина Томова. Имаме информация, че освен Томова, поголовно се искат разрешения от МВР, и се дават за лица, които нито вършат тежки криминални престъпления, нито застрашават националната сигурност. Настояваме за незабавна проверка на Варненския районен съд – какви точно и за кого е издавал разрешения на ОД на МВР – Варна да рови в трафика им на данни.

Специално за председателката на ВРС публикуваме следния текст – да чете преди да подписва. И освен в тесен кръг да се оплаква от действията на МВР, да прояви мъжество, чест и достойнство на магистрат и да го направи публично:

ВКС: Въведените със Закона за електронните съобщения ограничения на неприкосновеността на личния живот и свободата на кореспонденцията са безусловни, всеобхватни и постоянни, поради което са конституционно нетърпими

Разпоредбите за Закона за електронните съобщения, които регламентират съхранението на трафични данни, ограничават прекомерно неприкосновеността на личния живот и на свободата на кореспонденцията и на другите съобщения и са в разрез с Конституцията. Това е записано в становището на Върховния касационен съд (ВКС) по делото, заведено от омбудсмана Константин Пенчев, с което Конституционният съд е сезиран за противоконституционност на разпоредбите в ЗЕС за съхранението до 1 година на трафични данни и използването им за разкриване на престъпления и издирването на лица.
Конституционният съд беше сезиран, след като през април Съдът на Европейския съюз (СЕС) обяви Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент за запазване на данни, създадени или обработени, във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи, за нищожна. Промените в българското законодателство бяха прокарани през 2010 г. от правителството на ГЕРБ под предлог, че вътрешното право трябва да се приведе в съответствие с европейските норми, въпреки опасенията, че така ще се отвори широко вратата за следене в интернет. Според статистиката на Софийския районен съд през миналата година службите са отправили 8345 искания за разкриване на трафични данни. За сравнение – през 2012 г. те са били 8257, а една година по-рано – 6918, което показва сериозен ръст, съобщи преди няколко месеца в. “Сега”.
Публикуваме резюме на Становището на ВКС (докладчик Галина Захарова), прието миналата седмица на Пленума на съда, което според нас високо професионално и достъпно показва как националните съдии могат на практика ефективно да допринесат за “установяване на справедлив международен ред”.
Конституционно дело № 8/2014 г., образувано на 15.04.2014 г. по искане на омбудсмана на Република България за установяване на противоконституционността на разпоредбите на чл. 250а – 250е, чл. 251 и чл. 251а от Закона за електронните съобщения. В искането са изложени аргументи за противоречие на атакуваните разпоредби на Закона за електронните съобщения (ЗЕС) с чл. 5, ал. 4, чл. 32, ал. 1 и чл. 34 от Конституцията на Република България (КРБ).
Искането за установяване на противоконституционност на атакуваните разпоредби от ЗЕС с КРБ, така, както е развито в искането на омбудмана, повдига широк спектър от въпроси. Освен обсъждането на проблематиката от гледна точка на чл. 32, ал. 1 и чл. 34, ал. 1 от КРБ – неприкосновеността на личния живот и свободата на кореспонденцията и другите съобщенията, искането засяга специфични аспекти за влиянието на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) и Съда на Европейския съюз (СЕС) при упражняване правомощието на КС по чл. 149, ал. 1, т. 2 от КРБ за установяване на съответствието на законите с Конституцията, а в частност поставя и въпроси за въздействието на преюдициалното заключение върху преценката за конституционосъобразност на законовите разпоредби.
Разпоредбите на Хартата утвърждават и надграждат „правата, които произтичат по-специално от общите за държавите-членки конституционни традиции и международни задължения, както и от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, от приетите от Съюза и от Съвета на Европа социални харти, от практиката на Съда на Европейския съюз и на Европейския съд по правата на човека”. Затова стандартите й имат своето значение за разкриването на действителното съдържание и смисъл на националните конституционни разпоредби и не следва да бъдат подценявани като мащаб за оценка на конституционосъобразеността на оспорената уредба.
С решение от 8 април 2014 г. по съединени дела С-293/12 и С-594/12 с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание чл. 267 от ДФЕС от High Court (Ирландия) и Verfassungsgerichtshof (Австрия), Съдът на Европейския съюз, разширен състав, е обявил за невалидна Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета на Европейския съюз от 15 март 2006 г. за запазване на данни, създадени или обработени, във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи и за изменение на Директива 2002/58/EО поради несъответствие с разпоредбите на чл. 7, чл. 8 и чл. 52, § 1 от Хартата.
Установената от СЕС невалидност на Директива 2006/24/ЕО не води автоматично до отпадане на националната законодателна уредба, с която са били транспонирани изискванията на Директивата. Създадената със ЗИД ЗЕС (обн. – ДВ, бр. 17 от 2010 г., в сила от 10.05.2010 г.) национална регламентация, въвеждаща изискванията на невалидната Директива, остава валидна, макар съществуването й вече да не може да бъде оправдано с необходимостта от транспониране на изискванията на отменената Директива. Действието на транспонираните разпоредби може да бъде преустановено по законодателен път или при упражняване на съответните правомощия от КС. Хартата е ключов документ за тълкуване на основните права на ЕС, поради което практиката на СЕС в областта на основните права може и следва да се отчита при разрешаването на въпроса за конституционност на съответните оспорени законови разпоредби. Интерпретацията на основните права следва да се влияе от критериите на Хартата и тълкуването им от СЕС, така, както ЕКПЧ и даденото от ЕСПЧ тълкуване на разпоредбите й са се превърнали в „косвено … мерило за проверка конституционосъобразността на закона.”
С оглед на това ВКС намира, че решението на СЕС от 8 април 2014 г. по съединени дела С-293/12 и С-594/12 има особено важно значение за оценката на съответствието на оспорените с искането на омбудсмана разпоредби с КРБ.
В светлината на посочените принципни постановки ВКС счита, че формулираното задължение на предприятията, предоставящи обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги, да съхраняват трафични данни, очертаният обхват на данните и срокът на пазенето им представляват сериозно ограничение на конституционно закрепените от чл. 32, ал. 1 и чл. 34, ал. 1 от КРБ права на гражданите на неприкосновеност на личния им живот и свободата на кореспонденцията и другите съобщения.
Неприкосновеността на свободата на кореспонденция и на другите съобщения (чл. 34, ал. 1 от КРБ) е гаранция за неприкосновеността на личния живот, част от който е комуникацията между хората.
Наред с КРБ, правото на неприкосновеност на личния живот и свободата на съобщенията, включващи и кореспонденцията като вид съобщение, на всеки човек са гарантирани от чл. 12 от Всеобщата декларация за правата на човека, чл. 17 от Международния пакт за граждански и политически права, чл. 8 от ЕКПЧ, чл. 7 от Хартата. В доклада си (1979 г.) по делото Van Oosterwijk срещу Белгия Европейската комисия по правата на човека (Комисията) е очертала правото на зачитане на личния живот и неприкосновеността на кореспонденцията по чл. 8 от ЕКПЧ като „право на частна сфера, правото на всеки да живее, доколкото го желае, защитен от публичност.
Чрез предвиденото задължение за съхраняване на трафични данни по чл. 250а, ал. 1 от ЗЕС доставчиците на обществени електронни съобщителни мрежи и/или услуги набират огромна база информация, от която със значителна точност се локализира местонахождението на потребителя на услугата, установява се кой и с кого е комуникирал, честотата и продължителността на общуването, използваните услуги и т.н. Дори без сведения относно съдържанието на съобщенията, трафичните данни очертават достатъчно ясна и пълна картина на социалните контакти на потребителите, разкриват интересите и действията им, позволяват установяване на местонахождението им в определени моменти и проследяване на мобилността им. Съхраняването на такава информация, а следователно обработването на лични данни по смисъла на чл. 2 и § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на личните данни (обн. ДВ, бр. 1 от 2002 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 15 от 2013 г.), се явява съществена интервенция срещу неприкосновеността на личния живот и свободата на кореспонденцията и другите съобщения на гражданите. Такава намеса на самостоятелно основание представлява и регламентираният от чл. 250б – чл. 251 от ЗЕС достъп до данните по чл. 250а, ал. 1 от ЗЕС.
Изложените дотук доводи кореспондират с констатациите на СЕС, залегнали в решението от 8 април 2014 г. по съединени дела С-293/12 и С-594/12 за обявяването на невалидността на Директива 2006/24/ЕО. Съдът е приел, че данните, които доставчиците на обществено достъпни електронни съобщителни услуги или на обществени съобщителни мрежи следва да запазват за определен период (не по-кратък от шест месеца и не по-дълъг от две години, считано от датата на съобщението) на основание чл. 3 и чл. 5 от Директива 2006/24/ЕО, дават възможност да се установи лицето, с което даден абонат или регистриран ползвател се е свързал и начинът за това, времето на съобщението, мястото, от което то е направено, честотата на съобщенията на абоната или на регистрирания ползвател с определени лица през определен период. Съвкупността от тези данни позволява да се изведат „много точни заключения за личния живот на лицата, чиито данни са били запазени, например относно навиците им в ежедневния живот тези данни, мястото на постоянно или временно пребиваване, ежедневните им или други пътувания, упражняваните дейности, социалните връзки на тези лица и социалните кръгове, в които се движат”. СЕС е заключил, че предвиденото от Директивата съхраняване на тези данни само по себе си засяга пряко и конкретно личния живот, а следователно и правата, гарантирани от чл. 7 от Хартата. Допълнителна намеса в тези основни права се осъществява и чрез достъпа на компетентните национални органи до съхранените данни. Директивата води и до намеса в основното право на защита на личните данни, гарантирано от чл. 8 от Хартата. СЕС е отчел произтичащата от Директива 2006/24/ЕО намеса в основните права, провъзгласени в чл. 7 и чл. 8 от Хартата, като „силно изразена” и „особено тежка”, особено с оглед обстоятелството, че запазването на данните и последващият достъп до тях се осъществяват без абонатът или регистрираният ползвател да са информирани за това, което може „да породи усещане в съзнанието на съответните лица, че личният им живот е обект на постоянно наблюдение”.
Вярно е, че зачитането на личния живот и свободата на кореспонденцията и на другите съобщения не са абсолютни права. Ограничението им поначало е допустимо, след като съществува конституционно установена възможност за това, изпълнени са предвидените от КРБ условия за намесата и е спазен принципа за пропорционалност, трайно зачитан в практиката на КС.
Съгласно чл. 32, ал. 2 от КРБ намеса в личния живот може да се допусне „в предвидените от закона случаи”, а чл. 34, ал. 2 от КРБ изисква и допълнителни условия за ограничаване неприкосновеността на кореспонденцията и другите съобщения – „разрешение на съдебната власт, когато това се налага за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления”. Следователно, уредбата на чл. 250а – 250е, чл. 251 и чл. 251а от ЗЕС поначало е съобразена с изискването за конституционно установена допустимост на ограничаването на основни права със закон.
Чл. 250а, ал. 2 от ЗЕС обаче предвижда, че данните по ал. 1 на чл. 250а се съхраняват „за нуждите на разкриването и разследването на тежки престъпления и престъпления по чл. 319а – чл. 319е от Наказателния кодекс, както и за издирване на лица”. Очертаните от чл. 34, ал. 2 от КРБ параметри на допустимата намеса в свободата на кореспонденцията и другите съобщения са по-тесни от обсега на ЗЕС – само за разкриване или предотвратяване на тежки престъпления, като не обхващат нетежките престъпления, каквито са почти всички компютърни престъпления (с изключение на чл. 319а, ал. 5 от НК) и издирването на лица. В тази й част разпоредбата на чл. 250а, ал. 2 от ЗЕС е в пряко противоречие с нормата на чл. 34, ал. 2 от КРБ, като недопустимо надхвърля конституционните рамки на възможното ограничение на неприкосновеността на съобщенията.
На въпроса дали въведените с чл. 250а, чл. 250б, чл. 280в, чл. 250г, чл. 250д, чл. 250е, чл. 251 и чл. 251а от ЗЕС ограничения на неприкосновеността на личния живот и на свободата на кореспонденцията и другите съобщения представляват „наложително, подходящо и съразмерно правно средство за постигане на визирания от Конституцията резултат в условията на демократичното общество, което балансирано защитава правата и свободите на всички свои членове” не може да бъде даден положителен отговор.
Сред най-неприемливите характеристики на оспорената от омбудсмана регламентация на чл. 250а от ЗЕС е неимоверно широкият обхват на лицата, засегнати от предвидените във връзка със съхраняването и достъпа до трафичните данни мерки. Намесата в личната сфера на ползвателите не е поставена в зависимост от „някакъв белег на противоправно поведение, в частност от наличието на данни за извършено престъпление”. Не са предвидени никакви изключения дори по отношение на лица, чиято комуникация е поверителна и представлява професионална тайна.
Уредбата е приложима също така за всички електронни съобщителни средства и за всички трафични данни, без да е разграничена с оглед на посочените в чл. 250а, ал. 2 от ЗЕС цели. Задължението за съхранение обхваща всички данни, без оглед на връзката им с наличието на конкретни или поне ориентировъчни данни за престъпна дейност и независимо от обстоятелството дали реално биха могли да допринесат за разкриването или разследването на тежки престъпления или на компютърни престъпления.
С оглед значителния срок на съхранение на трафичните данни (12 месеца) продължителността на вмешателството в частния живот на лицата и в свободата на кореспонденцията им може да бъде определено като дълготрайно. Тези обстоятелства неминуемо внушават на хората опасения, че са подложени на безпричинно непрекъснато следене, което ограничава свободата и непринудеността на общуването и редуцира честота и интензивността на употребата на най-разпространените съвременни средства за комуникация.
Изложеното дотук обуславя изводите на ВКС, че въведените с оспорените разпоредби на ЗЕС ограничения на неприкосновеността на личния живот и на свободата на кореспонденцията и на другите съобщения са безусловни, всеобхватни и постоянни, което положение е конституционно нетърпимо.
Атакуваната законодателна регламентация на съхраняването и достъпа до данни, създадени или обработени във връзка с предоставянето на обществено достъпни електронни съобщителни услуги и/или на обществени съобщителни мрежи, не само не гарантира в достатъчна степен правата и свободата на гражданите съгласно чл. 4, ал. 2 от КРБ, а напротив – несъразмерно ги накърнява. Нарушено е и изискването за определеност на ограничителните мерки, тъй като не са ясни критериите, определящи обхвата и основанието за съхраняване на трафичните данни спрямо всички потребители на електронни услуги и/или публични мрежи.
http://judicialreports.bg“

afera.bg

 

«