Удри! Този живот е за смелите!

– И внимавай с тия телефони! – от скайпа право в очите и се прицели ухиленото личице. – Този път ще се опитат да те смачкат. Играта е по-мръсна отколкото предполагаш. Готова ли си за пореден път да отложиш търсенето на рицаря с белия кон и да се набуташ пак в лайната?

Очите и се напълниха със сълзи. Той беше безпощаден.

Беше си гангстер, откъдето и да го погледнеш. Още, когато стъпваше като слон в стъкларски магазин в журналистиката, в онези мутренски години, съдбата ги бе събрала в една разгулна нощ. Но не за секс. Дори не успяха да се влюбят така, както биха го направили в някой друг живот.

Той стъпваше по ръба. Тя също. Той беше бос от подземния свят. Тя ходеше по сопите и се вреше да вади на бял свят корумпирани мутри с бели якички.

Господ ги докосна в един моден бар в началото на 90-те.

Захарула бе надупчена на решето.

Прекратиха и договора във вестника, в който работеше. Научи го последна. Всички колеги зад гърба и шушукаха, тя бачкаше, докато една миловидна госпойца, която пишеше за балет, не и прошепна – ти, не знаеш ли, че вече не си на работа? Слезе при главния си редактор и той – една шушумига, която позореше зодията и на Стрелец, го заусуква – съжалявам, но така е по-добре…

Захарула си взе чантата, тръшна вратата и си отиде.

Освобождаването и бе всъщност предизвестено – тогавашният директор на полицията Любо Димитров и оръжният прокурор Иван Тодоров държаха шлифера на главния и редактор, а Захарула беше нагазила в дълбоките води на делото „Стамов”.

На всичкото отгоре журналистическия и късмет я намести на масата на Христо Асенов – Бацата, минути преди да стрелят в главата му. Онези, които искаха от него да свърши поръчкова мръсотия срещу ексантимафиот №1 на Варна Стамо Стамов.

Час и половина преди Бацата да усети вкуса на куршума, Захарула дописваше нещо в редакцията. По телефона и се обади Антонио:

– Асенов, иска да те види спешно.

Захарула направи опит да се измъкне, въпреки че интуицията и подсказваше, че Асенов не я вика случайно. На следващата сутрин трябваше да се гледа поредното дело срещу антимафиот №1 на морската столица Стамов. Ровеше от началото в тази помия, сътворена от военния прокурор Николай Колев и чорбаджиите му, и всяка информация в повече бе златна.

Този път обаче на Захарула хич не и бе до Бацата и до това, което искаше и да и каже. В друг случай би литнала, защото знаеше, че тези хора за безценни източници на информация, но сега сърцето и тупкаше на други обороти.

Беше безпаметно влюбена. И то така, че дори бе обещала да приключи с мръсната си професия, с мутрите, ченгетата, корумпираните типове и дори, о, боже, това наистина не беше за вярване – и с предложението да бъде първата журналистка, на която беше предложен коридор в Чечня за първите демократични избори там.

– Никога няма да те пусна да заминеш за Чечня. Ти луда ли си? Ще те убият някъде. Не мога да допусна да те загубя. Избирай! – гласът на мъжът, в очите на когото гледаше като изгубено дете, беше станал железен.

И тя, за първи път, без дори да съжали, без дори да се натъжи взе решението моментално – никаква Чечня. И направи избора си – да се носи на крилете на любовта.

Антонио звънна за втори път:

– Аре бе, Асенов каза, че има нещо страшно важно да ти каже. Идвай в „Кристал”.

Захарула имаше уговорка с нейна прятелка да я вземе от работа. През това време трябваше да я потърси мъжът на живота и и нищо друго нямаше значение. Асенов – също.

Само че онзи ловен инстинкт, онова чувство да си бърз като стрела и да не изтървеш удара, онази неистовост да водиш играта в журналистиката надделя и заедно с Илияна Захарула се понесе към „Кристал”.

На малката кръгла масичка, до прозореца вдясно, се вихреше забележителна компания. Бацата седеше непосредствено до огромното стъкло – витрина на „Кристал”, до него бяха Антонио и Иво Гела. Точно срещу него, пак до стъклото седеше Александър Багаев – човекът, който бе свидетелствал срещу Стамов, че му е искал 2000 долара подкуп, а впоследствие цъфнаха и двама бопаджии.

Бацата беше с видим загар, токущо прибрал се от Тайланд и демонстрираше страхотно настроение.

– Ето го, тоя олигофрен Багаев. Утре, да знаеш и аз ще дойда на делото на Стамов и ще свиделествам. Това е мръсна гавра и долна поръчка.

Асенов бе много специален. Със Захарула имаха странни отношения. Уважаваха се взаимно, никога не и бе давал някаква кой знае колко важна информация, или бе искал нещо от нея, но винаги, когато се засичаха някъде се упражняваше върху нея със злъчното си черно чувство за хумор. Всички разбираха, че Захарула е „най-страшната журналистка” и, че трябва да се пазят от нея. Бацата се забавляваше като дете, бъзикайки я, в същото време между тях имаше негласна спогодба – разбираха се само с очи.

Захарула нервничеше, защото бързаше да не изпусне гаджето си. А на Бацата му се забавляваше.

От цялата среща тя всъщност разбра, че Асенов иска да дойде на утрешното дело със Стамов, и че Багаев – жертва на притискнето от страна прокурора Николай Колев и цяла плеяда мръсници от варненската полиция и прокуратура, ще даде интервю, в което да каже истината. И че е готов да каже истината и пред съда.

Ставайки, Захарула протегна ръката си към Бацата и тя срещна неговата. Почти си допряха главите.

– Ей, влюбената, и утре да не се успиш за делото! – усмихна се широко Асенов.

-Няма да се успя. Ама и ти гледай да не дойдеш…

– Ако не ме качат в накой асансьор, ще съм там – бяха последните думи, които Захарула чу от Бацата.

Качиха го.

Две минути след като стана от масата. С гърба си усети, излизайки на тротоара, че нещо става.

Всъщност, нямаше даже звук, нито някакви викове.

Докато вървяха към колата на Илияна, Захарула усещаше с фибрите си, че нещо не е наред.

Някой бе стрелял през стъклото на „Кристал”, право в главата на Бацата. Само дебелото стъкло и още по-дебелата глава на Асенов го спаси.

Месеци по-късно, докато се подвизаваше в Шведския хотел с бинтована глава, в типичния си стил Асенов не пропусна да пореже Захарула:

– Ей, ти ми ги прати стрелците. Стана от масата и ме стреляха!

Малко по-късно само за няколко дни онези, които дърпаха конците на главния и редактор, постигнаха своето и я разкараха от вестника. Мъжът на живота и, както и се кълнеше във вечна любов, я заряза дори без да и обясни защо.

И избяга като плъх.

Захарула седеше в бара и си хленчеше на собственото рамо.

Тогава Той, брадясял небрежно и криво усмихнат направо и каза:

– Знам те. Хич да не ти пука. Тоя живот е за смелите. Удри!

Говореха цяла нощ за смъртта и той се удивляваше искрено как толкова я е страх, а тях беше изумена как той всеки миг е готов да я посрещне без да му мигне окото.

Той беше от „лошите”. Но всичките „добри”, с които Захарула се срещаше нямаха нищо общо с честността му, достойнството и справедливостта, на която беше способен.

Тогава кои бяха „добрите” и кои „лошите”?

Сигурно и двамата копнееха един по друг някъде дълбоко в душите си, но скалпелно бяха наясно, че мисията на връзката им в този живот е друга – бяха просто сродни души. И се учеха един друг на уроци.

Скайпа отново изписка.

– Не прави резки движения. И не рискувай. Ти си луда и безрасъдно храбра, но не се вързвай ако те викат някъде, ако искат да те набутат в някакви ципии. Играеш страшна игра, внимавай!

Захарула припряно и нервно му написа, че не е вчерашна. Той пак изпрати ухиленото личице:

– Да бе, да бе – да, нали те знам какъв балък си. Сега ако искаш да извадиш истината на бял свят, трябва да изиграеш и спецслужбите, и мафията, и тия селяни от прокуратурата, и полицията от Варна, които са миризливи продажни рушветчии. Ако си добра актриса, ще успееш, ако не си Мата Хари – ще те премачкат. Но аз тебе така и не те виждам да умреш в леглото…

Същата вечер Захарула получи обаждане по телефона от шефа на варненската вътрешна диреция Митко Димитров. Митко бе посредствен полицай. Послушен слуга обаче на червенобузестия чичко ген. Веселин Петров, който го бе направил свой заместник. Митко бе готвен за шеф на дирекцията, защото само той като верен паж, можеше да продължи мръсната схема, която бе оковала Варна от десет години – на срастване на мафия, полиция и магистратура в едно.

– Трябва да те видя спешно, по което и да е време! – гробовно изстреля Митко.

– Извън града съм. – опита се да се измъкне Захарула.

– Когато и да свършиш, по което и да е време, ми звънни. Трябва да се видим. Спешно е.

Час и половина по-късно, в една тъмна уличка, в кола с тъмни стъкла Захарула записваше със скрит магнитофон шефа на вътрешната дирекция.

– Кой го накара да влезе в това активно мероприятие? – брадясал, печален, умърлушен Митко изглеждаше като че е погребал баща си.

– Улицата беше негова! – процеди през зъби той.

Захарула се умихна:

-Никога не е искал улицата. Но сега ти казвам, че започвам война с цялата ви корумпирана пасмина от мръсни продажни ченгета и ако нещо се случи с мен – вие ще сте го направили!

Митко бе свел очи. Сигурно през главата му минаваше спомена за онази маса, когато с трепет в очите следеше телефонния разговор, който един „лош” човек водеше с Румен Петков. От когото зависеше Митко Полицайчето да стане директор.

Когато Захарула извади тефтера си и написа с големи букви ДАНС, Митко сбърчи трипръстово чело.

Лентата се въртеше в чантата на Захарула.

Веселина Томова

Откъс от книгата AFERA.BG