ТЪП И ПОМИЯРСКИ НАРОД СМЕ! НАРОД!?
Тъп и помиярски!
Тъп!
Помиярски!
Народ!?
Иван Иванов
Бележка на Веселина Томова: „Спасен“ „Спартак“?!?! Кура му … янко.
Светла памет на татко /Тома Захариев/ и на всички истински мъже, написали историята на ФК „Спартак“, пренесли се на зеления терен Отвъд! Зажумете, моля ви! Не гледайте надолу! Предстоят отвратително лицемерни „чествания“ на 100 годишнината на „Спартак“. „Честване“!? С филми за „феновете“ на „Спартак“? „Фенчетата“, дето се дупиха, на когото трябва и които хабер нямат нито от футбол, нито от „Спартак“? „Честване“ на надупените „фенчета“, или на ВЕЛИКИТЕ футболисти на „Спартак“?
Това не е вашия „Спартак“, ИСТИНСКИ МЪЖЕ НА „Спартак“, които сте Горе на небето! Не гледайте надолу! Това е „Спартак“ на измекярите.
…
Лято, 2001-а година. Някъде ей това време е било – август, септември.
Аз съм войник, но не просто и някакъв прост войник, а матрос, братленца – матрос от състава на Военноморските сили на Република България с вътрешно ведомствена длъжност „Авиоспециалист“ в поделение „Чайка“.
Нека това „авиоспециалист“ не ви подвежда – не съм правил сложни лупинги с вертолет, не съм предизвиквал възхита у наземния персонал с уменията на Румен Радев, не – задачата ми като човек с помпозна длъжност, беше два пъти в седмицата преди полети да включвам едни дебели кабели към вертолетите, за да им се заредят акумулаторите, мисля, че съм ви разказвал за това.
Работата беше лека, но за сметка на това гадна в частта „начало на работното време“ – трябваше да стана далеч преди пет сутринта, за да наръгам кабелаците в контактите на „летящите крави“, както галено наричаха машините си пилотите.
Хубавото пък е, че имах привилегията да разполагам с отделна стая в пристройката предназначена за персонала обслужващ тези „крави“ МИ-14.
Стаята не беше някаква лично моя, де – там разпускаха пилотите, щурманите, механиците и въобще всеки който се завъртеше наоколо. В нея бяха наблъскани части, бурмички, хеликоптерни двигатели, перки, гъби печурки пораснали върху куртката на Маршал Жуков, плановете на Сталин за отбраната на Сталинград, както и легло, в което всеки полагаше морните си кокали и мръсни гащи, но аз също можех да се възползвам от него и някоя вечер преспивах върху му, вместо да търпя миризмите на още петнайсетина некъпали се редовно в последните три месеца матроси.
Така, горното няма чак пък толкова особена връзка със сюжета, затова повечето го приемете като неизбежното лирическо отклонение на автора. Вече я карам по същество.
Един ден пристига спешна шифрограма, че Върховният главнокомандващ на Българската армия ще дойде на посещение в Поделение 36940 и всички трябва да сме строени на плаца на съответната дата и едва ли не да викаме „УРА“. Дет’ се вика – стандартна процедура.
Да, ама върховния главнокомандващ по онова време беше бат’ Пешо Коня – Петър Стоянов демек, а аз този олигофрен бракоразводен и треторазряден не го трая сега, не го траех и тогава.
Да се изтъпаня в това горещо време на оня нагорещен асфалтов плац и да стоя мирно пред тоя тъпанар, че и чест да му отдавам!?
Това само ако ми отворят оръжейната да си взема автомата и ми дадат два, само два бойни патрона – втория за контролен и за всеки случай, иначе не им стъпвам!
Не ми дадоха да импровизирам, но аз и не питах дали може, щото знаех какво ще ми отговорят и къде точно ще ме затворят за остатъка от службата, затова в деня на височайшето посещение се покрих в общата авиобърлога и носа си не подадох отвън.
Спомням си, че четях „Жълт труд“ изпънал се на леглото-курва, сърбах турско кафе направено на нерегламентирания котлон и полулегалното джезве и не ми пукаше, че съвсем наблизо президента Петьо се блещи с огромните си зъби и приема строя. В създалата се суматоха от визитата му никой и не разбра, че липсвам.
Днес и утре обаче, има достатъчно франкофони и фанфан лалета, които много държат цялата общественост да разбере, че са подготвили питки със сол, китки здравец и ще пеят Марсилезата на ключови места във Варна, откъдето да приветстват младото кюрпе и виден бабоеб Еманюел Макрон, понастоящем президент на Франция. Пусто да се отъркаш в преминаващата транзит и с пуснати сирени слава…
P.S. Надрасках това миналата година, по време на посещението на Макрон във Варна, а днес го припомням заради въодушевлението обзело варненските футболистчета и техните подмокрени мами при посещението на Баш бакана на Републиката.
Иван Иванов