„ТОВА Е СТЕНА“ И НИЩО ДРУГО

Пак ще живея – една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите…

Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите – двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида, извикаш ли нещо,
няма кой да те чуе,
каквото напишеш – няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: „Аз викам.“

Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
„Това е стена!“ И нищо друго.

© Борис Христов