ТОЙ БЕШЕ МОЯТ ЧОВЕК. „ИМА САМО ДВА ТИПА ХОРА, НЕ ПОВЕЧЕ: ТВОЙ ЧОВЕК И ЧОВЕК, КОЙТО НЕ Е ТВОЙ“

Тази глава от книгата ми „Хвани ме за кобура“ написах преди година. Пратих я на моето смело, истинско момче – Пенчо, да я прочете. Онова, което ми каза тогава, след като я прочете, оставям за себе си. Съкровенните неща са за между двама. Беше ми позволил този път да го напиша с истинското му име – Пенчо Иванов. Господ ме спря да довърша окончателно книгата, показвайки ми, че спасението на майка ми е по-важно.

Днес публикувам този откъс от недовършената ми книга „Хвани ме за кобура“ в памет на моят храбър боец, светлата душа – Пенчо Иванов. Знам, че ще дойде времето, в което тази глава ще изглежда различно и той ще чете – този път от Горе! – какво още ще напиша за него.

Нищо случайно няма на този свят. Бог ме спира на няколко пъти да довърша тази проклета книга. Пенчо ме питаше: „Какво става с книгата?“, докато спря, защото бе до рамото ми, когато посрещах удар след удар.

Сега, чисто, смело, мое момче, ти пак ще ме вдигнеш! ЗНАМ. Ще стана, ще изправя глава, ти ще надничаш зад гърба ми, този път невидим, и няма да се дам. И този път няма да се дам! Защото ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕШ С МЕН. А ти, може да си ме виждал рухнала, но никога на колене… Както не те видях на колене и аз. Затова се обичаме.

ВЗРИВ ЗА „АГЕНТ НА ДАНС”. ЗАРАДИ РАЗЧИСТВАНЕ НА СМЕТКИ В СПЕЦ.КРЪГОВЕТЕ, АКО ОТКАЖЕШ ДА ТОПИШ, ТЕ БОМБЯТ

Ако сте забравили какъв беше финала на книгата ми „Бандитска Варна”, да ви припомня за всеки случай:

„Когато убиха ДАНС, Агент Купър ми написа: „С края на ДАНС свършва приказката, че нещо може да се промени в България. Корупция и синтетични наркотици ще хранят новите властимащи…, а агент Купър си отива тъжен вкъщи, този път завинаги.”

И ми пожела да бъда смела, но не и безразсъдна.

Алексей? Алексей си беше Алексей и от него аз, заклетият солов играч, научих, че да бъдеш в екип с някого, означава и да умееш да чакаш. И дори и да нямате връзка помежду си, трябва да улавяш вибраците на другия. Ако имаш сетива за това и ти е дадено, екипът ще е неуловим за никого.

Да не си мислите, че ми и чел лекция за това? Сама го научих от него. Как, не ме питайте.

Точно от онези, които иначе щяха да ни вдигат паметници  на нас с Лъки, чувахме потресаващи горчиви неща  за себе си.

С Лъки имахме едно наше място.

Той бе толкова млад, че ми се свиваше сърчицето за него, когато със стиснати устни, все още мъчително извървяваше стръмната пътека до истината, че тук, на това място, благодарността бе мръсна и неприлична дума.

Вгледах се в него внимателно и вместо да го погаля, дрезгаво изръсих:

– Майната им, Лъки! Каквото и да говорят за нас, действахме като патриоти.”

Истинското име на Лъки е Пенчо. Иванов.

В „Бандитска Варна” той пожела да не го обозначавам, защото и без това, покрай мен бе станал мишена, и аз му измислих литературния псевдоним „Лъки”. По онова време двамата с Пенчо свършихме толкова от мръсната работа на ДАНС във Варна, че можеха да ни дадат медали и пожизнени пенсии, докато наперените „агенти” си бъркаха в задниците и единственото, с което се занимаваха бе да обикалят кафенетата, изживявайки се като ербап „опер” – и. Велин Хаджолов вече ви описа с петмезен патос що за „оси” бе произвела ДАНС, чрез което лъсваше как нефелността и чиновническото бездушие, примесено със самочувствие на овластени апапи, реещи се в облаците, бе изрисувало гротескната картинка на Агенцията за национална сигурност.

ДАНС обаче бе такава, каквато я бяха режисирали и когато ние опряхме до нея, скоростно прозряхме, че мисията ни е печално невъзможна.

С Пенчо бяхме свършили толкова лайняна оперативна работа, която костюмарчетата, махащи гащи из Варна като агенти на ДАНС, не бяха дори и сънували, дремещи пред компютрите си, за да изсмучат поредния неграмотен дежурен рапорт. След всичко онова, което бяхме изровили за обвързване на висши полицаи и прокурори с мафията, нищо не се бе случило. Информацията ни, подплатена с доказателства, потъваше в „хабилитираните” чекмеджета на Агенцията, ползваха я вероятно, за да си разчистват личните сметки, а ние, като слаломисти, в движение се учехме как да оцелеем сред курвенските игрички на „спецовете”.

Литературният псевдоним „Лъки”, който залепих на Пенчо, бе също използван в гадничките активни мероприятия, дирижирани от придвидимата интелектуалност на ченгетата, които вместо да се съсредоточат в онова, което биха направили за националната сигурност на държавата, се пъчеха с постиженията си като интриганти. Неможещият да диша без медийно осветяване Веселин Данов, с налудничава усърдност, даваше шизофренични интервюта в жълтите вестници, в които твърдеше, че „Лъки” бил псевдоним на „агент от ДАНС”, който „заедно с Алексей Петров го вкарали в затвора, за да вземат бизнеса с наркотици и проституция във Варна”. Спасявайки собствения си задник, Данов бе дал дори и подобни „тежки” показания по делото „октопод”,  с главен обвиняем Алексей Петров, които бяха толкова смешни, че вероятно и самите прокурори, ползващи Данов като парцал, си даваха сметка, че са се отзовали на една страница с Остап Бендер.

В ДАНС нямаше агент с псевдоним „Лъки”. Има неща, които все още не мога да разкажа, но Пенчо бе направил такова „показно” на дансаджиите и то абсолютно сам, че бе накарал ченетата им да паднат от удивление и вероятно от завист. И то не за да овладее нечий мръсен бизнес, а за да помогне на държавата, чиято национална сигурност пазеха стотици „оси”, на които, както казваше баба ми, сърцата им в лайна увити…

И двамата ни свързваха с Алексей Петров. Натрапчиво, настойчиво, задължително и умишлено. С мен бе малко рисковано, все пак бях журналистка, и нямаше как да ме стъпчат като божа кравичка, бутаща се под калните им кубинки. Пенчо обаче бе удобно избраната боксова круша, която да млатят, докато не поддаде. Хем му треперех, хем се смеех вътрешно, чистосърдечно забавлявайки се с милиционерските им напъни.

Познавах си момчето. Въпреки престъпно младите си години бе истински диамант, който службите така и проспаха, а и той бе прекалено прозорлив, за да знае, че у нас да работиш с „костюмарчетата” не е като в натъкмения филм „Под прикритие”, в който един некадърен „внедрен”  актьор рецитираше на пресекулки, вместо да псува. В реалността на България спецслужбите сами пържеха „своите момчета” и сами ги елиминираха. Защото играта на „спецовете” бе да вързва техния частен зар, а не дюшеша на републиката.

И докато ни апликираха към Трактора, само ние двамата си знаехме колко го беше еня Алексей Петров за нас. Толкова му беше милно за „неговите хора”, че вероятно по-ценно би се държал с враговете си. Нито аз, нито Пенчо обаче, бяхме измекяри. Една от спойките между нас, която никой не можеше да разбие, бе, че имахме сърца, както обичаха да се изразяват на улицата. Впрочем, в спецслужбите бе огледално – и там, ако си помияр и нямаш сърце за една стъпка поне храброст, цял живот ще си останеш „силен”, само ако си на висок пост, или си толериран от „висша позиция”.

На 31 януари 2011 година в малките часове на нощта ме пробуди по телефона Пенчо. Изтръпнах още като видях името му на дисплея. Вече знаех, че играта е загрубяла.

– Сложиха бомба… Взривиха колата… – задъхано, но подчертано хладнокръвно ме събори Пенчо – Добре съм… Моля те, направи нещо, спри ония, колегите ти, да не пишат глупости…

Поръчителите обаче се бяха погрижили вече, иначе вечно неразбралите и пропуснали нещо дописници, да бъдат изстреляни „на събитието”. Имах своите подозрения кой стои зад бомбата. Знаех, че Пенчо не дължи никому пари, както и че не се бърка в нечисти бизнеси. Изчаквах да проследя кой как непремерено ще се набута, за да нанеса сабления удар.

Активното мероприятие обаче ми бе поднесено на тепсия от измекярската ръчица на човек, който бях хранила, поила и почти осиновила, в материал, публикуван във в. Труд – с огромно, тлъсто, крещящо заглавие:

„Взривиха колата на нарочен за агент на ДАНС

Ауди А6″ стана на парчета след взрив във варненския квартал „Аспарухово“. Самоделната бомба се задействала минути след 2 ч и събудила жителите на ул. „Костур“, където лимузината била паркирана. След инцидента предната част на колата е напълно съсипана. Антимафиотите предполагат, че бомбата е била поставена за сплашване, тъй като взривът не бил мощен.

Луксозната кола карал Пенчо Иванов, собственик на заложна къща на ул. „Розова долина“ и наемател на бар в града, научи „Труд“. Преди три месеца мъжът се разделил и с БМВ-то си, което неизвестни подпалили.

Името на бизнесмена нашумя покрай разследването срещу 24-ма души, сочени за „мафията на морската столица“. Иванов е познат и като Агент Лъки от книгата на местната журналистка Веселина Томова „Бандитска Варна“. Там тя описва, че Агент Лъки е внедрен в кримиконтингента с благословията на ДАНС и Алексей Петров.

От прокуратурата вчера потвърдиха, че Иванов е разпитван по делото срещу варненската мафия, което предстои да влезе в съда. Но уточниха: „Няма данни за трудови правоотношения на лицето с ДАНС. Официално по това време е бил продавач консултант в заложна къща „Арес“, собственост на Веселин Данов (бивш общински съветник от Варна, осъден за сводничество – б.а.).“

Оказва се, че по документи взривеното „Ауди“ е на 46-годишна жена с фамилия Петрова. Пред полицаите дамата отрекла тя или съпругът й да са заплашвани.

Съседи разкриха, че Петрови въртели бизнес в курорта Албена. Съпругата работела в администрацията на дружеството, а мъжът й бил концесионер на плаж. Комшиите уточниха и че аудито им било продадено, но все още не било прехвърлено на името на Иванов. За него чули пък, че напоследък изпаднал в тежки финансови затруднения.”

Ако публикацията бе дело на столичен журналист, който просто е написал някакви безумия, диктувани му от заинтересовано ченге, щях да се разсмея, но дописката бе сътворена от варненската журналистка Юлия Кунева, която минаваше за моя приятелка. Стотици пъти бе яла и пила на моята маса, помагах и финансово, защото винаги беше бедна, гладна и проблемна, седеше часове наред на купони със същия „агент Лъки” и прекрасно знаеше, че не е никакъв агент на ДАНС „внедрен с благословията на ДАНС и Алексей Петров в ъндърграунда”.

През годините, когато в „Труд” излезеше някой подобен материал, в който като в тюрлю-гювеч бяха скалъпени купища идиотщини, самата Кунева вдигаше невинно рамене и се оправдаваше: „Ами, к’во да направя… Поръчка от София”. Самият начин на отразяването от „Труд” на някакъв си взрив в провинцията – с преднамерено огромно заглавие, като че ли е взривен Таки или Баретата, вече беше ясен знак, че правят напълно умишлено Пенчо мишена.

Бях бясна. Никога повече не проговорих на Юлия Кунева. Прощавах, но никога не забравях подлостта от човек, на когото бях правила прекалено много добрини от чисто състрадание. Тя дори не се обади да ме попита за онова, което не знаеше, и с което можех да и помогна, за да напише истината, която така и никога не научи.

Девизът на този вид кореспонденти – „кооператори”, които пишеха под индиго, съгласувайки едни с други дописките си, макар и в различни вестници, бе циничен: „На кого му пука за истината?!”.

Пенчо на третия ден вече знаеше кой е изпълнителят на поръчката. Стисках зъби и мълчах, въпреки че можех да размажа ПОРЪЧИТЕЛИТЕ. Никой не бе успявал в живота ми да ме научи да стопирам припряността и нетърпението си, но 25-годишният Пенчо единствен хладнокръвно успяваше да ме води по тази пътека с изумителната властност на Учител.

Моментално бе задействан и Веселин Данов, който в интервю за жълт вестник пред дописника Филиповски – перманентно контролиран от полицаите, ръсеше:

„- Весо, покрай случая с взривената кола на сътрудник на ДАНС, в медийното пространство се завъртя и твоето име. Имаш ли нещо общо?

– Нямам нищо общо с това.

– Появиха се слухове, според които ти си сочен като един от евентуалните поръчители на атентата…

– Абе, това са глупости! Синът ми Христо е кръстник на детето на Пенчо и с него изобщо няма никакви проблеми.

– А ти в какви взаимоотношения си с Пенчо Иванов, станал известен от книгата на Веселина Томова „Бандитска Варна” с псевдонима агент „Лъки” ?

– В никакви. Аз не съм го виждал от 2 години. А пък преди това съм го виждал покрай сина ми. Те бяха близки с Христо и никога не са били в лоши отношения. Другото са журналистически тъпотии и пълни простотии на разни болни мозъци и алкохолици.

….- А Пенчо Иванов с литературния псевдоним агент „Лъки” бил ли е агент на ДАНС?

– Това не мога да ти кажа. Питай този, който му е дал псевдонима дали знае. Никой не ми докладва кои са агентите на ДАНС, все още. За това кои са на МОСАД и други служби ми се обаждат, ама на ДАНС – не (смее се).

– А има ли Пенчо Иванов някакви врагове? Кой би могъл да стои зад взрива?

– Откъде да знам?!Това е едно момченце никакво. Нито го знам, нито ме интересува. Нито ми е направил нещо лошо или добро. Нямам никакъв контакт с този човек. Нали ти казах, че работеха със сина ми Христо. Имаха заложна къща, но по едно време я затвориха. Сега не го знам какво прави и не ме интересува.

– Появиха се информации за твои изказвания, че ти самият имаш касация с внедряването на агент ”Лъки” под прикритие в ъндърграунда…

– Имало е всякакви изказвания, писания и интерпретации. Това няма никакво значение. Кое е вярно и кое не… не искам да задълбавам на тази тема. Нека да отговорят от ДАНС на този въпрос. Ако оттам кажат, че Пенчо им е бил агент, значи им е бил. Аз как да кажа дали е така? Слава Богу, още не съм работил там, а всъщност – може би е за жалост. Ако работех в ДАНС, нямаше да ми правят такива мръсотии.

– А кой стои зад тези мръсотии, които твърдиш, че са ти били направени?

– А, не знам. А и не са медиите мястото, където да коментирам тези неща.

– Изговориха се и се изписаха много неща, намесиха се много имена…

– Само едно ще ти кажа. Лично Сергей Станишев е забранил да ме вадят от ареста по какъвто и да е повод. Забраната е наложил при свое посещение в Плевен.

-Сериозно?

– Да, съвсем сериозно ти го заявявам. До момента на никого не съм казвал това нещо.”

Съчиненията на Весо Данов по въображаемата му картинка в развинтената му фантазия бяха толкова нелепи, че само идиотската лъжа, че синът му бил кръстник на детето на Пенчо, срутваше скалъпените му глупотевини от раз. Кръстница на синът на Пенчо – Крис бях аз, а не Христо Данов.

Това обаче нямаше никакво значение. Целта бе Пенчо да бъде внушен като агент „Лъки” от ДАНС. Никакво значение нямаше, че „Лъки” е мое авторство, а аз все още не бях назначена за водещ офицер на Пенчо в Агенцията за национална сигурност. Трябваше да го притиснат, да го омаскарят, да го „осветят” по техните психопатийни интригантски упражнения. И да го смачкат. Още при първите разпити след взрива на автомобила, „спец” ченгетата дори не криеха намеренията си. Вместо да търсят изпълнителите и поръчителите, те непрекъснато обработваха Пенчо:

– Виж сега, ние знаем откъде са нещата… От София са… От твоите приятели в столицата… Дай сега, да ти помогнем, да направим нещо…

Който познаваше истински Пенчо знаеше, че той притежава удивителен маниер да се гаври напълно любезно, усмихнато и сериозно, и то така, че след толкова години и аз продължавах да му се вързвам. Разпитите се съсредоточаваха в намеци единствено върху това – ходи ли често Пенчо до София, как ченгетата са напълно наясно откъде идва взрива, как едва ли не Трактора е взривил автомобила, и как те могат да му помогнат, ако и той им помогне естествено…

От Пенчо се искаше да даде показания срещу Алексей Петров. И то такива, каквито му бъдат продиктувани. Знаех, че няма да се спрат дотук. Умолявах го, въпреки че знаеше кой е поставил бомбата в колата му, да не прави никакви излишни движения и да се потопи. Трябваше просто да устискаме, тия мръсни типове нямаше да бъдат вечно на власт. Треперех му като на син, но той ми беше повече от син – беше моят най-верен брат по оръжие. Познавах душата му и знаех, че от него мръсник никога нямаше да се получи, колкото и да го въртяха на шиш. Той беше готов да плати цената на мъжкарството си. Един ден ме погледна с пълни със сълзи очи и бързо изрече:

– Какво толкова? И да ме набутат в ареста, поне ще си почина и ще си чета книжките… За Крис и Сияна обаче треперя, но пък знам, че ти никога няма да ги оставиш…

И докато и аз се чудех къде да си държа треперещите ръце, след мигновената слабост, която никога не криехме един от друг, твърдо разсичаше с ръка сгъстеното мълчание: „Ще се оправим. Няма страшно”.

„Спецовете” привикваха на разпити и родителите на приятелката му,  и самата Сияна, която по-късно му стана законна съпруга. Подпитваха ги дали Пенчо пътува до столицата, познава ли Алексей Петров и класическите милиционерски похвати целяха и чрез близките му да го сломят. Както им беше ясно на бопаджиите откъде идвал взрива и кой го бил поръчал, така и до днес престъплението остана неразкрито.

Година по-късно последва нов натиск, този път по делото на Антон Петров – Хамстера. Нямаше как да е друго яче, ако и в това дело не бе напъхан дежурният „анонимен” свидетел Светлин Иванов – Близнака. Близнака бе напълно компрометиран от всички записи, които извадих за него, свързани с престъпни обвързаности с висши полицаи и прокурори, но това не пречеше ГДБОП на Станимир Флоров и МВР –то на Цветан Цветанов да го ползват по всички т.нар. „знакови дела”, пишейки му измишльотини и карайки го да се подписва под тях като „защитен” свидетел. И понеже Близнака си беше моя „находка” аз вървях по петите му като привикан свидетел по всичките тези дела, за да обяснявам и доказвам какъв олигофрен е. Близнака всъщност крепеше с плюнка и делото срещу Антон Петров – Хамстера с безумни показания, в стил ранен Хичкок, в които бе включил и лицето „Пенчо”…

Този път не взривиха Пенчо, но пък беше на косъм да го арестуват, заради иизмишльотините на бопаджиите, подписани от Близнака. И понеже и това не стана, Пенчо отново бе вкаран в приключение от интригантската библиотека на Станимир Флоров и компания. Пътувайки за столицата по работа, Пенчо е спрян от полицаи за рутинна проверка. Пускат го, но на метри напред по пътя вече следват солидни полицейски заграждения и пак го спират. Поканен е да ги следва до СДВР в столицата. Полицейската кола кара бясно отпред и го предизвикват с евтини номера, но и те не минават.

В дирекцията започва уж рутинна проверка дали автомобила, който кара Пенчо е краден. Колата, разбира се не е крадена, но от това абсолютно никой не се интересува. Пенчо е с двама свои приятели, които са оставени в една стая, докато той е поканен в друга стая, за да си поговори с някои „колеги”. „Колегите” се оказват ченгета, които очевидно са спретнали цялото това упражнение, за да видят очите на Пенчо в столичната дирекция. Дават му да се разбере, че колата изобщо не ги интересува, но пък … щял да остане без нея, ако не бил разумен. Те имали приятели на много високи постове,които можели да му помогнат с всичко, както и в бизнеса, но от него се иска малка помощ – да даде показания срещу Антон Петров – Хамстера…

Пак не го бяха изчислили правилно.

– Нещо не сте ме разбрали. Ако искате, дръжте колата тук и си я вземете. Оставям ви я. – присмехулно отвръща Пенчо със самочувствие, все едно има три гаража пълни с лимузини и се чуди коя да избере за следващия тур за овации пред родната полиция.

Автомобилът и до днес е в Дирекцията на полицията. И не му го връщат, удължавайки процедурните милиционерски хватки.

Всички тези събития оставаха далеч от камерите на медиите. По телевизиите дефилираха вътрешният министър Цветан Цветанов и шефът на ГДБОП Станимир Флоров и засипваха публиката с „разкрити” бандити, „килъри”, „сутеньори” с „безспорни доказателства”. По-късно в съдебните зали интересът на журналята, както ги наричаше Бойко Борисов, стигаше до десетата минута, след която се изнизваха, за да пропуснат истината за това как се натъкмяват „безспорните доказателства”, които се ограничаваха единствено в показанията на такива „кредитирани с доверие” свидетели като Светлин Иванов – Близнака.

Месомелачката бе кървава. Можеха да те направят на кайма, ако пожелаеха. Можеха да те сврат в ъгъла без да успееш да гъкнеш. Съсипваха ти бизнеса, пресичаха всичките ти пътеки, разсипваха семейството ти, докато не те превърнат в малеби, за да им свършиш „услугата” – да скалъпиш делото, с което трябваше да си разчистят сметките с неудобните за властта и далаверата им. Не всички можеха да издържат подобен натиск. А и повечето, които бяха ползвани  от ГДБОП за „безспорни” свидетели, бяха зависими, криминални типчета, на които се обещаваше я по-лека присъда, я чадър над нарко-трафика, или бизнеса с курви, я някоя и друга кинта, която обаче деляха със същите антимафиоти.

Времената на „босовете” – мъже, които бяха избити в голямата си част при управлението на Бойко Борисов като главен секретар на МВР, необратимо бяха отминали. Днес всяко лайно със сърце на мишка можеше да се провъзгласи за „бос”, просто и само защото имаше протекцията на бопаджиите и ги ползваше като своя „наказателна бригада”. Ченгетата го вписваха в графата „информатор”, бранеха го, пазеха мръсния му бизнес, деляха черни пари с него, и когато се появеше по-висока оферта от някой друг посерко, решил и той да стане „бос”, първият беше елиминиран. С основното и главно съдействие на същите бопаджии.

„Спецовете” не си мърсяха директно ръцете.

За тези поръчки, като сложения взрив в колата на Пенчо, се ползваха техни подопечни криминали, които им бяха под отчет. Подсказваше им се къде да действат, насъскваха ги с пласирано внушение, че никога няма да бъдат разкрити, и така самите ченгета разчистваха територии, или постигаха пъклените си цели да подчинят някой, който им трябваше, за да им съшие с бели конци „разследването” срешу подбрана от тях поръчково мишена.

Кръговете, които се биеха и в ДАНС, и които не водеха принципна битка за това как да бъде защитена националната сигурност на България, а кой да контролира властта и парите, живееха с табелки на челата: „Всичко е позволено!”. Познавах момчета, които бяха агенти, и които бяха хвърлени на кучетата точно от „своите” водещи офицери. Някои от тях бяха успели да избягат от България омерзени, че са повярвали в заблудата. Имаше и такива, които се бяха преселили Отвъд с решаващата помощ на антимафиоти. Ченгетата са царе на мръснишката интрига, с която могат да те направят курбан, единствено ползвайки някое нашмъркано „тяхно момче”, за да те изчисти от терена. Защото вече нямат файда от тебе.

Това бе зловещата истина за службите у нас. Хващаха „килъри” – 1,2,3 и 1015, но поръчителите – никога. Защото нямаше как да хванат себе си. Чрез контролирани крими-репортерчета можеха да те изкарат не „агент на ДАНС” и „агент Лъки”, а терорист №1 – от образа, на който, вглеждайки се в огледалото, сам да си строшиш мутрата.

Ако обаче имаш характер, той е за цял живот.

Пенчо беше от оная порода мъже, които обезвреждаше мините по пътя си, превръщайки ги в сила и опит. 

С Пенчо никога не сме си говорили, изтъпанени под герба на Република България, както патосно разказваше Велин Хаджолов за срещата си Алексей Петров, който му обяснил защо решил да помогне на Петко Сертов за връщането на държавността, с думите: „Струва ми се, че си заслужава. Някои трябва да го направят… Някои като нас, колега…”

Такива като нас действаха, не си падаха по рецитациите. Най-зловещото обаче бе, че първо трябваше да се пазим точно от онези, които се кълняха в герба на държавата, защото те бяха най-нечистоплътните бандити. Дали Пенчо е бил агент, или не, дали който и да е на негово място е рискувал комфорта и уюта си в името на справедливостта, честта и приятелството, даже не беше толкова важно. Мерзкото бе само едно – че нямаше кой да повярва в тези пробити служби, които сами вършеха престъпления и бомбеха, само за да постигнат личните си користни цели.

Пред медиите един куп спецченгета ревяха, че с годините политиците са разбили службите в най-съкровената им част – агентурната мрежа. Кой щеше днес да стане агент на тези посерковци? Кой щеше да повярва в професионализма им, само като види треперещите им пръсти и очите им, които се въртяха като пумпали в орбитите? Кой щеше да ги вземе на респект, като усети само от първите им думи, че единственото, което ги интересува е да си вземат купчинката със заплатки при пенсионирането и после да се набутат като шефове на „сигурност” в някоя банка? Кой щеше да си сложи главата в торбата да бъде агент на ченге, което ще го елиминира тогава, когато е сключило договор с поредния бос на улицата, за да му разчисти територията от „лошите” очевидци срещу тлъста пачка?

– Някога като стана шеф на ДАНС ще те взема за първи съветник. – издишвах дима от цигарата си в лицето на Пенчо. – Ще дам пресконференция, в която ще изляза с три приоритета. Срок – шест месеца. Първите три месеца – ще разчистя катуна и ако ще да ме съдят педалите в Страсбург. Вторите три месеца – ти знаеш: „удри и атака”. Ако някой мишок министър – председател или управник ме спре, излизам пред медиите казвам кой, защо и как ми е ударил прът в колелото, и кой откъде е. Навит ли си?

– Тебе никой няма да те направи шеф на ДАНС, ама е готино да си го представим… – смееше се насреща ми Пенчо, отпивайки безалкохолния странен коктейл от лимонада и диня.

– Тогава, брате, да го духат! Знаеш ли какво е казал Чехов? – подсмихнах се лукаво.

– Че у човека всичко трябва да е красиво?

– Не, слънце, казал е нещо умопомрачаващо, което в ДАНС трябва да си го сложат на портата, изковано със златни букви. То се отнася за тях: „Не съществуват добри и лоши. Не съществуват мили, прекрасни и зли. Има само два типа хора, не повече: твой човек и човек, който не е твой”.

Избухнахме в смях.

– Само не знам как ще те понесат костюмарите с тия татуировки, като вземем властта… – обходих с поглед татусите по бицепсите му.

– Ти я докарай до там, ще ходя с ризи с дълги ръкави… – сложи ръка върху рамото ми Пенчо.

– Важното е да сме здрави и да сме заедно, колега… – стиснах пръстите му.

Той беше моят човек.

Веселина Томова