Страх
Най-страшното е самият страх. Хубаво е този прост урок да научат всички, a ако го знаят и политиците, може би ще правят по-малко глупости. Но е много опасно, когато страхът на политика стане публично достояние. Кой ще гласува за партия, която се страхува да играе сама на избори? За организация, която е комплексирана от бившия си лидер, разцепил я на две? По този въпрос трябваше да си помислят членовете на Националния съвет на СДС, преди днес да клекнат пред Иван Костов и да му поднесат партията си на тепсия.
Повече от пет години се точат драмите вдясно – първо разцеплението заради „клиентелизма” на СДС, както твърдеше Костов за бившите си съпартийци. После опитите за обединение – предизборни коалиции на местни и президентски избори, сключени след срамни сделки. Първите – създадени, за да се извоюват кресла на кметове и общински съветници. Втората – защото щеше да е позор, ако десницата не участва, поне от кумова срама, на президентския вот. И резултатът от тази нелепа коалиция доведе… Волен Сидеров до балотаж. Подобни бяха резултатите и от местните избори преди година и половина – обединенията между СДС и ДСБ събраха почти толкова гласове, колкото СДС щеше да вземе, ако се беше явил сам.
СДС може да прескочи четирипроцентовата бариера и да влезе сам в парламента, стана ясно от социологическото изследване на НЦИОМ, огласено днес. Иван Костов не може. Затова той направи всичко възможно, за да подчини отново партията, на която беше Командир. Успя. Поражението е за СДС. Защото когато си неуверен, че можеш да направиш нещо сам в политиката, няма смисъл да съществуваш като партия. Всъщност, СДС вече не съществува като партия. Превърна се в локомотив за ДСБ до изборите, а след тях ще стане излишен придатък на „силните демократи”. Но това Мартин Димитров ще разбере чак наесен…
А дотогава да погледа в свободното си време риалити шоуто „Страх”. Може и нещо да научи…