ТИЯ ОБАЧЕ НЕ СА ЗА СГОТВЯНЕ, ТИЯ СА ЗА ДОЕНЕ! ПРАСКАЙ ГИ, ТИ КАЗВАМ!

„Позовиии меня тиихо по имениии…“ запя телефона на Захарула. Зървайки, че на дисплея се изписа „Антони“, Захарула вдигна вежди, нацупи устни, за миг се поколеба, но със замах плъзна пръст и преди Антони да си бе отворил устата, стреля в тъмното:

-Когато говорим с теб непрекъснато се караме, не може ли да си пишем?

-Ами, айде… – чу отсреща насмешливите нотки на Антони.

-Ами, айде… Напиши това, заради което ми се обаждаш.

И затвори.

След като и беше пъхнал флашката в джоба и след онази сцена от филма, в която малко бездарно двамата се бяха обяснили в любов един на друг, тя – крещейки, естествено, той -присмехулно и дразнещо хладнокръвен, не се бяха чували.

Захарула продължаваше да го държи в графата „черен флумастер“, той също я беше отписал, защото винаги я отписваше от графика си, когато не му трябваше.

И двамата бяха инат, ама Захарула беше гръцки инат, което моментално я изпращаше в друга категория, тя си мислеше, че е по-висша, но всъщност си беше най-смешната.

„Гледам, че нещо много яко ги нападаш.“ – бръмна съобщение от Антони.

„И теб какво те бърка?“ – отговори му веднага.

„Просто се питах кога ще пуснеш записите“ – бърз бе Антони.

„Кои запаси?“ – в бързането обърка буквите Захарула и добави: „записи“.

Грешката си беше направо по Фройд – „запаси“, „записи“ – все в една редичка.

Той и отвърна с усмивка. Защото знаеше, че е припряна. И добави:

„Шпионката моя… Инкяр му е майката!“

„Проверяваш сега дали ще те издъня, ли?“

„Ти никога няма да ме издъниш!“

„И откъде си толкова сигурен?“

„Щото ме обичаш.“

„Хахахахахаха! Когато говорим, се караме, май и като си пишем, пак ще се скараме. Не виждам вече друг начин за комуникация.“

„Ама те сега ще започнат да ти предлагат неща, че да се спреш.“

„500 К само за да им вдигна телефона, за да разговаряме.“ – изстреля Захарула и добави разсмяно със сълзи човече.

„Малко е. Вдигай мизата!“

„Що? За да се вдигне и твоя процент ли?“

„И какво смяташ да правиш?“

„Другия път не затваряй заведение, затвори един цял хотел, зареди се с още флашки, за да ми напълниш сутиена, и може и да ме размекнеш, че да ти кажа“.

„Става…“

„Айде, че ме нервиш вече. Какво искаш, Антоне?“

„АнтонИ!!! Искам да си признаеш най-накрая, че ме обичаш.“

„Майната ти!“

„Готвят ти капан. Айде, че и ти ме нервиш!“

Ни с говорене ставаше, ни с писане – все се караха. Ама май си я обичаше някак си по своему, пък дори и театрално, щом я пазеше, предупреждавайки я.

…

Три дена по-късно към нея полетя офертата.

Седяха с Диксъна и я мъдреха.

-Всичко, което досега измисляш, са пълни глупости, ако питаш мен. Направо ги праскай и толкова!

-Искам да ги закова, бе, Диксън!

– Е-е, как ще ги заковеш? Ти да не си ГДБОП или ДАНС? И баретите да викнеш за реализация? Захаруло, стига с тия тъпотии, няма как да стане това. Добре, дори и да отидеш при чингитата или прокуратурата, само докато си ги уведомила, вече по веригата, всички ще станат хаберлии… Овързани са всичките тия миризливи лайна. Ти, к’во очакваш? Да те накичат цялата с техника и да те пратят да вземеш кинтите и бам-бум да ги арестуват? Това се играе само в бездарните български сериали и тъпите им акции, когато трябва да сготвят някого… Тия обаче не са за сготвяне, миличка, тия са за доене!

Захарула хапеше устни.

-И к’во правим тогава?

– Праскай ги, Захаруло, еби им майката! Поне ще им лъснат задниците. А това, че никой нищо няма да им направи в тази държава е ясно като бял ден. Що все искаш да издълбаеш докрай дъното, а?

Диксъна запали цигара и се взря в нея немигащо:

-Добре де, що не се обадиш пак на Антони, да те посъветва какво точно да правиш. Нали те обича човекът? Или на Разузнавача…

-Антони ме обича само когато има интерес от мен.

-Еее, несправедлива си… Човекът ти набута записите.

-Ами, да, де, що пък точно ми ги набута, а?

-Майка му да еба, все не си доволна! Искаш записи, що няма записи, дават ти записи, що ми ги набутва точно тоя… Аман, Захаруло, въобще някой може ли да ти угоди? Никога не си била параноична, ама май влизаш яко във филм! Дал ти ги, имал интерес, е, че кой няма интерес от нещо, което прави? Предупреждава те на всичкото отгоре, че ти готвят капан, какво искаш сега, да облече маскировъчните дрехи и да дойде да те пази ли?

-Оффф, Диксън….

-Какво – офффф? Понеже ти няма да си го признаеш, ще ти го кажа направо – почваш да бъркаш личното с професионалното и това е кофти, сестра ми! Много кофти в случая… А Разузнавача?

-Не искам да го бъркам, че накрая и той ще изгори в суматохата…

-Добре, да отида аз, като твой човек…

– Аз трябва да съм, аз! На мен да ги предложат кинтите и аз да трябва да ги взема… Утре ще кажат – къв е тоя Диксън, ще надиплят хиляда сюжета…

-Те и с тебе ще ги надиплят… Идва тая, изнудва ни, иска пари и каквото още се сетиш…

-Нали ще се записваме, бе? Те -мене, аз -тях…

-Ще се записвате, кура му янко. Ти записваш дилетантската, те – тапи, техники, накрая ще си чуеш само твоя глас… Праскай ги, ти казвам! Не влизай в такива сложни комбинации, които сама по никакъв начин не можеш да отиграеш.

…

-„Диамантеният“ пита каква е цифрата?

Насреща и тихо питаше нисък мъж със змийски очи.

-Колко се оценяват?

-Три милиона лева стигат ли?

-Евро?

-Евра! Каква е гаранцията, че записите няма да излязат?

-Гаранция – Франция… – абсолютно спонтанно изтърва и се разсмя Захарула. Моментално се усети обаче, виждайки как очите на Змиорникът ледено се присвиха  – Шегувам се…

-Последно? – попита Змиорникът.

– В кеш! – не мигна Захарула. – Веднага!

– До края на деня куриер ще ти достави подарък…

…

Час по-късно телефона и изписука.

На едно от приложенията се занизаха една след друга снимки и на финала видео. Нащракани бяха със Змиорника, а видеото илюстрираше всичко, даже и профила и, който не си харесваше. Потребителят, изпращач, бе напълно непознат за Захарула. Беше с име „Bair“.

Пет минути по-късно получи съобщение от Антони:

„Кой хотел си избираш да затворя?“

„Хотел „Калифорния“ – отговори му Захарула и добави линк към песента на Eagles.

„О.к. Приготвил съм ти усмирителна риза… А! И пускай! Пускай веднага!“

Веселина Томова