СЪРЦЕ КАТО ЦЯЛА СИЦИЛИЯ, КОГАТО ТРЯБВА ДА СЕ ВЪРВИ ПО РЪБА НА ОСТРИЕТО

-Сестро, от най Горе, ама от Най-високото, узряха най накрая, че си права за всичко и че така няма да стане тая…

-А, здрасти! Дойдоха на мойта… – стъпка фаса с маратонката си Захарула.

Седяха с Драго на пейка в една забутана градинка, той я беше измъкнал от дома и, и под разбрицаното от бели облачета небе говореха без имена, щото всички в тая държава страдаха от параноя, че ги подслушват.

Драго бе небръснат, напрегнат и пушеше жадно. Бяха го пратили като посланик към нея и тя изпитателно го погледна:

-И? К’во искат?

– Отчетено е, че това, което пишеш и анализираш е точно и, и… – Драго като че не смееше да изрече идващото – И… ами, права си била, че така няма да стане тая, трябва кръв да се пролее…

-Тия и от метафори не разбират, да ги еба у олигофрените! – избоботи Захарула. – Ти сериозно ли говориш? От кого е депешата?

Драго издиша облак дим:

-От най – Главният от най – Високото.

-Е-е, и до мене ли опряха?! – тържествуващо се гавреше Захарула.

Правеше ги на пет стотинки в сайта си, че всичко осраха дотук, откакто бяха се напънали да правят уж „революция“ срещу „мафията на Бико“ с някакви режисирани, наплатени и читалищни протести, и демонстрации, зад които стояха едни мръсни кинти, а отпреде им вождовете бяха педераст до агент, и кретен до идиота.

Държавата се тресеше след нейните разкрития за „мафията на Бико“, но около най – Главния се бе сбрал отбор от пълни тъпаци, една част от които бяха изобщо невдяващи нищо от реалния живот хабилитирани лица, друга част – бяха селски тарикати, бързащи да вземат властта, че да крадат повече и от Бико, а трета – маршируващи военни бастуни, които единственото, което можеха да измислят е строева подготовка на плаца.

-До мене ли опряха, бе, Драго? До нас ли, дето вече един път ни врътнаха? Правихме ли проект с тебе?! Правихме! И какво стана, че не се сещам? А знаеш, че аз заради тебе тръгнах, нали, иначе знаеш, че от партийни дела ми се драйфа?! Изплю ли се отгоре ни авера ви – най -Главния? Изплю се! И сега? Ах, опряли до Захарула!

Драго само я слушаше и кимаше горчиво.

Обаче Захарула си беше добра душа, ама много добра душа, люта, режещо люта ракия, но иначе винаги – мехлем. И омекна. Какво и беше виновен Драго? Те и двамата на един огън се пържеха.

-Ами пратиха ме, нали имаш ти хора, нали познаваш… такива хора…, нещо да се направи… – Драго късаше фразите, като че преглъщаше сухи залъци.

Захарула стана от пейката и затропа около нея. Движеше се, пушеше и мълчеше. Ама запали от раз. И главата и работеше с двеста.

Захарула бе от онези, които в такива мигове никога не премисляше, слагайки везните – това ще е в моя полза, онова ще ме потопи… Беше лишена от опцията – изчисли ползи и загуби, направи рекапитулацията и тогава се хвърляй. Направо скачаше. Това не бе лудост, както го категоризираха онези, които нямаха хабер какво е да си с нея. Това бе абсолютно доверяване на инстинкта, на интуицията, на вълчия нюх и първо на сърцето.

А Захарула имаше сърце като цяла Сицилия, когато трябваше да се върви по ръба на острието.

-Чакай ме тука… След петнайсет минути се връщам… Не ми звъни по телефона! – насечено изрече Захарула и изчезна.

…

-Сестро, сигурна ли си, че няма да ни наквасят? – слушаше тя гласът му.

Ползваха едно нам си колко криптирано приложение, скъпо платено, уж да не ги подслушват, ама в тая игра никога нямаше нищо сигурно.

Захарула му бе обяснила накратко какво се иска и от кого. Бе му разяснила мястото на партийното събитие, което усърдно се укриваше от медиите и от всички досега, където трябва да се удари.

-Пак те питам – сигурна ли си, да не ни работят? – Братът и на 700 000 километра да беше, и тук до нея да стоеше, имаше такъв извънземен нюх към измекяри, че тя се почувства като полята с ледена вода теменужка.

А той имаше такъв нюх, защото беше бандит. Ама бандит, че дрънка.

Захарула имаше страхотна слабост към него, защото бе мъжкар, от онези, които вече изобщо не се срещат на тази територия. На всичкото отгоре бе убийствено умен, ерудиран, и толкова четящ, че можеше да сложи в джоба си целия така наречен селяндурски „елит“ на България.

-Не знам, бе, Брат… – объркано и припряно говореше Захарула. – Ама знам само, че нещо трябва да се направи, нещо трябва да се случи, така вече не може да продължава в тая кочина…

-И аз го искам! Знаеш, че ще помогна, нищо не искам за себе си, нищичко, просто тия не мога да ги понасям, но и тия, като ги гледам какви идат, си еба майката… Мене ми е през кура, ама за тебе се притеснявам, да не те набутат… Звънни след 15 минути и ще ти кажа какво правим!

След 15 минути бяха уговорили всичко и Захарула хукна към градинката.

Драго не бе мръднал от пейката.

-Уредено е. Обаче човекът иска среща с техен представител да се уточнят нещата, да не стане някоя засечка. Да пратят някой техен, моят човек праща негов и да се разберат кой какво прави и кой какво не прави… Спокойно, пратеникът на човека няма да е нито мутра, нито някой главорез, ще прилича на научен сътрудник от някой университет… Където кажат, в която и точка на България решат да е срещата, човекът ще пристигне там… Айде, действай! Чакам те тук.

Захарула се премести от пейката на една детска люлка и почна да се люлее като че не кроеше кървави революции, а бе в трети клас.

Драго се върна още по -сив и свъсен.

-Не искат да пращат свой човек и не искат среща… Посраха се от шубе… Ако можело така, вие да го направите сами…

Захарула побесня:

-Тия малоумни ли са, бе? Да ги еба в страхливците и плашипутарниците! Ташак ли си правят те с мене, бе? Драго?! Ташак ли си прави тоя лайнар, тъп като гъз, бе, територия оглавявал, нещастник страхлив! Ти разбираш ли в каква хава ме вкарва тоя, бе? Направо в ОПГ сме ние с тебе вече, че и моят човек набутвам… И ги е страх да пратят някакъв там от техните, да се стиковат нещата, за да не стане някой зулум?! Ай сиктир, бе! Къде съм тръгнала аз, бе? Държава ще спасявам, с путьовци, дето ги е страх, а мене набутват! Ти, нали се сещаш, че утре ще се направят, че и теб, и мен не познават, и направо сме курбан?! И сега? Какво правим, бе?

Захарула се беше запенила и не спираше:

-Не искали! Значи Захарула и аверите и да свършат работата, тия – непричьом, а? Ти даваш ли си сметка кого подлагам, бе, Драго?! Даваш ли си сметка утре ако стане нещо и хората му дадат фира, кой ги е подложил? Как кой? Захарула! Най-Главният го нема в цялата схема, майка им да еба! Благодари се само и единствено на това, че тоя мъж ми има доверие, иначе нали се сещаш какво ни чака нас двамата?! Ами, представи си, че ми нямаше доверие – какво ще си помисли бе, Драго, какво? Че го подлагам! А в техния свят, знаеш това как се наказва! Аре, аз съм дотука! Хората си не пускам и не ги подлагам на никого! И тоя, твоят „Най-Главният“ е един пундьо! Не мъж, а путка! Мафия ще ми бори, ай сиктир, бе, кръв искал, а го е страх да пръдне!

Драго понечи нещо да каже, но Захарула яростна се обърна и го остави на пейката.

Сам.

…

-Брат, ти разбираш ли, Брат, с какви путки си имаме работа?!

-Казах ти още в началото… Нищо не става и от тия. Не се ядосвай, ние им показахме, че имаме сърца, пък те да правят каквото искат… Рая, сестро, рая…

-Извинявай, Брат, че те занимавах, ама и аз, дето хем ги знам какви малоумници са, изобщо не очаквах, че може да са чак такива страхливци… – гласът на Захарула трепереше.

-Сега искаш ли да ти кажа какво щяхме да направим? – разсмя се Братът. – Кажи им някой ден какво, да се видят колко са кухи…

-Какво? – попита плахо Захарула.

-Влизат моите хора сред мероприятието, пускат димки, става пълна мъгла, моите са със специални маски, никой от тях не закача присъстващите там, какво са виновни хората, и удри, и бой само по гардовете на Бико… Знам къде ще го заболи – да поставят на колене „преторианската му гвардия“… Даваме просто твърди знаци! Интелигентни хора сме, Сестро… – разсмя се Братът. – Кръв искали да се лее тия малоумници… То така се лее кръв, тия какви филми гледат, не мога да разбера…

Захарула се смееше с него.

-Айде, жива и здрава, Сестро. Не се ядосвай. Хубаво им го пишеш, че в тая държава няма мъже…

Веселина Томова