ТИ НАЛИ ЗНАЕШ, ЧЕ НЯМА КАК ДА МИ ПОСЕГНАТ?… ВЪХ, НЕДОСЕГАЕМАТА, ТИ ТАШАК ЛИ СИ ПРАВИШ?

…Пак я бяха сготвили неговата Захарула. Диксъна нервно непрекъснато я набираше, но телефона и безстрастно редеше: „Номерът не може да бъде избран…“. „Вдигни, бе, откачалко!“ шептеше яростно Диксъна и накрая запрати телефона върху дивана. Въртеше се из стаята като ранен вълк, пушеше и псуваше.

Пак я беше изтървал.

Захарула непрекъснато се изплъзваше от опита му за контрол, от желанието му да я възпира, когато безразсъдната и храброст я хващаше за ръка и я втурваше в поредния въртоп, от който винаги излизаше невредима. Ожулена, охлузена, бита, но невредима. Диксъна никога нямаше да разбере това нейно неистово любопитство, защото не беше нищо друго, освен чисто детинско любопитство, да пипне, да види с очите си, да усети всичко, дори когато това всичко е опасно до полуда. Не разбираше тази нейна лудост, но нея я разбираше.

Диксъна не можеше да я понася такава, но и такава я обичаше. Захарула бе ужасно трудна за преглътване, но ако не се задавиш до смърт с нея и влезе в душичката ти, отърване от нея нямаше.

Вдигни, ма, патко!, посегна пак към телефона Диксъна и той стреснато звънна.

Звънеше му по Threema. Това платено приложение беше най-сигурно. Поне засега.

-Добре съм, Диксън, добре съм… Ти, къде си?

-На майка си в путката съм, ти, луда ли са, ма? Хиляда пъти ти звънях… – крещеше Диксъна, но облекчено крещеше, чуваше гласът и, а това означаваше, че пак се бе измъкнала.

Час по-късно Захарула седеше срещу него и си пареше устните с горещия плодов чай с мед.

-Ееее?! – сбърчил вежди я фиксира Диксъна. – Защо отиде сама? Защо не ми се обади, защо не ме взе със себе си? Ти, ненормална ли си, бе, защо непрекъснато правиш точно обратното на това, което трябва да се направи?!

-И какво трябваше да се направи, Диксън? – Захарула бъркаше чая и лъжичката тропаше по стените на чашата, като че наоколо чаткаха копита.

Диксъна мълчеше. С шантави жени няма как да се спори.

-Ти нали знаеш, че няма как да ми посегнат?

-Въх, недосегаемата! Ти ташак ли си правиш? – избълва кълбо дим от цигарата си Диксъна.

-Не смеят, Диксън, още не смеят. Това няма да проработи добре за тях…

-Абе, Захаруло, достатъчно е да ти праснат една талпа по главата, да ти откраднат портмонето, или телефона, и престъплението се приписва на някой деградирал наркоман, и си извън строя поне за половин година… А ако ти начупят ръчичките и краката, пиши се бегала… Защо тичаш така самоубийствено към края си, това не мога да разбера? Защо, бе, таралеж такъв?

-Няма да посмеят. – отвърна Захарула.

-Разказвай! – грубо отсече Диксъна.

-Отидох на срещата. Дойде едно лъвче и учтиво ми предаде, че трябва да ме заведе на по-дискретно място, защото един човек искал да се срещне с мене..

-И ти се качи в колата? Ей тъй на, качи се в колата?!

-Ами качих се, що да не се кача!

-Щото ти е любопитно, нали, а, кой е тоя?!

-Правилно, Диксън, на мене винаги ми е любопитно… – разсмя се звънко Захарула.

-И?

– И… в колата имаше още двама, закараха ме извън града в някакво малко заведение, зазимено, не работеше, влязохме вътре и там един ме чакаше с още четирима напомпани… Главният иначе беше много готин мъж, при други обстоятелства, за други работи щяхме да си говорим, амааа….

-Захаруло, да беше го изчукала, ма! Нищо не ти пречи, щеше наистина да ги хвърлиш в джаза и да ги препарираш с непревидимите си малоумни действия… Как не се сети, а? – Диксъна беше бесен.

Захарула се смееше насреща му все едно е била на тур за овации.

-Мина ми през акъла, ама се уплаших, че ще му хареса…. – Захарула загаси рязко почти цялата цигара, тя така ги пушеше цигарите, дръпне два пъти и я гаси почти цяла, заради което и в заведение келнерите не смогваха да и чистят пепелника – Последно предупреждение, да забравя Първия държавен ръководител и свитата му, да си кажа цифрата и кой откъде е. Попитах имам ли време да помисля. Отговори – 24 часа. Иначе? – попитах. Иначе, ти си знаеш. – отговори. Диксън, да им кажем здрава цифра и да бегаме оттука, а?

Диксъна се взря в нея внимателно. Търсеше очите и, но тя ги беше свряла в чашата с чай. Захарула пак разбърка вече стопения отдавна мед в чашата и вдигна очи. Безпомощно го погледна и Диксъна видя как с последния усилия се мъчи да не пуска сълзите си надолу:

-Диксън, зверски съм сама, Диксън, зверски! Уморих се да си въобразявам, че нещо може да се случи, че нещо мога да променя. Знам, че е безанадеждно, че е кауза пердута, и в същото време продължавам да си търся червената линия вътре в себе си, и все я няма… Нещо трябва да прескоча вътре, нещо трябва да прескоча и да започна всичко отначало по съвсем друг път, ама не знам как, Диксън, изобщо не знам как! И знаеш ли, само едно ме спира. Едно едничко нещичко. Като взема парата, ще живея ли така в хармония в себе си, както сега, когато съм в непрекъсната тумба лумба? Ами ако се разболея от това, че няма да мога си простя и да си се разбера?

Диксъна я слушаше мълчаливо. Нищо нямаше да стане от неговата Захарула. Нищичко. От човек без червена линия вътре в себе си какво можеше да стане, а?

-Захаруло, в други времена можеше и да бъдеш блестящ бос на мафията с твоя безпощаден характер!

Захарула се разсмя:

-Аааааз? Диксън, аз съм толкова милозлива, че ако трябваше на някой да отрежа тиквата, нали знаеш, че щях да го съжаля и да се опитам да го направя друг човек, нали ме знаеш, каква съм божа кравичка?!

-Божа кравичка, ама безмилостна, когато трябва. И к’во правим сега?

Захарула стана и се заразхожда из стаята.

-Диксън, има два варианта. Или поддавам, или не поддавам. Или продължавам, или взимам парата и се махам оттук, защото повече не мога да гледам тая смрад. От две години ме работят. Тънко, с пиниз. Обиколиха всички мои приятели, познати, информатори, пробват со кротце со благо, уморих се да влизам в роли, да се правя, че съм алтава, че съм наивна, че им вярвам, на всичките, които изведнъж се сетиха за мене, при положение, че години наред не ги беше еня как съм, да се правя на улава, че вярвам на ролите, в които те са влезли… Диксън, защо никой не ме обича?

– Аз те обичам.

-Диксън, кажи бе, защо никой не ме обича, бе? Защо, бе? Защо всички искат само да ме използват за да си оправят интересите, защо, бе, Диксън?

Диксъна стана, приближи се до нея и я прегърна. Тя всъщност си беше едно малко момиченце, но това го знаеше само той.

-Ти решаваш. Знам само едно – ако се предадеш, дори и на Малдивите да отидем, ще си по нещастна отколкото тук. Ти решаваш.

Захарула мълчеше опасно. Когато тя задълго замълчеше ставаше наистина опасно.

Телефонът и кликна. Съобщение.

Захарула го отвори, прочете го и подаде телефона към Диксъна.

Съобщението бе от изключително високопоставен управляващ и гласеше: „На прав път си. Страхливци са.“.

Диксъна се изкикоти:

-Айдааа, изтървахме пак Малдивите. Ама беше хубаво, че и за няколко минути бяхме там…

Веселина Томова