УМОПОМРАЧИТЕЛНО. Умопомрачително е да имаме подобен президент.
Тия дни „Господари на ефира“ припомниха една срамна история, която съм пропуснал навремето, един направо умопомрачителен факт: по време на миналогодишните чествания на Деня на София Плевнелиев се здрависва с официалните лица, по усърдния начин, който му е тъй присъщ, поздравява и Знеполския епископ Наум, обаче минава покрай патриарха, без изобщо да му обърне внимание!
Умопомрачително е да имаме подобен президент.
Прегръща се с Наум, а минава метър край Неофит. И човек се пита, дали Плевнелиев изобщо знае, че имаме и патриарх. Тази година Пл. поправил грешката си – но дали се е извинил на патриарха не е известно, а и по-добре да не го е направил, защото кой знае каква нова каша щеше да забърка. По дяволите, какво толкова сложно има в един банален ритуал, за да се допускат такива умопомрачителни грешки? И ако простото здрависване затруднява Пл., какви ли грешки допуска той в сложните държавни дела, до които има някакъв допир? Все е приповдигнат, все гледа в небесата – сякаш очаква да подхвръкне дотам; и изглежда, че не е далеч от представата, че вече е там, понеже има нахалството – примерно – докато държи рутинно слово, да се извинява на Левски, вижте ме, подхвръкнал съм до самия Апостол…
Каква държава е онази, която в която се пръкват и подхвръкват такива умопомрачителни държавници?
До каква степен вече е изтъняла у нас представата за държавник, за властник изобщо?
Ние все намираме начин да се успокоим, да олекотим случилото се; някой пак ще каже – добре, че и тази година Пл. не е пропуснал горкия Неофит, а и не се е нахвърли да целува по брадата мюфтията, с когото са си доста близки, все намират повод да ядат баклава.
Навремето Живков също правеше комични грешки – онзи Живков, когото умопомрачителният Плевнелиев ругае, а около него не можеш да се разминеш от хора, които са яли белия хляб на същия Живков.
Бях свидетел на една такава грешка: по някое време, в средата на 80-те години, сляха градовете Златица и Пирдоп, имаше и подобаващо тържество по този повод; на откриването на новия град пристигна и Живков, държа кратко, вдъхновено по неговия си маниер, слово и накрая изтърси: „Да ви е честит новият град Съединение!“
Тълпата за миг замръзна, Живков ловко удължи този миг и накрая рече: „Средногорие“ – така всъщност бе наречен новия град.
Народът му беше свикнал на тия лапсуси и му прощаваше, пък и държавата все някак функционираше – лъготехме великия СССР и някак се оправяхме. „Паркинзите“ все още не бяха излезли на мода – великото място, на което Плевнелиев се е усетил новатор, осмислил е, че вече не му е нужна кариерата на астролог и се е хвърлил с главата напред да печалбарства. /Той, всъщност, все още не е обяснил, както трябва, как е направил в Германия милионите си, доста други астролози чакат тия обяснения, за да успеят и те./
Разбира се, и Живков си падаше малко гадател – факт е, например, че две-три години преди падането на Стената взе да мърмори, че социализмът е вятър и мъгла, дори си беше позволил да учи на ум и разум и самия Горбачов, онзи обаче имаше съвсем други планове и успя да ги осъществи. Всъщност, той направи така, че Русия да се управлява вместо от 12 изфирясали старци от Кремъл – от десетина бандити-олигарси, това остана от него, както и фантазиите на перестройчиците. Не се учудвайте, защо сега Путин е толкова недолюбван на Запад, скрито, но и неистово – там им беше далеч по-лесно да се пазарят с тарикатите-евреи, отколкото с един твърдоглав човек като днешният руски император, който не си размахва цената, както го правеше Горбачов; затова днес е енергийният властелин на Европа, а и на света, но ако си падате по лигавенията на посткомунистическите копелета – можете да го наричате и енергиен вампир.
На онова тържество в Съединение/ Средногорие присъстваха и неколцина партийни дисиденти, дистанцирани или самодистанцирали се в някаква степен от диктатора, но свързани с нелегалната съпротива преди Девети: великолепният писател Давид Овадия, чудесният кинокритик Яко Молхов, и разбира – Веселин Андреев, който имаше репутацията на икона в Средногорието. Все си мисля, че тогава Живков нарочно сбърка името на новия-стар град, за да ги подразни.
Ами сега, защо ни дразни по своя си умопомрачителен начин Плевнелиев? Не е лесен отговорът на този въпрос.
Вижте кадрите, излъчени в „Господари на ефира“, гледайте ги отново и отново. Има някакво очевидно притеснение в този човек, то лесно може да се види, веднага ще ви стане ясно, че той може да сбърка всичко, с което има допир. Най-разумното би било да го скрият в някой гардероб в президентството, откъдето да си кореспондира с Бойко с помощта на пощенски гълъби.
Ясно е обаче, че съвсем друго му казват политическите плевели край него, те може би дори и не калкулират подобни нелепости; изобщо, има ли кой да му казва нещо смислено на този човек. Съмнявам се – дори предполагам, че някой като неговия съветник Мартин Иванов вече е замислил да пише някаква нова история: „България в епохата на Плевнелиев“.
25 години вече Прехода се осмисля – в смисъл фасонира – повече от формени лъжци и рядко се чуват честни гласове. А на мен ми омръзна на сцената да се кичат недоразумения, умопомрачителни фигурки, неизвестно от какво направени.
Кой бог ще ни обърне внимание, когато тия се тикат на първия ред!
Добре, Живков беше полуграмотен човек, но много хитър политик. Как се докарахме дотам, че сега да имаме президент, който си играе на прескочи-кобила с българския патриарх; каква е неговата грамотност, каква е неговата далновидност – освен, че е научил, как да прави пари набързо в Германия? А кога ще се научи да прави политика, в кое хилядолетие? Всичките му публични изпълнения оставят след себе си нещо, от което нормалният човек се усеща унизен и дори омерзен.
Утре този човек ще препъне Меркел или Обама от желание да им излъска чепиците, всичко може да се случи.
Няма защо депутатите да се дърлят за президентските пълномощия – ами направо трябва да му отнемат всякакви пълномощия и права, освен да поднася кафе в президентството.
И все повече на преден план ще излиза въпроса за избора на този човек. Ако Бойко си въобразява, че този въпрос ще мине метър край него, много здраве да има. Вече никой няма да му вярва, че само е посочил човека; че го е познавал единствено като личния си сомелиер – понеже като министър на строителството Плевнелиев угоднически разбиваше бутилки шампанско, докато Бойко откриваше магистрали и други обекти. Отгоре на всичко, Плевнелиев започна и да му се репчи за едно или друго, тези случаи са ви добре известни. Той е подвластен на една групичка, която има реномето на Мръсната Пяна на Прехода.
Умопомрачителният няма да има време да направи големи поразии, той ще си остане в амплоато на комичен герой, ще си остане на терена на оперетъчното. Но големият проблем след него ще бъде, че ГЕРБ трудно ще пробута друг свой кандидат за президент, освен ако този кандидат не е самият Бойко. Това обаче, при парламентарният пасианс, който се очертава, става все по-малко вероятно.
Умопомрачителният зададе нови хоризонти на Великата Българска Случайност. Дори огромното притеснение, която очевидно изживява, не го прави по-симпатичен: обективното око лесно схваща, че всички негови грешки са плод на тежки вътрешни недоимъци, на притеснения, които могат да се изживеят чак след две или дори три поколения; виждаме това, но не можем да му съчувстваме, защото горкият човек сам е натоварил самара си с непосилен товар. Най-големият политик, който той е виждал, е собствения му баща – един обикновен идеологически ратай в провинциален комунистически комитет, нищо повече; този човек не е расъл под сянката на някой дъб, а и по нищо не личи да е губил време да проникне, чрез света на книгите, в тайнствата на политиката. Той си е имал работа предимно със сметалото – а преди това и с картите, които е размесвал за провинциалните будали, за да им подскаже съдбата. Бих приел и последният български политически идиот, стига да не твърди, че в предишния си живот е бил ирландска пастирка. Това не ви ли обижда, по дяволите? Или се срамувате – и палите свещи, следващият път
Умопомрачителният да не клекне и целуне пантофката на мюфтията. Това ли ви е надеждата? А пък и Неофит – ако на Максим му се беше случило да изпита подобно пренебрежение, никога нямаше да се яви на Празника на София, поне докато се забрави умопомрачителния жест на Умопомрачителния ни президент.
Сам по себе си, Плевнелиев трудно може да има някаква тежест. Но забележете какво постигна той с помощта на тарикатите край него: ползва се с подкрепата на една мижава групичка от „протестъри“, обгрижвана обаче с могъща медийна подкрепа – а това не е трудно, понеже в доста медии, особено телевизии, не прибягват често до услугите на Разума; има собствена медийна група, която редовно преяжда от американски помощи; съветват го хора, които са герои на криминалната приватизация. Поне от половин година всички те му осигуряват едно дистанциране от Бащицата, от Онзи от Банкя, който всички те едва понасят. Само едно все още не е изчислено: какви ще ги дъвче Умопомрачителният, след като напусне канцеларията си, на кой паркинг ще се приюти.
Каквото и да се случи обаче, българската представа за държавност вече е олигавена.
Други публикации на автора можете да намерите в сайта www.kevorkkevorkian.com., както и в сайта vsyakanedelya.blitz.bg, който представя звездни моменти от легендарната програма
„Всяка неделя“.
Кеворк Кеворкян
В. Уикенд