СТЕНАТА
Пак ще живея – една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите…
Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите – двама по двама.
Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели –
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида –
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш – няма кой да го види.
Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи –
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..
Но свършва живота, ще прекипи като сода –
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: „Аз викам.“
Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
„Това е стена!“ И нищо друго.
Борис Христов