СПИ ДАЖЕ ГОРДИЯТ БАЛКАН, СПИ МАЙКАТА МУ СТАРА! НАРОДЪТ НИ НЕ СТАВА И НЕ СТАВА.
Всички спят
У нас отдавна всички спят
или се правят на заспали.
Едни, защото ги надвил гладът,
а другите, защото са преяли.
И както в оня царски двор,
/ но царят е офейкал /,
спят съдии, спи прокурор
с престъпникът на пейката.
Заспал владика, а до него поп,
спи права славно църквата,
не можеш ги събуди с топ,
спят, даже и похъркват.
Ти казваш: „Бог ще им прости!“
Но него кой го чува?
А може би не къртиш здраво ти,
а само дремеш и сънуваш…
Сънува българинът как яде.
И пак държавен е бостанът!
А ромът пък дори насън краде,
каквото е останало…
Сънува нашият велик войник
маршалски жезъл в раницата.
Сънува и продажен политик
все мекото на баницата.
И на децата дал вълшебен прах,
сънят не ги пожалил,
направо пред училищният праг,
учителите – до един заспали.
В държавата, като във гроб,
спи лекарят, когото някой чака,
спят пътници в трамвай или метро,
а върху релсите заспал е влака.
Селата спят и градовете,
спи кротко огънят в камината.
И сякаш спим не двадесет и две,
а цели сто години.
Спи даже гордият Балкан,
спи майката му стара!
Ти виж: като заспал вулкан
е цялата България…
А гърците не спират и вървят.
Един от тях, уплашен и учуден,
шепти: „Виж, българите спят!
Ш-ш-шт! Тихо, да не ги събудим…“
…..
Не става
Изправен да е искам – чак до гроб.
Но орисията ми е била такава.
И моля се за него като поп,
а той не става и не става.
Не вярва вече той на „ох“ и „ах“
и без любов какво ли му остава?
Куршум му лея – да не го е страх –
и пак не става и не става…
И сякаш не е той, а някой друг.
Припомнях му ония дни на слава,
когато беше твърд като юмрук!
А днес не става и не става…
Проклинах го и чак ме хвана бяс,
и с две ръце разтърсих го тогава.
Излизал съм от кожата си аз,
а той не става и не става.
Недей да ми се правиш на заспал,
все не увира главата ти корава,
защо си днес такъв безжизнен, вял,
кажи защо, за Бога, днес не ставаш?!
Той можеше сега да е голям,
да влезе смело в нейната жарава!
А не да се черви пред вас от срам,
защото все не става и не става.
А Тя го чака, чака… сякаш век!
Тя, Свободата, още се надява.
Но гледам го: един отпуснат, мек…
Народът ни не става и не става.
Тома Троев