Харалан Александров: Всички копират Доган, последният пример е Бойко Борисов

– Бих искал да започна така: доколко сме свикнали със смъртта и убийствата? Няма друга източноевропейска страна, в която по времето на прехода да се е случило толкова насилие, толкова убийства, останали неразкрити. Тези дни бе съобщено, че в Хърватия са заловили убийците на главния редактор на един загребски вестник, престъпната мрежа е разплетена, поръчителите са изяснени. У нас, взимам повод от самоубийството на г-н Амин, тези новини минават много бързо, не само през обществото, но и през елита. Той живее с тях, част е от тях.
– Ужасяващите неща са нормализирани в нашата култура. Хората са развили способността да оцеляват в условията на страдание, развили са морал, който би трябвало да ги изведе в сферата на психичното страдание. Това реално се случва, но под повърхността, без да е видимо. Никой обаче не се лекува. Психологията отдавна е установила, че в подобни ситуации се прилагат различни защитни механизми – отричане, рационализация и др., за да можеш да оцелееш при съжителството с насилието. Виктимизацията – вменяването на вина на жертвите, също е разпространен механизъм. Развиваме нещо като морален мазол, който ни позволява да запазим в нашия микросвят, света на близките ни, нещо наподобяващо нормално човешко съществуване. Така се опитваме да се изолираме от другия, големия свят, който изглежда все по-трудно управляем, несигурен, доминиран от хаос, разруха, полудяване и смърт. Това, разбира се, е най-видимо в този демоничен паноптикум, който представлява българският политически и икономически елит.
– От друга страна, след самоубийството на Ахмед Амин се чуха гласове, че ДПС вече няма да е същото. Някои казаха, че това е началото на края на Доган. Споделяте ли това мнение?
– Споделям мнението, че Доган вече няма да е същият. Във вашия вестник бе публикуван един интересен текст на Любослава Русева за моралната и политическата смърт на Доган. Не мисля, че за Доган като метафора, като едно от лицата на преходния елит, може да се отсъди толкова категорично, но общо взето, това е посоката. Що се отнася до ДПС, това е твърде сложно явление и би било добре да бъдем внимателни в преценките. От една страна, ДПС изглежда като еднолично дружество, от друга, разположило се е в публичното пространство като гарант за това, което наричаме етнически мир. Трябва да отчетем, че най-сетне, поне до определено ниво, ДПС започна да функционира като нормална политическа партия и носи всички характеристики на едно здраво движение. Имал съм шанса и привилегията да бъда допуснат в села от тези райони на събрания на низови организации на ДПС, където хората се държат много естествено, представят проблемите си, обсъждат ги, търсят някакви решения. Разбира се, проблемите са свързани с животните, гората, разрешението за паша и тютюна. Линията между нормалността в тази общност, която представлява ДПС, и лудостта или перверзията е някъде вътре в организацията, на някакво ниво в нейната йерархия.
– Това, което казвате, е интересно.
– Аз съм убеден, че ДПС не е корумпирано до дъното. Мисля, че движението има здрав корен.
– Иначе казано, смятате, че ДПС би оцеляло и след Доган. Това изглежда трудно за вярване впрочем не само за ДПС, но и за други партии, които се идентифицират с лидерите си.
– Нека не бързаме да мислим за пост-Догановото ДПС, въпреки че би било добре да сме подготвени за такова развитие. Мисля, че ДПС би оцеляло и след Доган. Там има хора от средното и младото поколение, които по силата на обстоятелството, че мюсюлманската общност в България е традиционно морална по един патриархален начин, са различни от това, което виждаме на върха на движението. На върха на ДПС виждаме разгула на деградиращия патриархат. Разбира се, вирусът на упадъка е инжектиран в ДПС поради връзките с миналото, с миналия режим. Но мисля, че на низово и може би дори на средно ниво хората за запазили много от онази базова почтеност. Впрочем мнозина, които са познавали добре Ахмед Емин, твърдят, че той е носил тази почтеност.
– Как бихте коментирали опитите постфактум той да бъде изкаран неуравновесен, болезнено амбициозен и прочие недостойни за един покойник квалификации?
– Това е паническа защитна реакция на върхушката на ДПС, която се опитва да запази статуквото, изправено пред сериозно предизвикателство. Те се опитват именно да виктимизират жертвата, да й вменят вина. Няма съмнение, че по някакъв начин този човек е жертван.
– Да се върнем към това, което казахте за Доган – че той е метафора на елита на прехода, на манталитета, чрез който се конструира политическа сила и се упражнява властта.
– Аз не познавам Доган и по етични причини не бих си позволил да съдя за неговия манталитет. Мога да говоря за неговия публичен образ, защото, избирайки да бъде публична фигура, Доган разрешава на хора като нас да го анализират. Мисля, че първата основна характеристика на тази метафора е безпардонността, арогантността и чувството за безнаказаност. Втората съществена характеристика е мистификацията на компетентността. Доган перфектно въплъщава тези две характеристики, затова неслучайно се определя като емблематична фигура на прехода.
Да вземем за пример витиеватостта на неговото псевдофилософско говорене, което всъщност нищо не ни казва. Тя е предназначена да впечатли невежите. Комбинирана с проявите на някаква олигархичност, най-вече демонстрациите на богатство и власт, тя дава рамките на своеобразно канонизиране. Придава му се някакво пророческо качество, той се представя като вездесъщо същество от друга планета. По тази причина му е разрешено да има поведение, недопустимо за обикновените хора. Културологията е изучила много добре такива модели. Цезарът, фараонът и въобще мистичният главатар може да си позволи да практикува поведения, които отиват отвъд представите за доброто и злото, именно зарази специалната мисия, с която е натоварен или се е самонатоварил. При Доган виждаме всичко това, изразено по един особено карикатурен начин, в любопитна, но и доста устойчива симбиоза. В този смисъл той е много интересен за изучаване. Именно като метафора, като публичен образ той задава парадигмални характеристики на българското лидерство – безотговорност, самонадеяност, убеденост, че всичко ще му бъде простено. Всички у нас, които имат амбицията и претенцията да бъдат в лидерска позиция, копират по един или друг начин Доган. Последният пример е Бойко Борисов. На него всичко му е простено.
– Бойко Борисов наскоро обясни колко добро нещо е бил възродителният процес. Похвали целите на възродителния процес и въпреки това му беше простено.
– Това е потресаващо. Тук няма да говоря за политическия консенсус относно този процес, който е един малкото позитивни примери на прехода. Става дума за базисни човешки права. От политическа гледна точка това е атака срещу фундамента на модерната либерална демокрация. Да не даваш на човек правото да избере как да се казва, това е посегателство срещу модерната цивилизация въобще. А ако добавим, че това се случва в един кризисен момент, момент на вътрешен смут в ДПС, това действие е много притеснително, защото ще доведе до затваряне на движението и до влизането му в защитен режим. А това на свой ред ще оправдава не просто антидогановското и анти-ДПС говоренето, а антитурското говорене. Това са три различни неща. Освен това подобно поведение легитимира определянето на представителството на малцинството като национална заплаха. Това не се случва за пръв път. Прецеденти има – Волен Сидеров, а преди него и Първанов, който сега се опитва да замете следите на своя голям политически гаф от миналото. От гледна точка на цивилизоването на политическите отношения в България това е белег за определен регрес, който не знаем докъде може да стигне. Аз се опасявам, че може да стигне доста ниско. Ако съм оптимист, че той ще бъде спрян, това е, защото вярвам в битовата мъдрост на хората, които действително по места живеят така, сякаш политиката е болест, от която се опитват да бъдат имунизирани. Хората в смесените райони са се научили да оцеляват в условията на периодични политически сривове, които техните лидери им организират, крепейки се един друг във властта. Това са двата пласта – пластът на нормалните, обикновените хора, които са принудени някак да оцеляват, и пластът на все по-полудяващите политически лидери.
– Политиците се разделиха в тази ситуация. Едните защитиха Доган в това абсолютно скандално самоубийство, например Първанов и Станишев призоваха да не се говори по тази тема. Другите застанаха зад Бойко Борисов, аз бях потресен от липсата на реакция от страна на лидерите на демократичните партии, които не скочиха веднага срещу репликите му за възродителния процес. Излезе, че приемат като нещо съвсем нормално думите на човека, с когото се канят утре да управляват.
– Не знам дали ги приемат като нещо нормално, но изглежда ги приемат като нещо, което може да бъде простено в името на конкретните властови проекти, или по-точно казано, в името на властовия мерак. В случая няма проект, има само мерак, който се изявява в постоянни безпринципни комбинации и рекомбинации. Това са хора с нарцистични отклонения, които могат да съществуват единствено през властта и чрез властта, както и чрез криминалната икономика, свързана с властта. Тези хора ще вилнеят в едно все по-свиващо се пространство, хапейки се и ритайки се помежду си, а от време на време – прегръщайки се и целувайки се. Целият този разгул ще бъде представян на все по-ясно отдръпващата се от политическо участие публика чрез жанр, който все повече ще прилича на жълтите вестници. Виждаме, че става все по-трудно да се води смислен разговор за политика. Колкото и да е парадоксално, в цялата тази ситуация на упадък на политическите нрави и скудоумие на политическото говорене от страна на лидерите има и нещо хубаво – и това е именно отдръпването на публиката. Хората се научиха да не бъдат част от всичко това. Ние досега винаги сме дефинирали отлива от политиката като проблем. Истината е, че това е защитна реакция. За да оцелеят на базисно ниво, хората се опитват да се научат да живеят като имунизирани от политическа лудост, да я държат достатъчно далеч от себе си.
– Възможно ли е тази лудост, тази болест на политическото да бъде излекувана? Имат ли шанс опитите за възстановяване на сериозната политика?
– Политическото не може да бъде изцелено, преди да се случи гражданското. Иначе попадаме в невъзможен терапевтичен проект. Хората, които на този етап са завладели политическото, не подлежат на терапия, поне не и в тези им роли. Те трябва да напуснат политиката, да изтъгуват загубата, да признаят провала си, да се потресат, да се покаят, трябва да се ужасят и погнусят от себе си. Едва след това, в тишина и усамотение, далеч от лудостта, имат известен шанс да възстановят загубения си интегритет. Това важи за всички главни действащи лица в днешната политика.
– Но това звучи утопично.
– Разбира се. Те са обречени. Ние виждаме саморазрушителната страст на дезинтегрирания човек, който, рушейки себе си и връзките с другите хора, разрушава и социалния и политическия живот. Жертва на това става и обществото.
– Тоест според вас желанието за нова политика и за нови лица ще се случва бавно, по български, след естественото отмиране на предишните персони.
– Да, и то в едно пространство, което няма как да бъде дефинирано като политическо в точния смисъл. Всъщност подобно поведение има шанс само при наличието на принадлежност към друга референтна група, при морална идентичност. Как да ви кажа, става дума за нещо като орден, но не от типа на селските масони, тамплиери и розенкройцери, които едва са напъхали туловищата си в скъпите костюми и отгоре са наметнали рицарските туники.
– ДСБ беше такъв проект, беше опит за такъв морален орден или по-точно се превърна в орден и затова попадна в това положение.
– Не съм съгласен, става дума не за орден, а за секта, за ерес. Разбира се, един орден много лесно може да бъде редефиниран като ерес, историята с тамплиерския орден е класически пример. Това се случва, защото мисията им приключва. Ударът на Филип ІV срещу тамплиерите е успял само защото е приключил проектът за освобождаването на Божи гроб. От общност с мисия те се превърнали в икономическа корпорация, казано на днешен език, превърнали се в голям корумпиран бизнес. В момента когато една организация загуби смисъла на своето съществуване, а това се е случвало с всички политически партии в България, тя престава да бъде здрав организъм и става плячка на всички тези разрушителни и деградиращи тенденции. Свършва се с полудяване на лидерите и дълбоко омерзение сред последователите. В този смисъл твърдя, че трябва да има открит граждански проект, противоположен на скрития масонски ритуал, въобще на скритите псевдоелитарни ритуали, които обичат да практикуват българските елити. Защото това са отчайващо неелитарни елити. Елитът означава служене на каузи и на хора, а у нас е точно обратното. Колкото по-силен е копнежът по затворени общества, по затворени клубове, толкова по-обречена е работата. Гражданският проект е обратното на това, той е нещо, което е при хората и с хората, което е отворено към реалността и успява да предвиди предизвикателствата, с които неминуемо ще се срещнем. У нас за съжаление лидерството системно изостава след последователите, защото не успява да види тези бъдещи предизвикателства и да подготви общността за тях. В България във властово и финансово отношение лидерите са над хората, но в морално и интелектуално отношение са под тях. Типичният български политик функционира на много по-ниско ниво на подреденост и интегритет, отколкото средния българин или турчин. Всеки бай Хасан от малкото село е по-морален от Ахмед Доган такъв, какъвто той се явява в публичния си образ. В този смисъл ние просто нямаме елит, имаме провалено лидерство. Очевидно е, че докато не възникнат центрове на самоорганизация в общността, няма да има промяна. Аз твърдя, че шансът е в гражданското общество, а не в изкуствените проекти. Говоря за общности, които да излъчат своите лидери, да ги държат отговорни. Без това няма как да протече здрав политически проект. В момента политиката ни прилича на автомата за напитки, в който са наредени различни бутилки. Те знаят, че рано или късно ще паднат, защото някой ще пусне стотинките. Така е и в политиката – наредили са се ГЕРБ, от няколко дни и движението „Напред”, и знаят, че ще дойде техният ред. Това, което не е ясно, е за колко време ще бъде изконсумирана съответната бутилка, защото в България цикълът на изчерпване стана много кратък. И така, чакаме да се свършат тези шишенца, та дано се появи нещо читаво.

Явор Дачков

Тв 7