ТИ КОГА ЩЕ МЕ ЗАВЕДЕШ ТАМ. ТОВА Е ПЪТ ОТ КОЙТО НЯМА ВРЪЩАНЕ И ПЪТ, КОЙТО НЕ СЕ Е СЪСТОЯЛ
ТИ КОГА ЩЕ МЕ ЗАВЕДЕШ ТАМ…
Да шофираш нощем, а бялата луна да се е разляла в страничното ти огледало,
Да си небръснат, защото и това е броня, и да мълчим, докато осевата линия просветва, разделяйки ни, нищо, че съм се сгушила на предната седалка
и наблюдавам как мълчиш, мълчиш, мълчиш, прегърнал не рамото ми, а волана…
А тишината е полепнала по натежалите ти клепки, непробиваеми капаци, и аз дори не пуша, не одимявам липсата ти, димът не я рисува, как можеш да рисуваш пепел?
Да си летим така в нощта, и никой да не знае.
Но аз да знам, че има някакво някъде там, където да ме заведеш.
Което не се е случвало. Което сме измисляли, укривали, което сме зазидали зад хладнокръвните си устни.
Това е път от който няма връщане и път, който не се е състоял.
От теб до мен, от теб до там, където няма да ме заведеш.
Защото камината угаснала не чака нито теб, нито копнежа ми.
Когато ще си тръгнеш пак завинаги от мен, качи ме в тази шантава кола, аз ще я мисля за каляска, така ще я изпратим любовта, така –
по осевата линия, все по осевата линия, до луната, която ще ни сбогува.
Ти, вперил се във пътя, аз облакътена леко настрани, но пиеща с очи тъгата ти.
Така ли си отива любовта, която щеше да е вечна.
Ти, кога ще ме заведеш там.
Кога.
Готова съм.
Да те загубя.
….
О, КАК МИ ЛИПСВАТ ПРЪСТИТЕ ТИ, ОНЕЗИ ПРЪСТИ, ДАЛЕЧНИТЕ ТИ ПРЪСТИ,
с които пишеш, с които биеш, с които стреляш, с които избираш името ми
и телефона се разплаква.
Как се свивам на кълбо, когато се запилееш там, където за мен достъпа е забранен.
И питам се защо ни беше толкова кратко временцето, в което не можахме да го изречем,
че сме били издялани един за друг.
Какво ще стане Там, когато те намеря.
Какво ще кажеш, ще ме погалиш ли, ще се разплачеш ли…
Сърцето ми е дупка от куршум, момчето ми,
Дупка
…
АКО БЕШЕ ДОШЪЛ ПО-РАНО, АКО СЕ БЕШЕ ПРЕСТРАШИЛ,
ако знаеше какво е да си с мене навреме
нямаше да съм дивачката, киселячка,
нямаше да не знам какво да правя с ръцете си, с коленете си, с подпухналите си устни,
нямаше да не знам как се тъче нежност, и как се изприда мекота,
нямаше да не знам как се приютява мъж, когато е сам.
Ако беше дошъл по-рано, ако се бе престрашил, да ме опитомиш
нямаше да си само на книга
Малкия принц
…
БЕЗ ТЕБ МИ Е САМОТНО ВСЯКАК.
Когато го кажа, разбирам, че изобщо не ти влиза в работата.
Когато го изрека, автобусът прилича на шарен балон, издигнат в небето,
по палтата на хората има петна от мастило, корените на дърветата сплитат пръсти и това задушава мъртвите…
Американците не тръгват втори път за Луната, кучетата вият срещу нея, някои полудяват по пълнолуние, други пият и се развеждат с жените си, летните кънки на децата със скъсани каишки, кината имат ниско кръвно налягане – когато кажа най-важното –
Без Теб ми е самотно всякак.
…
АКО ТРЯБВА ДА ИМА ТЪГА, НЕКА ТЯ БЪДЕ ДЪЖД.
Нека твоето име е дъжд, нека вали твоето име.
Тъгата е по-добре от нищото. Нищото може да бъде тази вечер, този нервен джаз по радиото, вятърът, удрящ по прозорците и всяка тема за разговор.
Моето безсъние превърнало се в ясновидство. Часовникът може да бъде нищото, книгата, песента и виното.
Нека дойде твоето име.
То знае пътят.
Ако трябва да има тъга, нека тя бъде дъжд.
…
РЪЦЕТЕ МИ ОТСЕЧЕ ЗА ДА МЕ НАПРАВИШ БОГИНЯ НА ПОБЕДАТА.
Сега около мен се сучат някакви поклонници, докосват ме, хихикат и един аха-аха да напише върху гърдите ми „Само Левски”.
Стърча си като статуя и нямам бъдеще. Какво значение има дали съм победила някого, или са ме победили?
Около мен пърхат безгрижни майки с бебешки колички, деца, които хленчат, че нямат достатъчно модерни кънки, и старци, превърнали спомените си в бирени коремчета.
Каква богиня съм и има ли значение дали ме пишат във учебниците?
А можеше да бъде другояче.
Да съм до теб.
Във кухнята да пържа кюфтета.
Да изстудя ракията. Да те посрещна с пенюара на цветя, и децата да са при баба си, защото после,
може пък да поискаш да ме погалиш по очите и да ми кажеш, че съм божествена…
Сега съм тук.
Богиня на победата. Така ме сътвори и ме обрече да съм паметник.
Пред който всичките мъже да коленичат и да благославят онзи, единствен миг, когато са ме срещнали.
….
ВСЕКИ ДЕН ОТТУК НАТАТЪК Е ПОСЛЕДНО ДЕСЕТ.
Какво че ти държиш каре аса,
а аз съм затрупана със седем – осем, седем – осем и вече съм паднала…
Животът не е вече онзи вихър от маслинови клонки, разпилени върху очите ни. Всяко нещо с времето си, казваше баба ми, като че ли е писала Библията.
Закъде сме потътрили набраздените си тела? Накъде сме се забързали, с потрошени като огледало сетива?
Пясъкът все още е там.
И докосва със сухи устни всяко утро вълните. Катеричките се дивят на смелостта ни да ги сочим като клоуни на децата си и се питат толкова ли сме неуки за да не знаем, че катеричките с опашките си отмерват като метрономи времето на младостта ни…
Морето все още е там.
Всеки божи ден.
Ние тичаме за здраве без да го поздравяваме и след всяко безразличие израства по един тумор…
Какво още чакаме да се случи?
Да покорим Чомолугмата на видиотените си амбиции?
Да купим поредния небостъргач?
Да завладеем всички женски илюзии?
Да поднесем на тепсия на децата си селския хоремаг?
Всеки ден оттук нататък е последното ни десет.
И преди безвъзвратно да изгубим играта, нека спрем, за бога, нека се спрем, и да се вслушаме в тишината.
Тя знае отговора.
…
КАК ТАКА ЩЕ УМРА САМА?
Уж бях превърнала живота си във война, а и в окопите все има някой, който да ти склопи очите. Какво се случи, че все по-стремително се отделям, издигам се,
летя нагоре, вкопчила се в светлинната нишка и нещата тук остават необратимо далече. Къде остана люляка в детския двор и смокинята, прислонила глава до стария бадем, къде се запиля ината ми, че нищо на тази земя няма да става без мен.
Животът ми разпръснат като колода изтъркано таро все още не е хвърлил последната карта.
Но трудно се преглъща.
Трябва да си пич, за да се появиш сега – когато залезът е всичко онова, което предстои. Когато няма лимонадени илюзии, когато жената не е само за чукане, а без нея вселената ти предстои да се взриви.
Великият Гетсби отдавна се гръмна.
Спасителят в ръжта,
Хъкълбери Фин,
Рет Бътлър са отнесени от вихъра.
Дори и Бенковски не премина реката за да ме грабне на коня и да оглавя хвърковатата чета.
Как така ще умра сама?
И няма да се случи – присвил очи за да не заплачеш, да погалиш очите ми за да те отнесат като земен отпечатък в извънземните пещери.
Сега се готвя да пренеса на раменете си последният ранен в окопа и мъкнейки го все натам, натам – към зейналата язва на слънцето, да мога да преваря внезапния писък на косата, и да му кажа, че всичко все някога ще се нареди…
И рухнала,
оплескала ръце със звездна кал, изумено вперена в беззжизнените му зеници ще разбера, че и смъртта е разкъсващо сама.
Това ли е урока, който трябва да науча?
….
НЯКОЙ ДЕН ЩЕ СИ СВИЯ КРИЛАТА.
И ще тупна в ръцете ти като ранен ангел.
Ще ти подаря един последен дълъг поглед и сърчицето ми ще спре да тупка.
Не се страхувай, небето пак ще се отвори и по зелената дъга, и още по-нагоре, ще спре душата ми на завет.
Тогава чашите налей и пей с ранено гърло –
не съм умряла.
Просто Бог ме е целунал по челото.
Веселина Томова