« Върни се назад Публикувано на 02.06.2014 / 20:53

СЪЧЕТАНИЕТО „БОРИСОВ – ЦВЕТАНОВ” – НА МНОГО МЪРЗЕЛИВ И МНОГО ПРОСТ ЧОВЕК. ТОВА СЪЧЕТАНИЕ Е МНОГО СТРАШНО.

 

….Призрачно меката вечер ни заливаше на талази, а морският бриз бъркаше дяволито резливите безалкохолни коктейли, с които се наливахме.  Тъкмо приключвах историята за нахлуването ми като нахална оса през джама на ДАНС, анализирайки „спец” сагата ни, когато заливайки се от смях, внезапно се сетих: – Преди години Трактора в едно от обажданията му, когато вместо да каже в прав текст: „Ела в София!”, измърморваше: „Ти имаш ли път към София?”, беше отсякъл: „И ела сама!”…

– Ами напиши му един смс: „Този път ще дойда сама!”. И гледай какъв филм ще започне… Какъвто е мнителен, направо ще си каже, че службите са ти пробили телефона и те изпращат съобщението вместо теб… – хилеше се, всмуквайки от наргилето, мое вярно аверче.

– Верно?! Защо ли се сетих сега пък това? – вдишвах дълбоко морето, което напяваше рефрена, че в нито една мисъл няма нищо случайно.

     Пленена съм от нестандартните решения. Те са решаващият ми коз. Онези, които ти се дават, щом си с отворено пулсиращо съзнание, и които водят винаги до верните пътеки, въпреки че всички наблюдаващи отстрани минувачи те сочат с пръст, че си куцото пиле.

     „Този път ще дойда сама!” написах с пълно и ясно съзнание на Алексей Петров на следващата сутрин.

      Познавах онова, което криеше зад обвивката Алексей. Нито очаквах отговор, нито какъвто и да е контакт. Не се бяхме чували цяла вечност, а и аз непрекъснато за нещо му бях крива – ту го „шантажирах”, искайки интервю, за което той се съгласяваше, пък после отказваше и нарочваше близки до него, че си били измислили думичката „шантаж” и били виновни, че сътворили интрига между нас, ту ме определяше като „луда” пред общи познати. Знаех обаче, че този смс ще го вкара в джаза и няма да се успокои докато не разбере какво всъщност се случва и как е възможно изобщо той да не го знае. Понеже и той минаваше за „хабилитирано лице” като всички „топ” дансаджии.

      Велин Хаджолов се бе потопил и дишаше с тръстика под водата.

      Два дни след съобщението ми, от дисплея на телефона ми ме цапардоса името на Алексей Петров. А сега, Веселино, нахака ли се! – за миг се вцепених – ей сега ще ти се изясни къде ще ходиш този път и защо точно сама… В такива мигове на пълна неподготвеност, търсех дъха си дълбоко и я карах на пълна импровизация:

     – Получих много странно или грешно съобщение от Вас, от Вашия номер… – Алексей бе очевидно смутен, за да ми говори натъртено фамилиарно на „Вие”.

     – Не, не е странно, не е странно… – изрекох светкавично.

     – А е грешно? – предпазливо опипваше Алексей.

     – Пиша книга за ДАНС и искам да ми помогнеш! – повалих го с картечен откос.

     – Тоест смяташ, че аз мога да пиша също, така ли? – не се даваше той.

     – Разбира се, че можеш… – ставаше ми все по-забавно.

     – Ти да ми диктуваш и аз да пиша, или как? – окопитваше се Алексей, гаврейки се. Сега му бях паднала.

     – Ако така ще си говорим, няма смисъл. Аз ти говоря мъжката.

     – Е, аз женската ли ти отговарям, какво?

    – Ами точно женската ми отговаряш! – засмях се.

    И той не издържа, и се разсмя:

    – И какво да направя аз?

    – Ами да ми помогнеш просто, ако имаш желание. Не те притискам, не те припирам…

    – Дааа, ще ти помогна. Какво трябва да направя?

    – На мен ми се иска да излезе всичко, обаче никой не се навива…

    – Ти си се навила? – попита рязко Алексей.

    – Аз не съм се навила, аз го правя. Един ме изпорти вече и съм бясна!

    – Коя е тоя? – на това място Алексей вече истински живна и си дадох сметка, че сън няма да спи, докато не разбере коя е тоя, дето не само, че е писал или говорил, ами ме е и изпортил.

    – Е, сега, няма да ти обяснявам кой е, ще разбереш, ще ти обясня някой ден… – петлаех се аз. – До половината съм и точното там, където трябваше да се каже всичко, нали знаеш „смелите сърца” колко са „смели”? И това е положението.

    – Ама ти ще разбуниш държавата, вероятно това си решила…

    – Ами ще я разбуня. Що да не я разбуня? – ама и аз съм едно „смело сърце” си мислех, докато продължавах нахакано. – Аз проблем нямам, в никакъв случай няма да те соча като източник, ако не желаеш, но просто ми трябва малко помощ.

    – Аха… – Алексей тупаше топката и в типичния си маниер заби сервис в неподозирана посока – А ти си ме оплюла, че съм защитил Цветлин Йовчев, а аз не съм го направил. Аз защитих действията на полицията, като казах, че са цивилизовани.

    – Казах ти да не даваш изявления на „Пик”, а ти продължаваш в същия дух…

    – Не съм давал изявления на „Пик”, обади ми се Касабов от СКАТ, човекът…

    – Аз понеже СКАТ не гледам, го видях в „Пик”…

    – А бе какъв „Пик”, бе, никакъв „Пик”… – бранеше се Алексей.

    – Ами там го видях, че точно ти пък защитаваш Цветлин Йовчев и си казах – е, хубава работа, то пък това мина всички граници…

    – Не съм бил и в СКАТ, бях в един хотел в Бургас… – Алексей въртеше разговора далеч от темата за книгата и се дърлехме за абсолютни нелепици.

     Нали съм по-нестандардните решения обаче, пак го изненадах:

    – Както и да е, очевидно е моя грешката, не съм го допроверила, моя е грешката – признавам.

    – Ами, дааа… – ако имах възможност да видя лицето му, със сигурност то щеше да е разлято от удоволствие на погаленото му его – Има едно понятие – „другата гледна точка” се казва там при вас, във вашата материя…

    – Ех, Боже, Боже, Боже… – не издържах и се разсмях – Добре, признах си сега греха, какво искаш повече? – и рязко го върнах на терена – Онази поща действаща ли ти е още?

    Имах предвид електронната му поща, която в онези години, когато пътищата ни се пресякоха, докато беше в ДАНС и работехме по разни „мисии”, ползвах.

    – Ооооо, нямам пощи аз, бе! – дали Алексей се сещаше, че отдавна не ми говорише на „Вие”.

    – Ти пък, нямаш пощи! Как може да нямаш поша, бе човек? – правех се, че му вярвам.

    – Каква ти e идеята? Да ми зададеш някакви въпроси?

    – Не, искам да ти пратя някои неща, за да се ориентираш…

    – Може, може, може… – изпъшка Алексей – Въпросът е, че съм решил и аз, но малко по-късничко… Сега съм се скрил и с никого не искам да говоря, щото си пиша и аз някакви книжки, ама не като твойте… И затова не се занимавам с нищо друго, обаче тъй като съм изключително информиран, повече и от МВР, как се развиват тези протести, включително имам доказателствен материал – записи, видео и аудио, и някак си това всичко, което се пише как едни интелигентни хора само единствено с чисти подбуди отиват там и разиграват сценки, е абсолютно невярно. Което малко ме дразни, по простата причина, че…

    – Добре де, дай да направим нещо, мама му стара! – изрепчих се.

    – Ами какво да направим? Тези хора защо не танцуваха там, когато аз първи казах за какво става дума?!

     – Добре бе, Алексей, точно така е, прав си, обаче…

     – Сега те ми обясняват как Пеевски не ставал за ДАНС… Аз твърдя, че по-става… – продължаваше Алексей.

     – Ама как да не става, бе? Аз бях за него. И следващият шеф на ДАНС ще бъда аз! Запомни ми думите, които ти казвам сега, колкото и смешно да ти звучи. – стрелях от упор. Толкова нахално високомерна рядко съм се виждала.

      Алексей се разсмя чистосърдечно:

     – Ти се побърка, стига бе!

     – Ама аз ти говоря съвсем сериозно.

     – Ако Цветанов и Бойко се съберат в едно…

     – Какво, какво каза? Че събрани Цветанов и Бойко в едно съм аз, така ли?

     – Не, казах, че ще си по-конкурентна, ако трябва да се съзтезавате на тема полицейски, сигурностни и такива работи…

     – Искам да ти кажа, че ти може да се подиграващ, но когато стане…

     – Не ти се подигравам, аз познавам тези хора…

     – … първият човек, когото ще извикам любезно на кафе, ще бъдеш ти.

     – Е, кво, ще пием едно кафе, голяма работа. Аз ти говоря, че това е едно съчетание – Борисов – Цветанов – на много мързелив и много прост човек. Това съчетание е много страшно.

     – Така… добре, ще можем ли да направим нещо, или аз да продължавам сама като шерп? – рязко катурнах разговора в моята посока.

     – Ще ти помогна нещо, ама да не е сега, да разбунваме хората, тия, ония… Както ти казваш – аз съм бил враг с тоя, с оня, дай сега тука да ги оплюваме…

     – Вие всичките сте толкова нежни и деликатни, че просто…

     – Кажи какво друго искаш да направя, че да ти покажа, че не съм нежен! Кога бях нежен аз? Като разказах…

     – Ти никога не си бил нежен, обаче…

     – … аз се кандидатирах за президент за да кажа, че трябва да забраним партиите, че не защитават малкия и среден бизнес, отидох в ареста, казвайки, че има държавни пари в частни банки, за да се правят медии и да се оплюват хората, и да се правят далавери, и ти викаш – ти си нежен… Какво повече трябва да направя – да отида да си разбия главата на площада ли?

      В един момент нещата трябва да се кажат в прав текст.

     – Ама аз съм ги казал!

     – Не си ги казал баш в прав текст.

     – Как да не съм ги казал?

     – Казал си си тезата, казал си си позицията, но аз искам да извадим канавата, да извадим хастара, да извадим тези, които са там, защо са там и какво правят. Разбираш ли ме?

     – Кои? – позвавах похватите на Алексей и никак не му се вързвах.

     – Е! Кои! Знаеш много добре кои. Всичките там мухльовци, педераси и педали, и всякакви лайнари.

     – Виж, аз всеки ден се занимавам с редица представители на изкуствата, които идват да им помагам по различен начин. Стотитици хиляди съм дал някога на театър София, познавам актьори, актриси, артисти, каквото се сетиш. Тези човечета не могат даже да си придвижат пианото, ако някой не им плати… – разхождаше ме по тъча.

     – Знам! Това е ясно. Аз ти говоря за ДАНС!

     – Ахааа… ДАНС…

     – Аха…

     – Ама ДАНС да не го оплюеш до такава степен, че да го сринем, нищо да не остане, защото това е един съвършен инструмент…

     – Идеята ми е не да оплюя ДАНС. Идеята ми е да обясня кой уби ДАНС, защо го уби, ето това е простичката ми идея…

     – Бойко го уби! – ясно каза Алексей.

     – Моля?

     – Бойко го уби, а преди това един – Драшков се казва.

     – Аз не плюя ДАНС, трябва ми помощ, за да се обясни това. Един тръгна, отвори си устата, стигна до средата и се насра от страх преди три дни, и ми еба майката и на книга, и на всичко… И сега продължавам сама, за разлика от путьовците. И ми трябва помощ. Затова ти се обаждам. Ако можеш да ми я дадеш, добре, ако не можеш няма да ти се разсърдя.

     – Ако трябва да ти нося дисагите, ще ти помогна, няма проблем.

     – Хубаво, един път и ти да ми носиш дисагите.

     – Ами тъй де.

     – Ами тъй де.

     – Значи аз в частта защо е създадена ДАНС и какъв перфектен инструмент е за координация с министър председателя, ще ти направя цяла глава.

      – Ами направи ми! Ама не искам да ми я правиш само научно. Искам да ми кажеш защо бе, кой и с какво еба майката на всичко? Това искам. Направи си ти главата, такава, каквато ти искаш да я кажеш, с твоите думи, но ми кажи и другата канава, която аз ще я кажа, не ти.

     – Мисълта ми е – не бъркай, че това са го направили Йовчев и тези лица, които са заели някакви позиции.

     – Те са инструменти. Това е ясно.

     – Точно така. Не са и инструменти, по-скоро са били лоялни към един друг, който не е знаел, или знаел какво прави в този момент. Сега може и той да съжалява, и те да съжаляват, но са го направили… Седнал там някой да направи разработка… Писанчев каза: „Ами казаха ми, направих я”.. К’во повече трябва да го ровиме… Няма смисъл от тая работа.

     – Тая тъпата разработка изобщо не ме интересува.

     – Виж сега, не искам тези хора да си кажат – Алексей сега се прави на интересен. Вместо да удари едно рамо в тази тежка ситуация… Не говоря за началниците, говоря за състава, с който и аз съм работил. Сега да кажат – и той ни подхвана, и ни вкарва в абсурдите там. Ей това не искам да се получи.

    – Ама аз не искам с тази книга някой да разчиства сметки или да бъде гаден към някой друг. Искам обективно да бъде разказано ясно какво се е случило. Затова обаче се иска задник. А някои хора нямат задник, казах ти, четири месеца съм загубила, не ме питай…

     – Ама ти как така ми се обади? Ти толкова много ме мразиш и как сега изведнъж ми звънна? – не се сдържа Алексей. Човъркаше го как така нахлувам в кутийката на неговия свят като хала без никакво предупреждение за код „червено”.

     – Кога съм те мразила?

     – Е, ти ме скъсваш на твойта медийна ливада да ме побъркваш… – Алексей бе ранима струна за това как го отразяват медиите и колкото и да се преструваше, че това изобщо не го вълнува, и този път не пропусна да ме жегне.

     – Това, че ти нямаш усет към хората ми е известно, това, че не си ми свалил психопрофила, за да знаеш, че аз никога в живота си не мразя и никого не мразя… – усмихнато редях.

    – Ама аз не съм се занимавал никога с профила ти! Ама не мога да разбера – мине не мине време и като ме цапардосаш, ме пращаш …

    – Защото говориш глупости, затова.

     Алексей се разсмя:

    – Ама чакай, това се случва някъде, аз не съм го планирал.

    – Ти не си го планирал, ама твойто име излиза бе, Алексей! Не моето. Излиза „Алексей Петров – две точки” каза еди какво си…

    – Като кажеш, че не съм се включил адекватно, или ме пращаш на Бабинци по бели гуменки или по джапанки, не знам какво беше…

    – Е, що да не те пратя? – очевидно го бях уцелила точно там, където най-много го болеше. Един от образите, които използвах, когато го съкрушавах в публикациите си, бе да го пращам по баирите на село Бабинци с бели гуменки.

     Алексей се опитваше, смейки се, да изглежда нехайно незасегнат:

    – Ама има лошо чувство като го кажеш това.

    – Аз не изпитвам въобще лошо чувство.

    – Ти искаш да ме иронизираш, но не постигаш резултата. Ако дълбоко в себе си смяташ, че има резултат – няма! – прокара нескопосан фройдистки елемент Алексей, не толкова за да ме нарани, колкото да убеди самия себе си, че това с белите гуменки няма да му се случи.

    – Аз изобщо не целя да постигам някакъв такъв резултат. Очевидно си говорим на различни езици. Съжалявам, ако си се почувствал обиден, прости ми… – вместо да го прасна, го изненадах с погалване.

    – В никакъв случай! В никакъв случай!

    – По никакъв начин не съм искала да те уязвя…

    – Чакай само да ти кажа…. – набираше Алексей.

    – …Искала съм да те отрезвя! Ако това е било възможно. Ако не си го разбрал, какво да се обяснявам като ученичка…

    – Виж сега, ти патрулираш… Може ли така да се изразя? Патрулираш в интернет ливадата и изведнъж някъде мина аз там на дребно, и ти – дуууум!, ей така без причина…Казал съм едно изречение, че полицаите са действали цивилизовано, ама това е извадено от контекста…

    – Ама да не съм го извадила аз от контекста? Това излиза в общественото пространство! Аз не съм го измислила бе, Алексей!

   – Ами ще им се обадиш и ще ги питаш – абе вие, откъде го имате това…

   – На кого да се обадя, на Недялко Кюфтето?

   – Обади се тука в офиса. Имам Съюз за стопанска инициатива. Грижа се за защита на малък и среден бизнес. И изведнъж цапардосваш директора, оттам налагаш по репутацията на малките и средни фирми…

     Фройд беше казал нещо изумително: „Преди да си поставите диагноза за депресия и ниска самооценка, се убедете, че не сте заобиколени от кръгли идиоти”. Нещо не схващах – аз ли съм идиотът, който съсипва малкия и среден бизнес, просто защото праща от време на време Алексей по баирите на Бабинци, или той се прави на идиот, за да печели време, мачкайки ме. Но карай да върви, това беше неизбежния риск от сблъскване челно с трактор.

     – Оооооо, чакай малко, извинявай много! Това вече е несериозно, което ми казваш.

    – Увеличаваш безработицата по този начин… – Алексей се опиваше от възможността да изнесе лекция на трошачката на директора на Съюза за стопанска инициатива на гражданите.

    – Най-вероятно аз съм виновна и за атентата в Сарафово?

   – Ти не, но по едно време се появи, че може би аз имам връзка с бомбата… Ама ти като кажеш, че аз съм бандит, просто октопод…

   – Кога съм казала, че си бандит?

   – Ама ти като кажеш, че той се изказа много правилно, ама е бандит, не е чак толкова удар по репутацията… – засмя се Алексей.

    – Никога не съм казвала, че си бандит… Ясно, няма какво да говорим повече. Извинявай, че те обезпокоих, помолих те за помощ… – отсякох.

    – Ама аз отказал ли съм ти я тази помощ?

    – Ами като не си ми я отказал, кажи ми как ще ми помогнеш, не ме занимавай с твоя дребен и среден бизнес, който аз съм съсипала! Това е безумие, което говориш в момента! Това, че ти изключително много се дразниш от появата ти в АФЕРА е твой проблем, не е мой. Айде така, по същия начин, се дразни когато злоупотребяват с името ти по най-отвратителния начин всички останали медии и тогава говори с Томова за средния и дребен бизнес.

    – Аз не се дразня.

    – Е как да не се дразниш? Очевидно се дразнищ.

    – Не.

    – Ами като не се дразниш защо отделяме излишно време на тази тема?

    Алексей замълча за момент. Разбираше май, че сам се оплете:

    – Да. Ако трябва да говорим по същество, като се видим мога да ти кажа как да структурираш разделите и главите на книгата си…

    – Аз нямам нужда от редактор.

    – Аз няма да редактирам. Аз ще ти помогна структурно как да изглежда – иронично се смееше Петров.

    – Структурно аз пиша и си правя книгата сама. Благодаря ти, нямам нужда от редактор. Имам нужда от информация.

    – Ще ме включиш в преамбюла… – забавляваше се Алексей, биейки ми словесни келембаши.

    – Не си прави майтап, ако ще се иронизираме… Ти си вторият, който бягаш! Аз ще ви изредя всичките, един по един по списък и накрая ще напиша колко големи смели сърца сте.

    – Чакай малко сега, спри! Къде бягам аз? Аз ти казах само, че не изпитвам вътрешен комфорт, ако трябва да бъзикам този или онзи, още по-малко сега в тази ситуация. Ще се включа обективно да ръзсъждаваме що е то ДАНС и защо не си изигра ролята, и стана това, което е днес – една квази организация.

    – Давам ти цяла глава, научна, академична, хабилитирана, защото така ще я напишеш, ще я включа, без никакви поправки, но това не ме удовлетворява – бавно провлачвах думите.

    – Ама като пишем за ДАНС, имай предвид, че аз ще кажа, че това е добро решение за включването на БОП вътре, ще се опитам да кажа, че инструментът е бил перфектно замислен и после дребни интереси, и то чак не толкова корпоративни, а по – скоро на слънчасали хора…

    – Това си го кажи. Аз искам другата информация.  Искам защо, кой, как и какво. Това е моя работа, не е твоя.

    – А ти, знаеш ли какво? Ти що не го намериш Петко Сертов? – привидно наивно попита Алексей. Това беше една от любимите ми негови хватки – докато говори за нещо, внезапно да ти подаде изненадваща сламка, без обаче тя да е пробита с отвор за дишане.

     Петко Сертов винаги мога да го намеря.

    – Нека той да ти разкаже. Да видим какво ще ти каже. – лукаво отвърна Алексей. Той обаче не знаеше, че Велин Хаджолов вече бе разказал отчасти онова, за което ми намекваше.

    – Няма какво да ми разкаже, ще прочетеш как ми благодари и за какво… Знам сега какво ми казваш. Много добре знам. Оня, дето се направи на мъж и реши да пише, стигна дотам и спря.

    – Кой е тоя, бе?! – вече остро извика Алексей.

    – Няма значение кой е той. Ще го видиш кой е. Но ти казах, накрая всичките ще ви обиколя по списък и ще напиша кой на колко му стигна храбростта. Сега като затворя, ще ти пратя моята лична поща да ми изпратиш каквото искаш ти да кажеш. Аз те помолих за друг вид помощ. За информация. Както решиш.

    – Добре. Остави ме да си помисля един ден, че сега е много жега.

    – Ок. Чао.

    Дни преди временно изпълняващият длъжността председател на  ДАНС Владимир Писанчев все пак да бъде направен титулярен шеф на Агенцията, след фалшиво режисиран конкурс, Цветлин Йовчев, който вече бе вицепремиер и вътрешен министър в правителството на Орешарски, заедно с кукловодите им, решиха да полеят с белина Писанчев, белким светне като пърхащо бяло ангелче. Писанчев бе онзи, чието име бодеше в разработката „Галерия”, чрез която в ДАНС – 1 кръгът „Драшков” сложи прът в каруцата на  ръководството на Агенцията, оглавявано от Петко Сертов.

    Контролирано години наред в медиите се пускаха напълно фалшиви теории как „Галерия” била създадена за да се подслушват журналисти и политици, но истината всъщност бе, че вкарването на журналисти в разработката бе последен авариен ход на Драшковите хора, когато примката около шията им се затяга за това как, кой и защо умишлено пласира класифицирана информация към сайта „Опасните” на Огнян Стефанов. Като премиер Бойко Борисов бе обещал, че ще разсекрети „Галерия”, но не го направи.

    Сега Цветлин Йовчев и компания играеха мръсно интригантски – от една страна внушаваха, че ето – точно те веднага разсекретяват „Галерия”, от друга – разсекретяваха се напълно манипулативно малка част от документите, грижливо подбрани така, че от тях уж да стане ясно, че „Галерия” е плод на личното разрешение на Петко Сертов, а Драшковците са просто невинни козируващи, изпълняващи повелята.

     Писанчев трябваше да бъде изкаран изпълнителят – жертва, както и сам той измънка по-късно пред телевизионните камери. Цветлин Йовчев превантивно чистеше лекетата, в които бе омазан Писанчев, и го представяше на обществото иначе като супер „спецът”, който било най-добре да оглави ДАНС. А „Галерия” – и този път остана в потайностите, и неразсекретена изцяло я стоварваха върху гърбината на Сертов и хората му. И докато някакви охолно платени „интелигентни” протестиращи крещяха срещу Делян Пеевски, предложен първоначално за шеф на ДАНС, аз громях подлите ходове на Цветлин Йовчев и Владимир Писанчев. Борците срещу Пеевски изобщо не извисиха и стон срещу назначаването на Цветлин Йовчев като вътрешен министър, камо ли пък срещу избора на Владимир Писанчев. Те или нямаха истинска представа колко по-страшен е този избор от този на Пеевски, или пееха в хора на Бойко Борисов, чиито рожби бяха и Цветлин Йовчев, и Писанчев.

      Една ранна утрин телефонът тъжно пропя. Беше на следващият ден след като разработката „Галерия” бе разсекретена като кучето на нивата.

       Беше Петко Сертов:

      – Здравей Веселина, Петко Сертов съм. Обаждам се просто, за да ти благодаря. Нищо повече. Съвсем човешки искам да ти благодаря за позицията, която изразяваш в сайта си.

     – Няма за какво. И аз съм потресена от цялата тази мерзост… – отвърнах.

     – Аз ако си отворя устата, ще стане страшно… – замълча за миг Петко Сертов. – Не искам в този момент обаче да го правя…

     На устните ми вече клокочеха думичките: „Ами, отвори я, по дяволите!”, но премълчах.

      Велин Хаджолов бе огорчен до крайност как Петко Сертов бил страхлив и ги бил предал. Разказваше ми как преди те с Рашко Зайков да се явят публично в медиите и да заявят, че в ДАНС има служители на висши позиции, които работят против интересите на националната сигурност и в полза на продажност към чужди специални служби, Сертов извикал доверените си хора в ДАНС и ги помолил: „Момчета, помагайте! Виждате какво става… Отвратен съм, не мога да се гледам сутрин в огледалото…”.

       След като Хаджолов и Зайков бяха извикани в парламентарната комисия по национална сигурност, за да бъдат изслушани след медийните им участия, двамата случайно се сблъскват с Петко Сертов по коридорите на парламента. С пламнали очи Хаджолов разказваше: „Видя ни и ни каза: „Момчета, бягайте навън в чужбина, спасявайте се, тука е опасно…”.

       Велин се чувстваше предаден. Алексей тънко ми намекваше: „А ти що не се обадиш на Петко Сертов?!”, тикайки ме по същата пътека. Те бяха със самочувствието на гладиаторите, които първи са изрекли истината. И по-късно са си платили с цената на последвалите унижения. Всички те обаче не си даваха сметка, че всъщност бяха направили само първата крачка, след която се бяха покрили като мишоци. С изключение на Алексей, който видимо го отнесе с ареста.

      Не бяха изрекли нито едно конкретно име, когато говореха за продаване на националната сигурност на чужди служби. Заканваха се да го направят някога, но това някога никога не дойде. Говореха за теоретични схеми за елиминиране на неудобни опоненти на властта, но никога не посочиха нито един конкретен поръчител и нито една конкретна жертва. Бяха ужасени как висши служители на ДАНС покровителстват контрабандни канали, включително и тези с амфетамини, но стискаха устни болезнено, когато трябваше да кажат имената. Едно по едно.

     Сертов бил страхливец. А те колко храбри бяха?

     Годините минаваха, онези, които ги бяха отвратили като ПРОБИТИ, се издигаха в кариерата и бяха съсредоточили в ръцете си всички спецслужби и МВР, а те мълчаха. И търсеха оправдание на собственото си малодушие в това, че някой ги предал, не застанал за гърбовете им, и ги хвърлил на кучетата.

       Като те хвърлят на кучетата, ставаш, озъбваш се и избираш – или си питбул, или си болонка с неустановен произход.

     „Бойко уби ДАНС!”, сега ми казваше Алексей Петров. Но същият Алексей години наред повтаряше унесено като мантра колко Бойко Борисов бил подведен и как единствено Цветанов бил „лошият”. Бойко бил държавник и Алексей вярвал в качествата му, ама Цветанов бил проблема му. Фатално, фатално по-късно Алексей насочи пряко ударите срещу Борисов, но никога конкретно, а в типичния му стил: „ще го кажа по-късно”.

      Когато бившият вътрешен министър Михаил Миков в правителството на Тройната коалиция назначи Станимир Флоров за шеф на ГДБОП, с очите си видях потреса и омерзението на тогавашни висши служители в ДАНС. Те всички знаеха и ми казваха в прав текст, че Флоров е престъпник, свързан с нарко-трафика.

    Само че нито един от тях не си хвърли оставката от ДАНС и не каза: „Напускам, защото не съм съгласен една от специалните служби в България да бъде оглавена от нарко-престъпник!”. И продължаваха да се правят, че работят за сигурността на държавата. Заедно с Флоров. Радваха ми се, когато пишех още когато бе назначен Флоров за шеф на ГДБОП, че е корумпиран и свързан с нарко-канали, само че Веселина Томова не бе нито министър – председател, нито шеф на ДАНС.

     Можех да напиша енциклопедия от свидетелства, които пристигаха при мен от служители на ДАНС – знаех кой кого чука, кой какви пари взема на черно, кой кого рекетира, шофьорът на кой висш дансаджия го оправя в служебния му автомобил, кръговете от гейове, кръговете от продажници знаех – и какво от това?! Никой от тях нямаше достатъчната лудост да тръшне вратата и да дръпне смело завесата пред бакалията, в която бе превърната ДАНС.

     Дори и години по-късно, когато Флоров бе с повдигнато обвинение за подкуп, след като коли и беси, толериран от Бойко Борисов, пак не смееха да гъкнат публично.

     Читалищно рецитаторски си бяха плюли в устите, че ах, те, като бивши и настоящи отговорни служители на специални служби нямало смисъл да говорят открито, защото, ох, щели да попречат на стабилността и сигурността в държавата.

     Коя стабилност, коя сигурност? На картонената къщичка, която всеки миг щеше да се срути, защото некадърност плюс продажност в службите бе равно на смърт.

      Престъпно мълчаха „предадените смелчаци” и след атентата на бургаското летище в „Сарафово”.

      Умираха невинни хора и утре можеше да умрат пак, но те, изживяващите се за храбри юнаци, казали първи истината – коя обаче не ни стана ясно – шушукаха по кюшетата за потресаващи безобразия вършени от онези, които са оглавяли и оглавяват ДАНС точно по атентата в „Сарафово”.

     Имаха ме за „аз съм вашето момче, момчета” по Миряна Башева, на което не му пука и което, като заглавието на една група във Фейсбук, я караше като камикадзе: „Ако не можеш да бъдеш добър пример, бъди ужасно предупреждение!”.

      Преди да бъде изваден официално Цветлин Йовчев като вътрешен министър от премиера Пламен Орешарски, който при прочитането на правителството си неслучайно сбърка точно неговото име, завой към мен направи Иван Драшков.     Не директно, а чрез свой варненски бивш колега, с когото бяха работили заедно години наред по руско направление.

     – Весе, Драшков ми се обади, каза, че е готов да ти даде интервю… – въодушевено звучеше гласът на Павлин Павлов, като че ли ми предлагаше свръзка с шефа на ЦРУ, с когото да си говорим за Бойко Борисов.

     – Е, за к’во?! Да ми обяснява колко честен е Цветлин Йовчев ли? – рязко избоботих.

     Но му се обадих:

     – Добър ден, г-н Драшков. Веселина Томова съм от АФЕРА…

     – Аааа, много ми е приятно да Ви чуя. Чета често името си във Вашия сайт…

     – Няма лошо…

 Веселина Томова

Откъс от книгата „Хвани ме за кобура”, подготвяна за печат

 

«