СТОЛ. ДО ВЪРХА. ТУЙ И ЗА БОКО ТИКВАТА СЕ ОТНАСЯ, АПРОПО.

Сюрреализъм! След близо 9 км. катерене по планината /Родопите/, след като, Слава Богу, не ме срещна мечка, но две сърнички ме поздравиха, и точно когато сулука ми излезе, няма да повярвате какво ме блъсна след един завой, към върха – стол!

===

Сега да ви доразкажа какво стана нататък след предния ми пост със сюрреалистичния стол.

Качих аз с душата в гърлото заветния връх и почнах да слизам надолу. Преди това видях две сърнички, току покрай мен препуснаха, и едно черно нещо с опашка, но то излезе по страхливо от мен и се шмугна в гората.

Обаче мисълта за мечка хич не ме радваше, въпреки че прочетох преди ден някаква табела – ако срещнете мечка, не бягайте, стойте на място, тихо и говорете нещо, после бавно отстъпвайте и пак и говорете тихо нещо… Абе, слизам аз надолу, ама мисълта ми все в това какво да и говоря на мечката, като я срещна, че да ме остави…

А надолу – летиш, мамата си трака, за илюстрация пускам тая снимка, въпреки, че тя е от вече почти финала на слизането.

И докато фърча аз надолу и се моля на Ангела да ме пази, бам-трас! се сурвам и падам с цялата си страховита сила.

Баща ми, Бог да го прости, викаше навремето, като тръгнех нанякъде без да си премеря силите: „Внимавай, има и връщане!“. Туй и за Боко Тиквата се отнася, апропо.

Та, падам аз и си мисля – е сега ми се еба майката, счупих крак, ръка, гъз, и обхват нямам на телефона, направо ще ме пишат едните, като покосена от ковид 19, другите – като убита от Хунтата…

Обаче Ангела си знае работата с непослушната хулиганка, дето не сварва да я опазва, и плахо се размърдвам, а! – ставам леко, и съм на крака…

Сега задника ми е натъртен, левия глезен леко подут, но нищо кой знае какво, дясната ми длан натъртена…

Та не дадох фира, това исках да кажа. Черен гологан не се губи.

Веселина Томова