Ухилени пред апокалипсиса. Да щракаш с пръсти

И в излъчването на турски сериали могат да се конкурират до несвяст – до степен, че вече едно "Чок селям" непрестанно се носи над страната. То е като бръмченето, което се долавя от електропровод с високо напрежение – едва го дочуваш, обаче не ти дава мира, да не говорим, че влияело и на потентността.

Местните душеведи още не са се сетили да обърнат сериозно внимание на тия сериали, понеже безкрайно са заети да изчисляват пораженията на проклетия социализъм – и това е нормално, понеже въпросните графомани обичайно се появяват на терена на българската чест, за да броят труповете, а често и за да мародерстват. А и в случая не са особено закъснели, има време – на бойното поле е все още само трупът на добрия вкус.

Както казваше пак мъдрият Хорас: "За Нова година напиши – преди всичко друго – картичката с пожелания за своите близки".

И каква картичка получихме ние, клетите зрители, от телевизиите?

Нищо особено, освен картичката с трите дрезгави "А" – когато от време на време някой се провикваше "Честитааааааа Новааааааа годинааааааа!!!".

А все пак се очаква да отправиш до близките си и нещо смислено. И ако не беше новогодишното приветствие на Първанов, човек спокойно можеше да сбърка този ден с всеки друг.

Догодина вероятно няма да има подобно обръщение – и обяснението ще бъде, че това са лигавщини. Няма защо да губим ценно време – ние не приветстваме, ние не говорим празни приказки, ние просто вървим по пътя си. А иначе, до 2020 година ще направим следното…

Разбира се, до 2020 година отдавна вече няма да ни има, така че спокойно можем да обещаваме еднолична пуйка с кестени за всеки гламав българин.

Видите ли обаче някой да ви говори за утрешния ден, не си купувайте от него сандвичи. Това не е от Хорас, но спокойно би могъл да го каже и той.

Всъщност, когато Бойко прекарва новогодишната нощ в работния си кабинет, не е разумно да се правят някакви специални програми, понеже се предполага, че там той ще работи – за какво тогава да се харчат пари и усилия.

Така навремето Мичмана, знаменитият футболен коментатор, за който споменах миналия път, щом отидеше на стадиона, за да коментира поредния мач, най-напред гледаше дали там е заядливецът Милко Балев, "черната дупка" на Живков. Ако Балев беше на стадиона, Мичмана си позволяваше някои волности. Но ако онзи се беше задънил пред телевизора, си мереше всяка дума, за да не изскочи някоя цепеница по негов адрес от дупката.

Тазгодишното обръщение на президента ми се стори най-човечно, изчистено от всякакви бенгалски огньове. 10 годишното пребиваване на Първанов в политиката едва ли ще бъде повторено от друг. То не беше, няма и да бъде оценено, както трябва – понеже специално телевизиите не са в състояние да го сторят, те нямат силите да надскочат обикновените закачки, сплетните на деня и пр. Както и да е.

Всъщност, и телевизиите са прави да не се стараят особено с новогодишните си програми, тъй като от много отдавна те са загубили своя изначален смисъл. Някои песоглавци твърдяха, че в "ония" години тези програми нарочно ги правили хубави, за да създават у населението специални празнични емоции – иначе през годината всичко останало било боклук, и прочее песоглавски измислици.

Обаче тогава и немалка част от делничната телевизионната продукция бе по-качествена от днешната. А сега телевизиите трайно се специализираха главно да създават мрачни емоции, тягостното и унизителното преобладават в тяхната продукция, внушенията, дори след дребни недоразумения, винаги са апокалиптични, а пък истински тревожните неща изобщо не ги занимават.

Тъй че, дори Апокалипсисът да се случи, ние пак последни ще го забележим.

Което, все пак, ще ни даде поне едно предимство – да си отидем щастливо ухилени, за да се пита след нас някоя нова Мъдра книга: "Защо са се хилили тия идиоти?"

И това ще бъде най-голямата загадка, върху която ще мъдруват столетия наред, това ще бъде нашият шифър, който ще оставим на Времето, за да си блъска то главата напразно и напразно.

Очевидно е, че публиката няма вече сериозни очаквания от новогодишните програми, както и от тия около Рождество Христово – тогава пък все излъчват едни и същи филми, колкото човек окончателно да намрази християнството.

Голямата изненада беше, че все пак БНТ – старата мързелана, взе някакъв превес. Чудесата в новогодишната нощ понякога навестяват и най-клетите.

Това не беше и особено трудно. Нова телевизия представи издание на играта си "Аз обичам България", което не беше особено изобретателно от нейна страна – понеже милиони хора, ако са си правили равносметката в празничната нощ, едва ли са били изпълнени с голяма обич.

Би Ти Ви, която преди време правеше специални програми, сега се задоволи да ни представи епизоди от "Комиците" и "Пълна лудница".

БНТ успя да измъкне на площада няколко хиляди души, което си е постижение, особено като се има предвид студа – той не можеше да бъде омилостивен дори от Васил Найденов, който малко преди това се веселеше в "Аз обичам България". Васко се беше навлякъл здраво и някой чужденец сигурно се е чудил, откъде един тюлен знае толкова хубави песни.

Това е вече българският интегритет – 2-3 хиляди души пред новогодишната естрада, или 300 на мач на националния отбор по футбол.

Значително повече се стичат на погребенията на този или онзи, но и то е по-скоро от някакво любопитство. Митингите също събират стотина трактористи. Учителските стачки по времето на Станишев ще си останат последните по-едри протести, и ако историята на българското негодувание приключи по този начин, пак ще е добре – поне тъкмо учителството ще остави някаква следа. Е, все още понякога концертите на фолк-силикона привличат повечко хора, но чувам, че и там шият черните знамена – поне така казал Пайнера, българският министър на културата.

Телевизията отдавна приключи с мисията си на обединител – с "Чок селям" това не става, то е възможно единствено с умно слово и с естествен интерес към народната съдба – а не с овълченото дирене на елементарното или пошлото, с вечната настървеност първи да покажеш нечий трупа и сладострастно да го разглеждаш.

Навремето Милена Милотинова беше водеща с предостатъчно качества, за да я запомнят с нещо друго – но я запомниха с отрязаната глава на някакъв бунтовник от Чечня. При това Милена не я държеше в ръцете си – каквато е мечтата на днешните й колежки, а просто показа кадър от някакъв руски репортаж. Но се вдигна вой до небесата, до степен, че тя се принуди да стане царски депутат и дори да реди доминото в медийното тресавище. И всичко това, само заради една отрязана глава, представяте ли си.

Сега напредъкът е очевиден – спокойно се транжират по всяко време всевъзможни трупове. И в крайна сметка – този на България. Чок Селям.

Независимо какво се случва с общия й фасон, БНТ все пак даде възможност на хората в недоимък да изживеят на площада час-два в приповдигнато настроение. Това ще са вече нашите радости и победи – два часа на студа, понеже кръчмите, доколкото работеха, са недостъпни, обаче волейболистите спечелили цели два гейма, пък Гришо паднал трудно, а гимнастичките на Илияна Раева дори взели медал. Но в българската перспектива – тя е по-специална, в нея винаги има някаква бавно разяждаща отрова, дори и тези радости сигурно ще бъдат поругани.

Наскоро пуснах в сайта на "Всяка неделя" едно знаменателно интервю от февруари 1990 година, когато гимнастичките Лили Игнатова и Диляна Георгиева – а те бяха истински световни знаменитости, дойдоха в студиото и стовариха пред мен цяла торба златни медали, понеже някакъв нов демократ ги беше нарекъл "номенклатурни шампионки", нещо като метреси на онзи режим. И тогава двете момичета направо си върнаха отличията. Така че, вътрешно Илияна едва ли храни много спокойствие. Все това се случва у нас. След време някой и "Арена Армеец" може да нареди да се събори – в името на празничността.

Затова може би са прави и тия, които не си губят времето да щракат с пръсти, няма смисъл. Би Ти Ви представи концерта "10 години телевизия Планета" (на следващата вечер пък имаше римейк с концерт на "Фен телевизия") – това вероятно е била истинската наслада за простолюдието, а не "Сцена под звездите" на БНТ. А пък и в онази фолк вакханалия със сигурност няма какво да се поругава.

Иначе поругаването е вече съвсем рутинна операция – едно щракване, и човекът е овалян в катран и перушина.

В играта на Нова, тъкмо бяхме започнали да заобичаме България, и един от участниците рече нещо празнично. Питаха, как е името на известна депутатка от БСП, и той подсказа, че тя обичала да си пийва. И след това съобщиха името й. Цялото това действие трая 4 секунди – много радушно и много грозно. Какъв празник се полага при това положение на българина, след като дори един от тях може да си позволи да се пошегува по този начин. Никакъв, според мен. Чок селям.

Телевизионната разюзданост вече се проявява по всякакъв повод. Така преди време измъкнаха някакъв орунгел от провинцията – била "двойник" на Цецка Цачева, макар че приликата беше доста условна. И надълго я водиха за носа, като вероятно са си мислили, че правят голяма услуга на парламентарната шефка.

Почвам да си мисля, че всичко трябва да започне отначало – вилицата се поставя отляво, ножът – отдясно, репортерите не бива да си бършат носа със салфетката… – едно по едно, и след време може би ще имаме някакъв напредък.

И нещо друго се случи. В БНТ изведнъж превъртяха, и направиха нещо невъзможно.Поставиха срещу залповете от силикон и "Обичааам ви!" – този вик е крайното интелектуално усилие на фолкдивите – филм на Мартин Скорсезе!

Страхотно хрумване – "Ролинг Стоунс" срещу някоя от преславите. Ехей, какво мислите се е случило? Точно така, прави сте.

Хайде всички заедно да изщракаме с пръсти – за да стане ясно, че сме безнадеждни, и да изревем "Обичаме България!"

Други публикации на автора
можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com, както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма "Всяка неделя".

Приказки за телевизията

Кеворк Кеворкян

В. Стандарт