ТРИ МЕСЕЦА ОТ РАЗСТРЕЛА НА АЛЕКСЕЙ. „ИМАШ ЕДНА КАРТИНКА, ДЕТО Я ПУСКАШ В САЙТА – СЪС СРЕДЕН ПРЪСТ. ТОВА МИ Е ОТНОШЕНИЕТО КЪМ БОЙКО“. ЛАВИНАТА.

Изкуството на прикриването означава да научиш всевъзможни трикове за замаскирането си, и то да ги усвоиш толкова добре, че никой да не заподозре как си се престорил на някой друг. За тази цел трябва да бъдеш безжалостен, хитър, търпелив и благ. Твоята безжалостност не бива да бъде грубост, хитростта не бива да бъде коварство, търпението не бива да бъде пренебрежение и благостта – простодушие.

                                                                                 Карлос Кастанеда

…. С Алексей престанах да говоря по темата, след като за пореден път хладнокръвно бе изслушал една моя яростна пледоария какви мишки са се нахакали в правителството, прокуратурата, ДАНС и МВР. Бавно повдигна поглед от чинията с плодове и ме отрови:

-Ти май не се отказваш, а?

-Някой ден, ако и на теб ти се случи такава несправедливост, по същия начин ще те защитя – приключих, отхапвайки канибалски зрънце грозде с цвят на патладжан.

Такива пророчества ги плещя понякога дори когато ям.

Месеци по-рано, докато с Алексей се изучавахме като диви животни – внимателно, бавно, надушвайки породата си, вярвайки, че няма нищо случайно и не вярвайки, че един от нас ще оцелее, ако станем на кълбо, респектирани един от друг, но знаейки цената, че в такава схватка не можеш вечно да играеш роли – поисках съвет от един човек, който го познава извън маската.

През годините са изяли заедно една торба сол и от време на време шепа ягоди, наръсени с пудра захар. Исках да знам дали мога да разчитам на Алексей в моята битка да закова мръсниците, облечени във власт.

„Колкото до въпросния човек, можеш да разчиташ на него, но ти е необходимо невероятно търпение и разбира се, не трябва да влизаш в неговите интереси. Не знам като какъв източник ти е необходим. Познавам го много добре, а също и манталитета му. Знам откъде е тръгнал и затова внимавай, защото не е безобиден. Ти си умна, но тук не поемай никакъв риск. Необходимо ти е търпение. Аз съжалявам, че го нямах на времето. Всичко, което ми беше казал, че ще стане, го направи, но мина доста време. Много от нещата не зависят изцяло от него, но ако се е ангажирал, то можеш да разчиташ“ – беше едно от посланията на човека, на когото имах доверие.

…Една вечер Алексей внезапно ме просна по гръб с обаждането си. В общуването си с мен той бе удивително предпазлив. До степен на виц. Нямам идея защо го правеше по този начин, но щедро се забавлявах на маниера му – никога не ми звънеше директно по телефона, ако искаше нещо да ми предаде, го правеше чрез посредници, а посланията бяха винаги като в стихотворение – пълни с метафори.

Онази вечер обаче телефонът наистина звънна с мелодията на „Имало едно време на Запад“. Бях му набутала този ринг-тон на номера. И да ме питате защо, нямам отговор.

По това време в сайта АФЕРА бях написала материал: „И предайте на Алексей Петров, че е пътник!“. Беше пролетта на 2009 година и докато слънчеви крила на ангели се препъваха по терасата ми, не съзнавайки, пак вещерски прогнозирах…

Загубих напълно думичките си, когато вместо да ме пита за всички конспирации, които подозирах, Алексей ме захвана за Яне. Благо, с усмивка, а ла: „Ти сега защо така го мачкаш това момче…“. Че го мачках като пластелин, мачках го… Накълцах Алексей по телефона светкавично, още повече че му бях набрала заради продължаващата прожекция на немия филм с безумията в разследването по „мегадознанието“ във Варна, които оставаха непокътнати. Той усети, че разговор не се получава и маньовърно се отегли:

-Сега не е удобно да говоря, ще ти звънна по-късно.

След два часа ми се обади не от неговия телефон и проведохме дебат на темата Яне Янев – има ли почва той у нас, защо съм толкова яростна към него и не може ли да я карам по-полека….

…Понякога съм голяма мръсница, но очевидно Алексей владееше мръсния занаят по-добре от мен.

-Защо употребяваш множествено число? – попита така наивно за това, че говорех за тях двамата с Яне в множествено число, че ако бе пред мен, щях да му хакна едно в междувеждието.

-А ти защо ми се обаждаш, за да спасяваш Яне? – натисках газта яко.

-Ще идваш ли към София? – внезапно промени темата Алексей.

Имах чувството, че се прозява.

… А когато пак преди изборите изтърсих, че искам път към Сретен Йосич, Алексей Петров ме пресече:

-Първо се срещни с Будимир Куйович.

Знаеше какво бих могла да откопча от Куйович – нерегламентираните срещи на Иван Драшков с него и онези договорки, и сделки, които не излизаха по вестниците. Но Алексей никога не бе онзи, който ми държеше ръчичката, както си мислеха всички онези, които не газеха дълбоките води на професията ми и ужасно елементарно ме бяха апликирали към името му.

-Дай ми път към него! – погледнах го с широко отворени очи.

-Ами той си има адвокатка, свържи се с нея… – усмихна ми се прелестно Алексей. Толкова.

-Искам канал към Сретен Йосич! Ти как мислиш, защо точно сега той каза, че Бойко Борисов му е бил покровител, докато се е подвизавал в България? – играех наивната си игра с Алексей.

-Ами… Някой му е казал да го направи – отвърна и внимателно потърси в очите ми дали се досещам кой може да е този някой.

Продължавахме да се разбираме без много думи.

…. Изборите бяха предвидими, но не съвсем. И до днес съм убедена, че Алексей изигра знакова роля в тях, и то в полза на Бойко Борисов. Много по-късно щях да прозра, че са „огледални образи“, но Алексей пак бе влязъл в роля. Няколко месеца преди да бъде арестуван, щеше да ми каже:

-Имаш една картинка, дето я пускаш в сайта – със среден пръст. Това ми е отношението към Бойко.

…

Слуховете, митовете, интригите и легендите пълзяха като лепката паяжина около нас. Спрягаха ме за негова любовница, шушукаше се, че той ми диктува какво да пиша, а след излизането на „Бандитска Варна“, в която описвах контактите си с Алексей Петров, стана почти невъзможно да убеждавам някого, че не съм куклата на конци на Трактора.

В типичния си стил Алексей поддържаше маниера на поведение „нито потвърждавам, нито отричам“. Любимата му хватка.

Хитростта му да се възползва от нова, което му носи влияние, бе завидна. Правеше го елегантно, нехайно – като че небрежно издухваше дима от пурата си, но винаги на място, ключово и така, че да сгъсти напрежението.

Много по-късно щях да чувам от съвсем различни лица, гравитиращи във взаимно изключващи се кръгове, как Алексей се хвалел, че е собственик на АФЕРА, и как в същото време яростно е отричал, как дори с тънка усмивка е намеквал, че аз съм неговото момиче, каквото и да означава това, и същевременно се е кълнял, че няма нищо общо с мен.

Познавах го и дори не се ядосвах, когато чух от мъж, че съм била любовница на Алексей и той лично му го доверил. Алексей си беше Алексей – умееше да се възползва от нещата, до които се бе докоснал. На моменти го правеше виртуозно, в тази игра бе майстор, но имаше неща, в които самонадеяността и липсата на гъвкавост, което иначе си бе странно за неговата порода, щяха да го провалят.

Завършвах „Бандитска Варна“. Алексей последен разбра за книгата. Вече бе заложена за печат, когато чу от мен, че има цяла глава, посветена на него.

-Верно ли? – ме попита той – И си описала как се срещахме тук на „Спартак“? Леле… Прати ми главата, да я прочета…

-А, не, Алексей! Ще прочетеш книгата тогава, когато излезе от печат.

…

Дни преди края на август 2009 година с Лъки бяхме в „Спартак“. Бойко бе спечелил изборите. ДАНС започваше да се сгромолясва. Шефът на контраразузнаването Рашко Зайков и шефът на секретното звено ОСА в ДАНС Велин Хаджолов напуснаха, разкривайки как ръководни кадри в ДАНС работят за чужди спец. служби и как всеки може да бъде „сготвен“ по поръчка. Алексей бе водил война срещу Драшковия кръг в ДАНС и сега мачът се обръщаше. Отборът на Драшков се завръщаше на бял кон. Всички си мислеха, че Алексей също вече е вън от ДАНС, но той все още бе там. Още не бе настъпил 31 август, когато сам тръшна вратата на Агенцията.

-Живот си живеете… Ако знаеш какви неща съм замислил, Томова… Ама ще те чакам да пораснеш малко и тогава ще ти кажа… – премина в тръс покрай мен Алексей, говорейки в движение.

Малко хора знаеха, че когато говори, особено по телефона, той ходи. Дори и когато е в ресторант. Месеци по-късно с Лъки иронично се подсмихвахме: „Леле, как издържа в килията, сигурно циркулира напред – назад…“. …

…

…Алексей ме погледна пронизващо и не трепна:

-Знаеш ли какво стана, като занесох доклада на Бойко? – проточваше думите Алексей, давайки ми време да разбера, че това ще бъде отговор послание. – Първото, което поисках е докладът, който занесох да бъде заведен по надлежния ред. После запалихме по една пура и Бойко вика: „ И АФЕРА к’во?“, а аз му отвръщам: „Е, к’во АФЕРА? АФЕРА си е АФЕРА“.

-И после к’во? – саркастично запитах.

-Ами нищо – разсмя се Алексей.

….

-Аз съм див и много крив … – отрони Алексей. Маската му се свличаше. И двамата бяхме горди и не падахме по гръб, но онази вечер нещо се носеше из въздуха. Нещото, което ни направи по-близки. Изумително си беше отвсякъде да наблюдаваш две дърлещи се дечурлига, непримирими един към друг, тихичко и почти съзаклятнически да си говорят цяла нощ, склонили глави.

-Мога ли да ти задам един личен въпрос? Ако искаш ми отговаряй… – да си призная, внезапно го измислих. – Има ли нещо общо Бойко със стрелбата срещу теб?

Алексей мигновено се стегна. За част от секундата цялото му същество влезе в боен ритъм. Ако някой го видеше посреднощ точно в този момент, никога не би предположил, че е пил или часове наред е седял на тази маса.

-Ти що ми го прасна този въпрос? – рязко ме попита.

-Винаги съм искала да те питам. Нищо преднамерено…

– Косвена връзка може и да се търси, но не това, което се пише и говори… Ако започна да говоря за това, много интересни неща станат ясни. Следващия път, като се видим, обещавам ти, ще ти кажа и някои други неща за това, което се случва…

… По време на вечерята Алексей наистина ме запита дали не ми тежи в повече името му, което стелеше около мен от мълвата…

-Вече ти идва в повече, нали? – погледна ме за първи път някак тъжно Алексей.

Кимнах с глава. Той замълча. За първи път го видях истински самотен.

….

За Коледа написах на Алексей смс:

„Честито Рождество Христово! Всеки изход е вход към нещо друго.

-Елате докрая!

-Не можем, страх ни е!

-Елате до края!

-Не можем, ще паднем!

-Елате до края…

И те дойдоха. И той ги блъсна. И те полетяха…

Желая ти верни крила, които да споделят полетите ни.“

Бях направила всичко, което можах.

Толкова.

Предстоеше срутването.

…………………………..

ЛАВИНАТА

Коварна зима.

Средата на 80-те години.

Специализиран отряд с тероризма /СОБТ/ провежда учение в Стара планина.

Пада лавина.

Всички 22-ма обучени бойци са затрупани. Само двама успяват да издрапат, качвайки се върху дърветата.

Единият е Алексей Петров.

Двамата изравят едно по едно вледенените 20 момчета. И успяват да ги върнат в този им живот….

Час и половина не могат да откъснат Алексей от единия, когото не успява да спаси. С вкочанени ръце и кипящо сърце, той яростно не спира да прави опити да го върне. Час и половина е впил дъх в него и никой не е в състояние да го отлепи от излетелия в отвъдното.

Тогава никой не пише по вестниците тези неща. Сега – също.

-Това е Алексей! – каза ми мъж с обветрено лице, който се е въртял в онази лавина.

…

Веселина Томова

Из книгата и „BG Афери. Алексей и останалите“