Трима Бойковци. Истории за вождове

“Как така?” – рекъл Сталин и дал съответните нареждания. Направили юбилея, само дето се оказало, че Михалков бил на 30 години, та тържествата малко подранили.

Той беше голяма фигура, “дядя Стьопа”, и е могъл да си позволява и такива шегички. След Сталин и всички други вождове, макар и от доста по-малък калибър, все са го ухажвали, Путин също, и той още два пъти е писал руския химн.

Та и “Комиците” малко бяха подранили, но пък иначе Вожда беше налице. Бойко обича подобни забавления, преди време ходи за седми път да гледа “Големанов”, пак с Любо Нейков. Той не се притеснява да крие симпатиите си към някого, а в случая очевидно има слабост към Нейков. Не го целуна в устата, след като накрая разряза юбилейната торта – не стигна чак дотам, но си личеше, че го обича. Любо пък се опита да го придърпа към себе си, но не успя. Понеже все пак е само един еднокрилен гардероб, а пък Бойко е трикрилен. Тази сценка беше много интересна, умилителна и показателна.

Главно заради знаците, които излъчваше, макар че и някаква скованост имаше в дъното й.

Ясно е защо Бойко е отишъл на юбилейното представление – той си е такъв, не може да отказва подобни покани, приема ги и това му дава възможност да покаже своята добронамереност, това е ценно качество за пред публиката.

Но на мен ми се иска да е отишъл и за да се свери със своето сатирично подобие.

Обаче в състояние ли е Нейков да му даде подходящото огледало, в което Вожда да се огледа?

Беше много любопитно да се наблюдават реакциите на Бойко по време на представлението – на какво се смее, кога се въздържа, достатъчно естествен ли е и пр.

Тези реакции са показателни за един държавник – ако специалистите го наблюдават внимателно, могат да научат извънредно много за него. Навремето руските служби бяха ровили дори в остатъците на френския президент Жорж Помпиду в тоалетната, понеже имаше слухове, че не е добре със здравето, и те си правеха сметките дали да залагат на него. Сега не е нужен чак такъв героизъм, едно представление върши същата работа, та дори и по-добра.

Бойко е добре със здравето, това е ясно, и повечето пъти уцелваше точно кога да се засмее. Той знаеше, че една камера го дебне през цялото време, и дори сам поглеждаше към нея. Стана малко по-напрегнат, когато Нейков започна да го имитира в коронния си етюд – и тогава пролича, че на Бойко сякаш му е омръзнало това негово подобие, понеже в него от доста време няма нещо различно. Нещо, което да те сепне, нещо истински саркастично, както се полага, когато моделираш образа на един премиер. Това е сатира, която прелива от любов и на Бойко вероятно това му е ясно. В повечето случаи усмивката на Бойко, когато гледаше другия Бойко, бе по-скоро неестествена, тя дори изразяваше някаква неловкост от някои реплики. Не стана съвсем ясно дали се притеснява от себе си, или се чуди дали трябва да се засмее. Но, тъй или иначе, не беше много естествен. Трябваше обаче да си дава вид, че се забавлява със самия себе си дори когато вижда нещо не особено оригинално или смешно.

Живков много обичаше актьорите от Сатирата, те имат невероятни истории с него.

Големите звезди на този театър вече са на пределна възраст, но така и не ги описаха. Но той общуваше насаме с тях, не се подлагаше на изпитанието да гледа себе си и да се чуди как да реагира. Това не беше и възможно в онези години. Но според мен никога не би си го позволил, сигурно щеше да го сметне за неприлично. В смисъл, че самият той ще прояви неприличие да дотяга с два свои образа на публиката. Разбира се, в случая с “Комиците” Бойко няма никаква вина – все пак той не е стигнал дотам да пише и сценариите на шоу програмите. Но има време.

Никола Анастасов разказваше за един невероятен случай. След някакъв празник във Владая Живков поканил участниците да се почерпят. Той използваше тези срещи, за да представя новите си идеи, сигурно е искал и да ги провери по някакъв начин. По някое време взел да говори за тъй нареченото хидропонно земеделие, за зеолитите и пр. И се обърнал към генерал Кашев, шефа на УБО, и му наредил веднага да донесат от кабинета му в ЦК една саксия, за да покаже на аркашките за какво става дума.

Продължил речта си и след 20 минути вратите с трясък се отворили и четирима охранители с усилия вкарали в залата огромен фикус.

“Неее!!!” – изпищял Живков. – Не това, бе. Трябваше да донесете онази малка саксия, която стои на бюрото ми.”

А ония, като им казали, че трябва да донесат саксия, взели най-голямата, както се полага на Вожда.

Има и една друга история, вече с участието на Мамалев. Живков отишъл на някаква премиера в Народния театър и сетне, какъвто бил обичаят, се качил заедно с актьорите в Клуба на Антикаджиев. Тръгнала поредната му реч, този път за Юлския пленум и неговите намерения, които пак били написани върху вода, но кой да го знае. И Живков по някое време се разсърдил, все по-ядосан взел да говори за недостатъците и безобразията на соца и на няколко пъти попитал: “Кой е виновен за това, кой, ние най-сетне трябва да го кажем, кой е виновен” и т. н.

И изведнъж в пълната тишина след поредното “Кой е виновен?” един слаб гласец казал: “Аз, другарю Живков!”

Всички се стреснали, а ония, приятелите на фикуса, дори подскочили. Малкият Мамалев бил вдигнал два пръста и си признал: “Аз, другарю Живков.”

Никога не съм питал Жоро дали това е вярно, защото много ми се иска да е вярно. Може и изобщо да няма такава история, може би тя просто е мит, предназначен да разтовари общата актьорска памет. Все едно, Мамалев трябва да е доволен, че изборът е паднал върху него да бъде герой на този мит.

Да се върнем към юбилейната торта. Писах вече веднъж, че гладът и беднотията унизиха българското актьорско съсловие до крайна степен, мнозина от най-добрите актьори се захванаха с боклукчави роли и ангажименти.

Навремето Калоянчев, Парцалев и Мутафова също правеха халтура, но тя все пак се държеше в някакви прилични рамки. Имаха грамаден успех, особено на живо, и в телевизионните им халтури също имаше много свежест и смях. Бяха много обичани, а тези техни странични изкушения бяха многократно компенсирани от знаменитите им превъплъщения всяка вечер в Сатирата.

По някое време Нейков благодари на актьорите си и каза, че това са най-добрите актьори изобщо. И Слави го казва често, та не е лошо да се разберат къде всъщност са най-добрите. Иначе са си добри, разбира се, и вероятно са се притеснили от тази прекомерна хвалба.

След един от първите спектакли на “Комиците” предположих, че главният проблем на подобно кабаре ще бъде следният: когато се втренчват в управляващите, по-скоро само ще ги галят с някакво перце може би от ония, които се продават в секс магазините.

След двеста издания става ясно, че като цяло “Комиците” са намерили подходящия ключ към днешната публика – тя видимо се забавляваше на юбилейното им (по броенето на Михалков) представление. Хората искрено се радваха, предполагам, че не е било заради Бойко. Очевидно е, че вече има трайна връзка между публиката и типажите на трупата, а това никак не е малко.

И Краси Радков влиза доста често в кожата на Бойко, затова си направих труда да сравня два етюда за него – този на Нейков и последния на Краси Радков от 17 юни.

Изскочиха интересни неща. ЛюБойко на Нейков е далеч по-деликатен, неговият образ използва главно познати клишета, почти нищо не е кой знае колко оригинално в него. Това не е и толкова лесно, понеже Бойко е навсякъде, има вече цял отрасъл, който бълва вицове за него, Мрежата е пренаселена с образа му, дори вече има бойковедение и пр.

ЛюБойко се придържа в тази конвенция, а и самото име на героя подсказва за определена любов към прототипа, онова перце старателно се използва. Този тип сатира можеше да мине и преди промяната от 1989 година. Разбира се, щеше да бъде показана на някое коледно тържество на Политбюро в резиденцията в Бояна – щяха да го гледат двайсетина души, а пък Живков щеше внимателно да наблюдава реакциите на обкръжението си.

Пътьом една друга история за Сталин. Той гледал всички премиерни филми. Когато дошъл ред на “Чапаев” и прожекцията свършила, той, без да се обръща, попитал от първия ред, където винаги седял сам: “Кто сделал эту картину?”

Настъпило кратко мълчание, в което се чуло глухо тупване – единият от режиьорите Братя Василеви припаднал. Но сетне всичко се оправило. Сталин настоявал за съкращения и все пак “Чапаев” излязъл без промени. Но Вожда не бил толкова любезен, когато гледал себе си в един филм, където ролята изпълнявал Михаил Геловани. И се троснал: “Не знаех, че съм толкова красив и толкова глупав.”

Образът на Радков е доста по-различен, много по-остър, но в него не личи неприязън. Освен това е и много по-злободневен – в последния скеч например не ставаше дума за Млечния път, а за вота на недоверие или за учудващата реакция на Бойко срещу един никакъв въпрос на Виктория Петрова.

Радков се старае да огруби прототипа си, дори е малко краен. Във всеки случай е очевидно предизвикателен, но така се прави сатира.

При Слави има още една особеност – и тя е самият той.

В шоуто му скечовете обикновено се представят като диалог, а това носи рискове. Водещият, който и да е той, има своите пристрастия и понякога трудно ги скрива, докато актьорът е с коренно различна задача. Това е жанр “две в едно” – интервю и сатиричен етюд. Като оставим настрана въпросите на Слави, може да се окаже, че и Радков не е толкова остър или зъл.

В крайна сметка при Слави търсят актуалното, а това ги прави по-директни и критични, ако оставим всички други съображения настрана.

Разбира се, трябва да се направи и уговорката, че в едно юбилейно издание хуморът, особено когато е адресиран до твой гост, не може да е хамалски. И все пак сравненията сякаш не са в полза на ЛюБойко, ако говорим за сатиричното осмисляне на ролята на един толкова популярен политик.

Стори ми се, че само веднъж истинският Бойко се подразни, въпреки че пак се усмихна. Това беше в онзи момент, когато Нейков се обърна към него от сцената и каза: “Тоя се прави на Любо Нейков, виж го!”

Тази реакция е много показателна, струва ми се, но вие и сами можете да я анализирате. За подобна реплика Гецов за дълго изпадна от ловната дружинка на Живков. Сега, разбира се, няма такава опасност. Пък и не знам Нейков да ходи на лов.

Бел. ред.: Другите дописки от рубриката “Приказки за телевизията” можете да прочетете в сайта на “Труд” – в рубриката “Кеворк”, както и на kevorkkevorkian.com.

Предишната дописка бе прочетена от 42 958 души и коментирана 65 пъти.

Актьорите Нейков и Радков често навличат кожата на Бойко. Любо е доста деликатен, той гали с перце. Краси е остър и предизвикателен. Печели онзи, който е наясно, че сатира с прекалена любов не се прави.

Кеворк Кеворкян

В. Труд