« Върни се назад Публикувано на 02.11.2017 / 11:56

СЪДИЯ СВЕТЛОЗАР ГЕОРГИЕВ ОПРАВДАН И НА ВТОРА ИНСТАНЦИЯ ОТ СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД! САС ПОТВЪРДИ ОПРАВДАТЕЛНАТА ПРИСЪДА НА СЪДИЯ ТОНИ ГЕТОВ ОТ СГС!

СВЕТЛОЗАР ГЕОРГИЕВНа 12 април т.г. Софийски градски съд в лицето на съдия Тони Гетов оправда напълно по повдигнатото му обвинение варненския съдия Светлозар Георгиев.

Още на 20.03.2017 година след безумното упражнение за „сготвянето“ на съдия Светлозар Георгиев от страна на ДАНС и прокуратурата, единствена АФЕРА в прав текст написа:

ЧЕТЕТЕ, СЪДИИ, И СИ ПЛЮЙТЕ В ПАЗВИТЕ! ЕТО ГО ПОКАЗНОТО КАК СЕ СГОТВЯ СЪДИЯ! ДА ТЕ СЛОЖАТ НА СРС ОЩЕ ОТ ДЕНЯ НА РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ДЕЛО, ЗАЩОТО ПРОКУРОРЪТ ПРОСТО СИ МИСЛЕЛ, ЧЕ МОЖЕ БИ ЩЕ ВЗЕМЕШ ПОДКУП! ВИШИНСКИ РЯПА ДА ЯДЕ!“

И още от АФЕРА:  публикувано на 11.05.2017:

ЗЛОВЕЩАТА ИСТИНА: КАК МРАКОБЕСИЕ И НЕКАДЪРНОСТ В ДАНС УБИ ПРОКУРОР И СГОТВИ СЪДИЯ /В тази публикация са и мотивите на съдия Тони Гетов от СГС за произнасяне на оправдателната присъда на първа инстанция/

След оправдателната присъда на СГС, в лицето на съдия Тони Гетов, днес излезе и решението на втора инстанция по делото 693/ 2017 по описа на САС срещу Светлозар Георгиев, като Софийски Апелативен съд потвърждава ОПРАВДАТЕЛНАТА присъда на СГС и също оневинява съдия Светлозар Георгиев.

Решението на САС може да бъде обжалвано пред ВКС.

afera.bg

Ето и решението на Софийския Апелативен съд:

Решение
 464
гр. София01.11.2017 г.
СОФИЙСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД – НО, първи състав, в публичното заседание на 28- ми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:

Председател: Снежана Душкова 
Членове: ИванСтойчев
Карамфила Т.

при секретаря Г. и в присъствието на прокурора Трифонова, като разгледа докладваното от съдия С. ВНОХД № 693/17г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на Глава Двадесет и първа от НПК. 
Образувано е по протест на прокурор при СГП срещу присъда от 12.04.2017 г., на СГС, НО, 11 – ти състав, постановена по НОХД№1205/17г. с която съдът:
Признал подсъдимия С. Г. Г., [дата на раждане] , в [населено място], област В., българин, български гражданин, с висше образование, неосъждан, съдия в Окръжен съд – Варна, с постоянен и настоящ адрес -град В., [улица], № 106, ет.14, ап.96, с ЕГН [ЕГН] за НЕВИНЕН за това, че: 
На 02.12.2016 г., в [населено място], в сградата на Съдебната палата, на площад „Н.“, № 2, склонявал длъжностно лице от прокурорските органи – З. Р. З. – прокурор при Районна прокуратура – В., да наруши свои служебни задължения във връзка с правораздаването, нормативно установени в:
чл. 117, ал.2 от Конституцията на Република България – „…. При осъществяване на своите функции прокурорите се подчиняват само на закона“, 
чл. 10 от НПК – „При осъществяване на своите функции прокурорите … са независими и се подчиняват само на закона.“
чл. 14, ал.1 от НПК „…прокурорът взема решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководи от закона.“
т.1.1 от Кодекса за етично поведение на българските магистратиприет с Решение на Висш съдебен съвет по протокол № 21/20.05.2009г., изменен с Решение на В. по протокол № 2 /18.01.2011г. – „Магистратът упражнява правомощията и взема решенията си единствено на основата на закона и вътрешното си убеждение.“
т.1.3 от КЕПБМ — „При вземането на решения магистратът е независим и не се влияе от мнението на своите колеги като подбуждал прокурор З., в качеството й на наблюдаващ разследването по досъдебно производство № 1828/2016г., по описа на 01-во Районно управление на МВР – В., водено срещу лицето Н. Н. Д. от [населено място], за извършено престъпление по чл. 338, ал.1 от НК, да вземе решение за прекратяване на досъдебното производство срещу Д., с мотива, че деянието му било малозначително по смисъла на чл.9 ал.2 от НК и го ОПРАВДАЛ по повдигнатото му обвинение по чл. 289 пр.2 от НК.
В съдебно заседание пред въззивния съд представителят на С. поддържа протеста. Пледира да бъде уважено направеното в него искане САС да се произнесе с нова осъдителна въззивна присъда, да наложи на подсъдимия Г. наказание Лишаване от свобода до 3 години, изпълнението на което да се отложи при условията на чл. 66 ал.1 от НК.
Адвокат Д., защитник на подс. Г., пледира за потвърждаване на първоинстанционната оправдателна присъда, в чиято подкрепа развива подробни доводи в депозирано писмено възражение срещу протеста, както и в пледоарията си по същество.
Подсъдимият Г. не се признава за виновен и моли да бъде потвърдена оправдателната присъда на СГС.
САС като прецени доказателствата по делото, становищата и възраженията на страните намери за установено от фактическа и правна страна следното:
Основната доказателствена маса била приобщена от СГС в рамките на съкратено съдебно следствие по реда на чл.372 ал.З от НПК, а именно:показанията на разпитаните свидетели З. З., И. Х., И. К., А. Н., Х. М., М. Н., Д. Д., П. Д., Н. Д., чрез прочитане по реда на чл. 283 от НПК били приобщени и събраните по делото писмени доказателства -заверени копия от НОХД №6210/2016г. по описа на PC-В. с приложено ДП №1828/2016г. по описа на I РУ-МВР-В.; НОХД 3922/2016г. по описа на PC-В. с приложено ДП № 592/2016г. на-ОДМВР-В., обвинителен акт по пр.пр. № 4279/2014г. по описа на В., ДП № 135/2014г. по описа на О. при В., веществени доказателствени средства, изготвени въз основа на разрешените за използване специални разузнавателни средства, справка за съдимост.
Въз основа на изброените дотук доказателства и след като изслушал устно и непосредствено обясненията на подсъдимия, първоинстанционният съд приел за установена фактическа обстановка, която в релевантната си част следва безпротиворечиво от доказателствената съвкупност и по същество не е спорна между страните, както в първоинстанционното, така и във въззивното производство. По описаният начин са установени следните факти:
С решение на В. от 06.03.2014г. подс. Г. е бил преназначен от административен ръководител – председател на Военен съд-В. за съдия в Окръжен съд – Варна, считано от 01.04.2014г., която длъжност заема и в момента. 
На 14.08.2015г. чрез системата „LawChoice“ на съдия Г. е разпределено НОХД №1126/2015г., образувано срещу В. Н. М. и К. Ж. К. за извършени престъпления по чл. 213а ал.З т.2 вр. ал.2 т.З пр.2-3, т.4 вр. чл.26 от НК. По делото няма постановена присъда и същото е висящо пред В..
С искане за използване на специални разузнавателни средства от 30.05.2016г. от председателя на Д. е поискано председателят на Софийски апелативен съд да даде разрешение за използване на СРС по отношение на С. Г. Г. – съдия в ОС-Варна да бъдат приложени СРС, уредени в ЗСРС, както следва: 
чл.5 (чрез наблюдение),
чл. 6 (чрез подслушване), 
чл. 7 (чрез проследяване) и 
чл.8 (чрез проникване в служебенкабинет)
Искането е мотивирано с данни за престъпление по чл.302 т.1 вр. чл.301 НК свързани с разглеждането на цитираното нохд №1126/2015г. 
С разрешение от 17.06.2016г. председателят на САС разрешил прилагането на СРС съгласно искането, както и документиране на същите по реда на чл.11 от ЗСРС. 
Разрешението е дадено за срок от 60 дни, считано от 17.06.2016г.
С искане от 09.08.2016г. председателят на Д. поискал от председателя на Софийски апелативен съд да продължи срока на даденото вече разрешение за използване на СРС, каквото продължаване е постановено. 
На 15.09.2016г., около 22.00 часа, свидетелят Н. Д. паркирал автомобила си марка „Л.“, модел „Нива“, в [населено място],на [улица], в близост до дома си и до сградата на ОДМВР – В.. Със себе си свидетелят Д. носел огнестрелно оръжие – лек автомат, марка „А. – А.“, калибър 12, с фабричен номер 07А05542, поставен в калъф. За съхраняването, носенето и употребата на това оръжие св. Д. имал надлежно разрешение № 20160225954 / 22.08.2016г., издадено от началник на 01 -во РУ-В..
След като слязъл от автомобила, вместо да занесе оръжието в дома си, за да го заключи в специално направената за съхранение метална каса, свидетелят Д. го оставил от външната страна на тавана на превозното средство, след което започнал да разтоварва и пренася към жилището си друг багаж.
Като приключил с пренасянето на багажа, св. Д. се прибрал в дома си и забравил да вземе със себе си оставеното върху тавана на автомобила огнестрелно оръжие.
Около 23.00 часа, на 15.09.2016г., покрай автомобил на св. Д., преминал Е. Е. от [населено място], който видял калъфа с ловния автомат в него, взел го със себе си и го занесъл в къщи. На сутринта на 16.09.2016г., Е. отишъл предал оръжието в 01-во РУ-В. на свидетеля Д. Д. – младши полицейски инспектор в служба „Контрол върху общоопасните средства“ в при 01-во РУ-В..
Около 05.00 часа, на 16.09.2016г., св. Д. се сетил за забравения от него ловен автомат, но когато отишъл до автомобила си, видял, че оръжието липсвало. Св. Д. незабавно се явил в 01 РУМВР-В., където съобщил за станалото, като по случая било образувано ДП № 1828/16г. по описа на 01 РУМВР-В.. Св. Д. бил разпитан в качеството си на свидетел същия ден за времето от 06,40ч. до 07,05ч. В разпита си той подробно обяснил случилото се, вкл. и обстоятелството, че е забравил огнестрелното оръжие върху покрива на автомобила си.
Впоследствие образуваното ДП било разпределено на св. И. К. -разследващ полицай при ОДМВР-В., а за наблюдаващ прокурор била определена св. З. – прокурор в РП-В.. След като доказателствата по делото били събрани, св. К. отишъл с постановление за привличане на обвиняем при прокурор З., въпреки, че лично той смятал, че няма престъпление, тъй като „…това невнимание, което е непредпазливо деяние, изразих опасение дали няма да „падне“ обвинението. Аз изразих своите опасения, че обвинението може и да не издържи, тъй като това деяние може да и да е извършено по непредпазливост и да не съставлява престъпление, извършено от Д….“. 
Въпреки становището на св. К., св. З. му заявила, че следва да повдигне обвинение на св. Д.. Св. К. е категоричен, че никой не е упражнявал натиск върху него във връзка с това дело, независимо, че други лица (св. Д. и адв. Б.) са се интересували от делото.
Подс. Г. разбрал за случилото се от св. Д., с когото се познавали. На 18.10.2016г. подс. Г. се обадил по телефона на св. З. (с която се познавали от много години) и поискал да се срещнат, но тя отказала, тъй като не била в [населено място]. Впоследствие двамата се чули още няколко пъти по телефона, докато на 02.12.2016г. св. З. се обадила на подс. Г. и му казала, че е в Съдебната палата в [населено място] и той я поканил в кабинета си (стая 210). Там те се срещнали около 14,10ч. Подс. Г. почерпил св. З. с кафе и двамата си говорили известно време по общи теми – семейства, деца, здравословно състояние и пр. След реплика на св. З. „К. сега с кво, с кво мога да ти услужа?“ подс. Г. започнал да обяснява на св. З. случилото се със св. Д., така, както го знаел той. Св.З. казала, че „не знам, как ще стане, защото не е точно така…“, на което подс. Г. отвърнал, че „…едно е да ти разказвам, друго е да прочетеш делото…“. 
След като коментирали, че оръжието на св. Д. е намерено от друго лице, подс. Г. казал на св. З.: „… Мисля, че от човешка гледна точка си е за помагане, член девет отвсякъде. Ти ще си прецениш вече…“, а св. З. казала, че ще го погледне (делото). Впоследствие разговорът отново преминал на лични теми. След този разговор, нито подс. Г., нито св. З. инициирали каквито и да са разговори или срещи по между си.
На 06.12.2016г. св. З. внесла в PC-В. обвинителен акт срещу св. Д. за извършено от него престъпление по чл.338 ал.1 от НК, за което било образувано НОХД 6210/2016г. по описа на PC-В., като същото било разпределено на св. съдия Х. М.. По делото се явила като прокурор св. М. Н., която пледирала за приложение на чл.78а от НК. С влязло в сила решение №107, постановено по НОХД №6210/2016г. по описа на PC-В. св. Н. Н. Д. е признат за виновен за извършено от него престъпление по чл.338 ал.1 от НК и на основание чл.78а от НК е освободен от наказателна отговорност, като му е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1000лв. Решението не е обжалвано или протестирано. Св. М. е категоричен, че никой не е оказвал какъвто и натиск върху него във връзка с делото. Св. Н. също е категорична, че никой не е оказвал натиск върху нея във връзка с делото.
Междувременно в PC-В. било висящо НОХД № 1103/2016г. с подсъдим К. П. И. (нотариус в [населено място]) с обвинение за извършено от него престъпление по чл. 343 б ал.1 от НК. Делото било разпределено на св. съдия А. С. (няма данни същото да е завършило с влязъл в сила съдебен акт). 
Разпитана на ДП св. С. заявява, че никой (в т.ч. и подс. Г.) не е оказвал натиск върху нея във връзка с това дело. Св. И. Х.-Ж. също твърди, че докато е работила като прокурор по ДП също никой в т.ч. и подс. Г., не е оказвал натиск върху нея. Във връзка е това дело е разпитана и св. П. Д. – съдия в Апелативен съд-В., която категорично твърди, че не познава лично съдия С., нито е разговаряла нея във връзка е делото на нотариуса К. И., нито подс. Г. (с когото се познавала, тъй като известно време е била в един въззивен състав с него във В.), е споменавал пред нея за това дело.
Както вече бе посочено, правнорелевантните факти се установяват безпротиворечиво от всички налични доказателства. Между доказателствата всъщност няма противоречия, по смисъла на чл.305 ал.З изр.2 от НПК, които да налагат обсъждане, защо едно доказателство се отхвърля, а се приема друго, което му противоречи.
Противоречията между страните, както и задочният спор на подателя на протеста с първоинстанционната присъда, в частта относно доказателствата, касае по – скоро годността, допустимостта и доказателственото значение на част от тях поотделно.
Настоящият състав на САС ще вземе отношение по повдигнатите в тази връзка въпроси, доколкото те са повдигнати формално с конкретни възражения на страните и сами по себе си са съществени по – скоро за правораздаването по принцип, а не с оглед разрешаването на реален и релевантен спор по фактите, касаещ конкретния случай.
В така отчертаната насока САС приема следното:
При разпитите на св. Х. М., М. Н. и А. Н. на същите са задавани въпроси, които имат вероятно отношение към воденото разследване и не са сами по себе си безсмислени, както е приел СГС, но несъмнено нарушават конституционния им статут на магистрати, които следва да вземат решенията си по вътрешно убеждение и имат правомощието да постановяват актове, които не могат да бъдат контролирани по същество за тяхната правилност и законосъобразност по друг ред, различен от инстанционния контрол.
Макар да не е формулиран изрично, този принцип следва от чл.117 ал.2 от КРБ, който вменява на магистратите подчинение единствено на закона, при осъществяване на служебните им функции и чл. 132 а ал.6 от ЗСВ, който забранява на конституционно създаденият контролен орган ИВСС да накърнява независимостта на магистратите при своите проверки, забрана която с аргумент за по – силното основание несъмнено се разпростира и върху останалите държавни органи в т. ч. прокурорските и разследващите. 
В тази връзка СГС правилно е констатирал, че св. М. и М. Н. са разпитвани недопустимо и незаконосъобрзано по отношение на вътрешното им убеждение по влязъл в сила съдебен акт. 
Така например св. М. – (съдия в PC-В., постановил съдебен акт по НОХД 6210/2016г., посочен по-горе) е разпитван (л. 24-26 от ДП) за това дали счита, „… с оглед повдигнатото обвинение срещу Д. по това дело, е било възможно прилагането на института на чл.78а от НК?.. ..Защо при условие, че срещу Д. е бил внесен обвинителен акт, Вие сте разгледали производството по реда на глава 28-ма от НПК, а не по общия ред, установен в глава 20-та от НПК?…“. 
На св. М. Н. -прокурор във ВРП, явила се по същото дело са зададени въпроси (л. 27-30 от ДП): „Защо при условие, че срещу Д. е бил внесен обвинителен акт, производството е разгледано по реда на глава 28-ма от НПК, а не по общия ред, установен в глава 20-та от НПК…. Вие подадохте ли протест срещу решението по въпросното НОХД 6210/2016г. по описа на PC-В.? Защо?…“. 
Св. А. Н. – съдия в PC-В., е разпитвана (л. 22-23 от ДП) за все още висящото пред нея НОХД 1103/2016г. е подсъдим К. П. И. (нотариус в [населено място]) с обвинение за извършено от него престъпление по чл. 343б ал.1 от НК, като са й задавани въпроси дали някой (в т.ч. подс. Г. и св. П. Д.) е проявявал интерес или е оказвал натиск върху нея във връзка с това дело.
В описаните случаи действително недопустимо са задавани въпроси от разследващите органи на магистрати във връзка с вътрешното им убеждение. На съдия М. и прокурор Н. – по какъв ред е било разгледано делото, защо по отношение на лицето е постановен съдебен акт с прилагане на чл.78а от НК, защо прокурорът не е подал протест срещу решението.
Св. А. Н. пък е разпитвана за висящо пред нея НОХД 1103/2016г. Реторичният въпрос на СГС дали това би повлияло на вътрешното и убеждение при решаване на делото има своя еднозначен отговор и той е положителен. По-същественото е, че веднъж разпитан дали не е бил обект на натиск, магистратът автоматично се поставя в условията на силна уязвимост по отношение на преценката за по-нататъшната му безпристрастност при решаване на случая. Така силово и по същество незаконосъобразно бива поставен пред дилемата да се самоотведе или да постанови акт атакуем от гледна точка на заявеното с разпита, макар и индиректно съмнение в неговата безпристрасност. 
В заключение по този въпрос САС също приема, че се касае за практика, която компрометира принципа за независимост на съдебната власт и създава незаконосъбразен способ за отстраняване на неудобни магистрати от конкретни производства или повлияване на решенията им в определена посока.
Следващият въпрос, предизвикал бурната реакция на държавното обвинение, са изразените от СГС „известни резерви“, с които са кредитирани веществените доказателствени средства, изготвени в резултат на използваните специални разузнавателни средства.
Във връзка с тази част от мотивите на първата инстанция във въззивния протест се релевира нарушение „най – малкото на чл. 114 от ППЗЗКИ“, тъй като извадки от класифицирани документи, каквито несъмнено са исканията за разрешение за използване на СРС, били цитирани в друг явен и публичен документ, какъвто са мотивите към присъдата. 
Така описаното нарушение на чл. 114 от ППЗЗКИ по принцип може да бъде реализирано по посочения начин, но при преценката дали това е сторено, следва да се реши на първо място въпросът налице ли е реално огласена в публичен и явен документ, не каква да е информация пренесена от класифициран документ, а такава, която попада в приложното поле и се ползва със специалната защита на Закона за защита на класифицираната информация. Несъмнено с посочената специална защита се ползва само информацията изчерпателно изброена в Приложение 1 към чл. 25 от ЗЗЗКИ – Списък на категориите информация, подлежаща на класификация като държавна тайна. 
Прегледът на действащата редакция на посочения списък показва, че относима към настоящия случай може да бъде единствено т.6 която е формулирана така: „ Информация относно използвани съгласно законовите разпоредби специални разузнавателни средства(технически средства и/или способите за тяхното прилагане).“ 
С оглед правилата на граматическото тълкуване, съдържанието поставено между скоби, несъмнено пояснява съдържанието на предходния текст. Така се достига до извода, че защитена от закона е не каква да е информация относно използвани СРС, а две конкретни категории такава: 
1. технически средства – несъмнено се касае за конкретните технически характеристики и възможности на същите, и
2. способите за тяхното прилагане. 
Няма спор, че исканията за разрешение за използване на СРС не съдържат технически характеристики на апаратурата или веществата, които компетентните органи възнамеряват да използват. Поле за тълкуване има единствено относно това може ли явното обсъждане на исканията в публично заседание и след това в мотивите към съдебния акт да доведе до огласяване и компрометиране на способите за тяхното прилагане. Макар и постановено не по така формулиран въпрос сериозни относими към тази преценка мотиви се съдържат в произнасянето на ОСНК на ВКС с Тълкувателно решение №4 от 03.12.2014 г. по т.д.№4/2014г.
С решението си по т.1 от посоченото TP ВКС е приел, че във всички случаи, за да приложи чл. 263 от НПК и да проведе закрито заседание съдът не може да изхожда само от факта на налични по делото В., получени чрез използването на СРС, а следва да прецени дали конкретните доказателствени материали действително съдържат държавна тайна. За да достигне до този извод, наред с останалото, ВКС е приел че: „ Информацията съдържаща се във В. не може да бъде държавна тайна единствено с оглед начина и на придобиване – чрез СРС, какъвто смисъл е имала отменената т.8 от Списъка. Не е възможно и определянето и като такава единствено, поради отразяване на видовата принадлежност на използваните СРС по т. от Списъка в съответните писмени документи….В тях се възпроизвеждат единствено законови формулировки, които не са тайни. (виж.стр.5 от TP)
Описаната от ВКС ситуация е идентична с процесната, тъй като използваните способи за прилагане на СРС са описани единствено с изразите на закона, дословно с думите, с които са изброени като видове в чл.2 ал.З от Закона за специалните разузнавателни средства. Очевидно информация с такъв обем и степен на конкретност няма как, да е защитена от т.6 от Списъка, най малкото, защото се съдържа и в Закона за специалните разузнавателни средства, документ които е несъмнено явен и публичен и излагането на по- нататъшни аргументи в тази насока рискува да изглежда нелепо.
Предвид изложеното дотук, СГС не е разгласил държавна тайна, обсъждайки конкретното съдържание на исканията описано по – горе.
В известна степен той е бил и длъжен да стори това, за да обоснове по същество правилния си извод, че СРС са експлоатирани по предвидения в закона ред -чрез надлежни искания от оправомощено лице (председателят на Д.) и след надлежни разрешения от компетентен орган по аргумент на чл. 15 ал.4 т.1 от ЗСРС вр. чл.174 ал.5 от НПК, както и в сроковете, посочени в дадените разрешения. 
Ползването на посочените по-горе СРС е възможно на основание чл. 177 ал.2 от НПК, доколкото обвинението, повдигнато на подс. Г. по настоящото дело е за тежко умишлено престъпление по глава VIII от НК.
Пресилена и по същество невярна е обаче следващата констатация на първата инстанция, а именно, че в двете искания от органа по чл.13 от ЗСРС (първоначално и за продължаване на срока за прилагане на СРС) е посочена некоректна и подвеждаща органа по чл. 15 от ЗСРС информация. 
Така например в тях било посочено, че „…От обективна и субективна страна с действията си С. Г. осъществява състава по чл.302 т.1 вр. чл.301 НК, тъй като в качеството си на особен субект по смисъла на чл.93 т.2 от НК приема предложение или обещание за облага, която не му се следва от лицето В. М. за да извърши действие по служба, а именно да постанови съдебен акт в негова полза…“, т.е. спрежението и склонението на глаголите „осъществявам“ и „приемам“, обуславя извода за извършване на съответните действия, докато по делото няма посочени и/или събрани каквито и да е доказателства в тази връзка. Всъщност единствената информация за някакви действия на подс. Г. по НОХД № 1126/2015г. по описа на ОС-Варна се „съдържа“ в искането за разрешаване на СРС, в което е посочено, че: “Придобита е информация, че следващото насрочено заседание по делото на В. М. е за 21.06.2016г…“ (В искането за продължаване на срока на СРС пък е посочено, че ,,…В хода на работата е придобита информация, че по време на проведено заседание на 21.06.2016г. по НОХД 1126/2015г. от процесуалния представител на В. М. е поискана тройна съдебна експертиза, което е одобрено от съдия Г. и делото е насрочено за 16.09.2016г…“.)
С други думи „придобитата информация“ за движението и извършването на съответните процесуално-следствени действия по НОХД № 1126/2015г. по описа на ОС – Варна е публична и достъпна и по никакъв начин не установява, че с действията си подс. Г. осъществява състава на престъплението по чл. чл.302 т.1 вр. чл.301 от НК, тъй като „…приема предложение или обещание за облага, която не му се следва от лицето В. М., за да извърши действие по служба, а именно да постанови съдебен акт в негова полза…“.
Всъщност, склонението и спрежението на глаголите, избрано от вносителя на исканията и субективната му увереност какво обектът на исканите СРС „осъществява“ или „приема“ не може да подведе никого, точно защото не удостоверява факт, а твърдение и лично убеждение. Не може да подведе и публичната и достъпна информация свързана с движението на делото срещу В. М., която освен това е и обективно вярна. Отделен въпрос е дали исканията въобще съдържат достатъчно факти и обстоятелства, даващи основания да се предполага, че се подготвя, извършва или е извършено тежко умишлено престъпление, което е измежду предвидените в чл. 3 ал.1 от ЗСРС. Само, че този въпрос е решен от компетентния орган, който е председателят на САС с издадените разрешения, а върху тях според настоящия състав на САС съдилищата по същество не могат да упражняват косвен контрол за законосъобразност.
В искането за използване на СРС действително е посочено, че „… Данните за действията на обекта (подс. Г.)са получени от оперативни източници и от прокурор В. Р.-В…..“. Видно е от представения по делото обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД №1126/2015г. във В., че прокурорът, внесъл обвинителния акт в съда е именно прокурор Р..
Съжденията на СГС обаче, че прокурорът, който поддържа обвинението по конкретно дело, може да предизвика контрол или репресия срещу съдията по същото дело, като се следят, подслушват, наблюдават, проследяват и записват всички негови действия и индиректното внушение, че именно това се е случило в конкретния случай, всъщност нямат фактическа основа. Прокурор Р. е посочена като „източник за действията на обекта“, но без да се уточнява, за които точно явните и публично известните по движението на делото или тези, които обосновават подозренията за престъпление. Отделно от никое доказателство в т.ч. и обсъжданите искания не следва, че първоначалната информация за престъпни действия изхожда от нея, а само в този случай е вярно твърдението, че именно тя е предизвикала контрол и репресия спрямо подсъдимия.
САС не споделя и решението на съда от първа инстанция да не кредитира СРС и изготвени при използването им В. относно описаната в обвинителния акт фактическа обстановка относно деянието, извършено от св. Н. Д.. Вярно е, че фактическата обстановка в тази й част е изведена само въз основа на експлоатираните СРС, без да е потвърдена от каквито и да е други доказателства в тази насока, но не вярно че това е недопустимо на основание чл.177 ал.1 от НПК.
В тази насока въззивният съд споделя предложеното в протеста тълкуване на чл.177 ал.1 от НПК , в смисъл че обвинението и присъдата, тоест доказването на главния факт не могат да почиват само на СРС, но няма пречка информация за отделни относими към предмета на доказване факти да се съдържат само във В. изготвени при използването на СРС. 
Обратното по -тясно тълкуване би обезсмислило въобще СРС като доказателствен способ. Така например, ако законно записан разговор, ще се приема за доказан, само ако поне един от участниците потвърди съдържанието му, смисълът от скъпата специализирана дейност при толкова ниска доказателствената стойност се губи почти напълно, а очевидно не такава е била волята на законодателя.
Отделно от това, в конкретния случай, какво точно е извършил или пропуснал да извърши Д. и какво точно е споделил на Г., е факт с поначало твърде помощно доказателствено значение.
Уважен е от СГС доводът на защитата на подс. Г., че по отношение на фактическата обстановка, описана в обвинителния акт по отношение на деянието, извършено от св. Д., има влязъл в сила съдебен акт (решение по НОХД № 6210/2016г. на PC-В.), в който се включват и мотивите на същия и който на основание чл.413 ал.З вр. ал.1 от НПК е задължителен за всички учреждения, ЮЛ, длъжностни лица и граждани, т.е. прокурорът не може да изгражда друга фактическа обстановка, различна от тази, приета в посочения по-горе съдебен акт.
Във въззивното производство С. представя решение №204/21.07.2017г. по НЧД№251/2017г. на Варненски апелативен съд, с което НОХД № 6210/2016г. на РС-Варна е възобновено. Тоест понастоящем САС не е обвързан с фактите приети от PC -В. и може да ги установява въз основа на доказателствата в настоящото производство.
Всъщност цялото противоречие между наличните по делото В. и приетото в отмененото решение на PC – В. се състои в това дали разсейването на Д., довело до забравяне на оръжието му на покрива на автомобила му,било причинено от побягналото му куче или само от умората му в края на деня. 
PC – В. приема, че кучето е побягнало, а от съдържането на В. се установява, че първоначално Д. не съобщава на Г. за подобно събитие. Установява се също,че е съобщил това обстоятелство още в първоначалните си показания, както и че това поведение било одобрено от Г., макар да не било предприето по негов съвет.
Относно тези фактически положения САС приема за част от фактическата обстановка и установеното със СРС, а на правното им значение ще се спре по- нататък в мотивите си.
Обосновано СГС не е споделил довода на защитата, че не следва да се кредитират В., изготвени въз основа на експлоатираните СРС в кабинета на подс. Г. (стая 210) в сградата на Съдебна палата – В.. 
Вярно е, че е недопустимо разкриване тайната на съвещание съобразно разпоредбата на чл. 33 ал.1 от НПК, но след като и в чл.172 ал.1 НПК (а не само в ЗСРС) са посочени разрешените за използване СРС (като от техния обхват не са изключени съдийските кабинети) и разрешението е дадено от съответния орган (председателят на САС), то действително формално няма причина да се изключат тези доказателствени средства от доказателствената съвкупност. 
По принцип в нормална съдебна палата и нормално функционираща съдебна система съвещателната стая е отделно помещение, различно от съдийския кабинет. Освен това дори да се приеме, че службите за сигурност, очевидно познават добре служебния бит на българските съдии, вкл. и неговите недоимъци, в конкретния случай не може да се обоснове намерение от тяхна страна да узнаят съдържанието на тайно съдебно съвещание.
При така възприетата фактическа обстановка, и САС намира, че подс. Г. не е осъществил състава на престъплението по чл.289 пр.2 от НК от НК, както от обективна, така и от субективна страна
В тази насока следва да бъдат споделени в преобладаващото им и съществено съдържание правните изводи на първата инстанция, които са правилни и законосъобразни.
Не е спорно, че нормата на чл. 289 от НК е бланкетна и за да бъде деянието съставомерно от обективна страна, тази норма следва да бъде запълнена е точно определени правни норми от друг нормативен акт, които по своето правно значение да съставляват служебно задължение за съответния правораздавателен орган, който е склоняван да ги наруши от страна на дееца. Това означава, че преди всичко прокурорът следва да посочи кое е това задължение, посочена в разпоредба на закона, което длъжностното лице е било склонявано да наруши.
САС споделя доводите на СГС, че преобладаващата част от инкриминираните разпоредби не визират служебно задължение. 
Всъщност повечето избрани от прокуратурата норми, прогласяват определени гаранции за законосъобразно осъществяване на правораздавателната дейност и основни принципи при осъществяването й, но не и конкретни служебни задължения, които длъжностното лице би могло да наруши.
Така, чл. 117 от Конституцията на Република България, според който при осъществяване на своите функции съдиите, прокурорите и разследващите органи са независими и се подчиняват само на закона., въвежда конституционна гаранция за законосъобразна и защитена от нерегламентирано влияние правораздавателна и правоохранителна дейност, без да визира конкретните задължения, на който и да било от посочените органи.
Нормата на чл. 117 от Конституцията е възпроизведена дословно в чл. 10 от НПК, поради което вече направеният коментар остава в сила.
Задълженията нормативно установени в т.1.1 от Кодекса за етично поведение на българските магистрати (КЕПБМ), „Магистратът упражнява правомощията и взема решенията си единствено на основата на закона и вътрешното си убеждение“ също възпроизвеждат дословно вече обсъдните конституционен и законов текст, а в т 1.3 от КЕПБМ — „При вземането на решения магистратът е независим и не се влияе от мнението на своите колеги“ и според САС поначало не се съдържат служебни задължения на магистратите, изпълващи съдържанието на чл.289 от НК, а морално-етични норми, регламентиращи дължимото морално поведение на магистратите при осъществяване на професионалната им дейност.“ 
Нарушаването на КЕПБМ би могло да се санкционира с дисциплинарно наказание на основание чл. 307 ал.З т.З от ЗСВ, но не и с наказание по НК. Що се отнася до последния цитиран текст от КЕПБМ едва ли е нужно да се обосновава изрично, че да се влияеш от колегиално мнение, може и да показва известна неустойчивост на характера и самооценката, която е укорима и следва да се преодолява, но няма как да се наказва със затвор
Според разпоредбата на чл. 14, ал.1 от НПК съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, като се ръководят от закона. Това действително е принцип на наказателния процес, който посочва начина на формиране на вътрешното убеждение на органите на наказателното производство.
Тази норма според САС, може да бъде нарушавана, както относно начина на формиране на вътрешното убеждение в случай, че органът подходи повърхностно или едностранчиво при изследване на обстоятелствата по делото или изтълкува превратно закона, така и ако поначало вземе решение различно от вътрешното му убеждение, в т.ч. и внушено му отвън
Именно във връзка с евентуално склоняване към нарушаване на това задължение СГС подробно и по същество правилно е изяснил първо възможните конкретни форми на изпълнителното деяние „склоняване“, а след това и евентуалното съответствие или несъответствие на поведението на подсъдимия Г. с тях.
Понятието „склоняване“ не е легално дефинирано липсва и задължителна практика относно конкретното му съдържание в нормата на чл. 289 от НК.Правното му значение обаче е изяснено в съдебната практика във връзка с употребата му в други състави на НК, каквито са престъпленията по Глава 2 на НК, Раздел 8 – „Разврат“ и Раздел 9 – „Трафик на хора“. В тази насока правилно СГС се е позовал на Тълкувателно решение № 2 от 16.07.2009 г. на ОС на НК на ВКС, в което се сочи, че склоняването може да се осъществи от дееца чрез мотивиране, изразено чрез убеждаване, съветване, обещание за облаги или други благоприятни последици. Вярно е, че за съставомерността на деянието по чл.289 от НК не се изисква обектът на въздействие (в случая прокурор З.) да е избрала начин на поведение в унисон със склоняването, тъй като престъплението е формално, а не резултатно. Достатъчно е субектът на престъплението да е въздействал върху вътрешното убеждение на длъжностното лице, чрез мотивирането му да подходи при изпълнение на служебните си задължения по желан от дееца начин (Решение №160 по н.д. 1634/2012г. на III н.о. на ВКС, също коректно и уместно цитирано от СГС).
Първоинстанционният съд е анализирал подробно репликите и поведението на подсъдимия, за да обоснове липсата на „убеждаване, съветване , обещание за облаги или други благоприятни последици“ спрямо св. З. от една страна, а от друга въобще на намерение да се повлияе на вътрешното и убеждение. САС споделя напълно изложеното в тази насока и не намира за нужно да го преповтаря в детайли.
С оглед възраженията в протеста и доводите на защита необходимо е да се акцентира отново само на следните ключови обстоятелства:
В самия обвинителния акт е посочено, че склоняването от страна на подс. Г. на св. З. се е изразило е думите: „… Мисля, че от човешка гледна точка си е за помагане, член девет отвсякъде. Ти ще си прецениш вече…“.
Репликата, която самото държавно обвинение е избрало да инкриминира, съдържа два отчетливи момента. Първият е колегиално мнение, за което самият подсъдим не крие, че е пристрастно и повлияно от разказа на обвиняемия, който е негов познат, а вторият – уважение и предварително приемане на преценката на З., която е служебно ангажирана с делото и запозната с доказателствата по него. 
В по -ранен момент на разговора, когато З. му казва, че случаят не е точно такъв, какъвто му е бил разказан, подсъдимият отвръща „…едно е да ти разказвам, друго е да прочетеш делото…“ Тази реплика от своя страна несъмнено е показателна за липсата на желание да се налага прочит на фактите и доказателствата различен от собствения прочит на З..
Няма други реплики, нито произтичащи от записите изготвени със СРС, нито от показанията на З., които въобще да имат връзка с решаване на повереното й дело, а от анализа на посочените става ясно, че подсъдимият е изразил пълен респект към вътрешното убеждение и професионализма на свидетелката, както относно прочита на доказателствата, така и относно правната и преценка дали да приложи или не чл. 9 (очевидно чл.9 ал.2 от НК, с оглед контекста). Няма „убеждаване, съветване, обещания за облаги“ или каквато и да било форма на настойчивостсвидетелката да възприеме правното мнение на подсъдимия.
Прокуратурата, особено в протеста и пренията пред САС, се опитва да приобщи за целите на тезата си по – широкия контекст на поведението на подсъдимия, очевидно, защото в конкретните му реплики липсва съдържание, което да илюстрира онази целенасоченост и настойчивост, която „склоняването“ несъмнено предполага.
Така, особено значение се придава на факта, че подсъдимият многократно контактувал с Д.. Одобрил съобщаването на детайла с кучето, осведомявал се за движението на делото. Това обективно е така и няма спор, че Г. е бил мотивиран да помогне на своя познат. Относно така важния за обвинението детайл с кучето в изготвените В. не се съдържа никаква информация той да е бил измислен от подсъдимия. Всъщност от конкретните записани реплики не става ясно дали е бил измислен и от самия Д. или просто по – късно припомнен и съобщен. Дори и подсъдимият да е поощрил желанието на Д. в известна степен да се оневини, което несъмнено е морално укоримо, това няма дори косвено доказателствено значение за това какво конкретно поведение е имал спрямо З. и съставомерно ли е то.
Същото е и значението на факта, че подсъдимият настойчиво търсил З.. Обвинението изглежда приема,че това, че настойчиво я е търсил може да компенсира това, че не е проявил настойчивост да я „убеждава“ или „съветва“ да приложи чл.9 ал.2 от НК по отношение деянието на Д..
Прокурорът в протеста стига дотам, че отчертава една твърде тясна хипотеза, само и единствено в която поведението на Г. не би било съставомерно. Тази хипотеза според прокурора предполага „кумулативно или алтернативно наличие на следните фактически положения: че свидетелката З. е поискала среща с подсъдимия Г., за да потърси от него съвет или да разбере мнението му по казуса със свидетеля Д. и/или че деянието, за което на свидетеля Д. е било повдигнато обвинение действително е покривало обективните и субективните признаци за малозначителност по смисъла на чл.9 ал.2 от НК и/или, че деянието на Д. на 15.09.2016г. не е покривало изобщо субективните признаци на престъпление по чл. 338 ал.1 от НК, доколкото е било извършено по непредпазливост.“ 
Така прокурорът очертава престъпен състав, какъвто НК не съдържа в разрез с принципа за законоустановеност на наказанието (чл.5 ал.З от Конституцията на Република България).
САС счита за необходимо да се придържа към Конституцията, и при преценката, кое е съставомерно в конкретния случай ще се ограничи с обнародвания и действащ текст на чл. 289 от НК.
Извършеният дотук анализ е достатъчен, за да се приеме, че визираният в този текст престъпен състав от обективна страна не е осъществен от подсъдимия Г., което прави безпредметно и разсъждението относно субективната страна на деянието.
При извършената цялостна служебна проверка САС не констатира допуснати процесуални нарушения, които да представляват основания за отмяна на първоинстанционната присъда.
С оглед гореизложеното съдът прие, че атакуваната присъда е правилна и законосъобразна, поради което следва да бъде потвърдена.
По изложените съображения и на основание чл. 338 НПК, Софийски апелативен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА присъда от 12.04.2017 г. на СГС, НО, 11 – ти състав, постановена по НОХД№1205/17г. 
РЕШЕНИЕТОподлежи на обжалване и протест пред ВКС в 15дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

Afera.bg

«