Софийският университет – нехайство и безстопанственостна Ректорското ръководство

СТАНОВИЩЕ

на университетската общност за състоянието на

Софийския университет „Св. Климент Охридски”

Последните две десетилетия от развитието на България обикновено се определят с твърде удобния и „политически коректен” термин „период на преход”. Този термин, от една страна, е удобен за всички, които са заели определени властови позиции, тъй като служи за собственото им оневиняване и оправдаване за състоянието на нещата, а от друга страна, той е „политически коректен”, тъй като маскира посоката на процеса: елементарно е – преходът от едно състояние към друго може да бъде и деструктивен, разрушителен, деградиращ. А това, че векторът на този процес наистина е низходящ, не се нуждае нито от специална научна обосновка, нито от коментар, тъй като фактите са красноречиви и никой не може да ги скрие. Деструктивният характер на така наречения „преход” се отнася както до държавата и обществото, така и до основните социални институции, социални групи и до човешката личност като цяло. Това с особена сила важи за образователната система – най-важната система за възпроизводство на човешкия потенциал, без която всяка човешка общност е обречена да загине. Именно поради това всяко зряло общество съхранява, перманентно изгражда и укрепва своите образователни институции, които, независимо от предизвикателствата на времето и превратностите на съдбата, са гарант за бъдещо развитие и просперитет. В периоди на кризи и социални катаклизми особено значение имат онези просветно-духовни институции, които изпълняват функциите на духовни водачи на нацията, на стожери на законността и пазители на нравствеността – те са източниците на мъдрост и светлина в „усилните” и трудни времена.

За България такава институция е Софийският университет – Alma mater – „майката хранителка”, призвана в усилни и трудни времена да изведе обществото от нищетата на деня, да укрепи духа и да даде кураж и надежда.

Фактите обаче красноречиво говорят, че през последните двадесет години нашата Алма матер не изпълни своето предназначение. А фактите, познати на всички нас, са наистина страшни: тотална разруха във всички социални сфери, дълбока деградация и деморализация на обществото, чалгаризация и опростачване на човешките отношения, оскотяване на основни слоеве от населението и доминация на индивидуалните стратегии за оцеляване. Резултатът е отчайващ и съкрушителен за нас, българите, и той е очевиден – бавно и сигурно отмиране на нацията, която през 1989 г. беше около 9 милиона, която според елементарната статистика в момента трябваше да бъде минимум 10 милиона, и за която се предвижда след още две десетилетия да се стопи до 5-6 милиона.

При подобна отчайваща равносметка неминуемо възникват куп въпроси – защо се получи така; кои са причините, които доведоха страната до това състояние; защо за първи път в историята на Третата Българска държава Софийският университет не изпълни иманентно присъщите си функции на Духовен водач на нацията; външни или вътрешни фактори умишлено не позволиха през последните две десетилетия Университетът да функционира съгласно своето предназначение и т.н., и т.н. Разбира се, високо академичната университетска колегия е способна да даде компетентен отговор на тези и на много други въпроси от подобно естество, и тя неведнъж е заявявала открито и чрез различни форми своята позиция пред обществото. Нееднократно, недвусмислено и ясно е изразявана позицията, че не просто „международното положение”, „световната криза” или „четирите годишни времена” са външната причина за състоянието на Софийския университет, а преди всичко действията на политическите елити, поставили си за цел да маргинализират Университета, да принизят неговите образователни и духовни функции, да делигитимират неговата национална роля като в крайна сметка го превърнат в едно обикновено третостепенно бакалавърско училище. В тази посока фактите са достатъчно красноречиви и не се нуждаят от коментар, а именно:

Нито един от гастролиралите през последните две десетилетия правителствени екипи не беше в състояние „да прозре” елементарната истина, че Софийският университет е важна, елитна държавна институция

(СДУ) и като такава в определен смисъл тя трябва да бъде третирана като част от организационните структури, чието предназначение е свързано с управлението на държавата. В този смисъл субсидирането, управлението и функционирането на Софийския университет неминуемо би трябвало да се обвържат с реализацията на държавните стратегии в основните сфери от развитието на страната. Свидетели сме не просто на липса на „държавническо отношение” към една от най-важните структури за възпроизводство на човешкия капитал в една европейска страна, а на пренебрежение и безотговорност, граничещи с грубата арогантност на управниците, случайно узурпирали властта в същата тази държава. За тях Университетът, това са порутените сгради, пристроените към тях студентски „капанчета”, „чантаджиите”, просещи пари от държавния бюджет или просто – „ония там”.

Напразни бяха усилията, които положи университетската общност, за приемане на специален закон за Софийския университет, с който да бъде регламентирано важното предназначение на тази национална институция. Управляващите елити, демонстрирайки физиологичната си несъвместимост с „ония там”, не допуснаха да бъдат създадени законови механизми, чрез които да бъде регламентирана националната мисия на Университета. Това съвсем не е изненадващо, тъй като

ситуацията е още по-трагична: повече от двадесет години България няма научна и образователна стратегия.

Нито едно правителство през този период не е обявило своите стратегически приоритети в науката и образованието, не е било наясно кои важни клонове от науката да развива, какъв човешки капитал е необходим на страната и по какъв начин този капитал да бъде създаден. Със сигурност българските управници са били наясно само с едно – трябва им едно маргинализирано, безпросветно, бездуховно и докарано до просешката тояга население, защото само такова население може да се примири с прилаганите спрямо него съвременни форми на „модерен геноцид”. 

Политиката на българските управници се оказа особено деструктивна по отношение на българското образование като цяло и в частност по отношение на Софийския университет в онези „сакрални” моменти на гласуване на държавния бюджет. Каквито и опити да се правят за скриване на истината за умишленото гилотиниране на българската образователна система, фактите са потресаващи: делът от БВП, отделян за образование, е сравним с този на най-изостаналите африкански страни и обикновено варира между 3-4%, при средно 6% за ЕС и 12% за Турция. От „съображения за сигурност” по отношение на управниците, няма да правим сравнение между бюджета за образование, отделян понастоящем, и бюджета за образование, гласуван от Българския парламент в навечерието на Първата световна война. Все пак, необходимо е да бъде посочен един достоен за съжаление факт: високо квалифицираните университетски професори, които по правило са висши държавни служители, водейки своите семинарни/практически/лабораторни занятия по Висша математика, Теория на вероятностите, Статистика, Химия и т.н. и т.н., получават за един академичен час възнаграждение в размер на 4,80 лв. за хоноруван и 5,20 лв. за щатен преподавател. За сравнение – средният доход на час за „средния” гражданин на една страна като Дания е 36,50 евро. Поради споменатите по-горе „съображания за сигурност” би следвало да се въздържим и от каквито и да било сравнения между възнагражденията на университетските професори в България и тези на професорите в Дания – една страна, в която наистина има нещо „гнило”.

Азбучна истина е, че науката и образованието са основен приоритет за всяка една съвременна държава. Това с особена сила важи за периоди на икономически кризи, през които единствената сигурна, полезна и абсолютно задължителна сфера за инвестиции е сферата на образованието и науката. Една унищожена икономика би могла да се възправи за пет години, но една унищожена образователна система, съчетана с подменена културна идентичност, не е в състояние да се съвземе за петдесет, а дори и за петстотин години, както показва българската история. Тази елементарна истина е невалидна за управниците на България – не защото може би не я разбират, а защото тяхното предназначение и програмата, която изпълняват, са други, а именно – да бъдат палачи на собствената си страна. Факт: в процеса на присъединяване на България към ЕС българските политици записаха в структурните фондове за наука и образование 0 (нула) цента. Румъния предвиди 1 милиард евро, Чехия – 2 милиарда евро, и т.н., а българските управници единствени в ЕС записаха срещу името на страната си кръгла нула. И досега управниците крият имената на престъпниците, които при присъединяването на България към ЕС умишлено не отвориха глава „Наука и образование”, с което лишиха страната от 600 милиона евро, безвъзмездно отпускани за наука и образование.

Един от баналните рефрени на управниците, с който те се мъчат да оправдаят своята престъпна политика спрямо образованието, и в частност спрямо Софийския университет, е „липсата на реформи”.

Не е необходимо някой да има образование по-високо от основното, за да е наясно, че реформи могат да се правят само и единствено при наличие на съответната законодателна база. А такава законодателна база в продължение на 20 години липсваше, тъй като управляващите през целия този период, въпреки натиска на академичната общност, не благоволиха да създадат нов ЗВО. Вероятно някой трябва да е извън нормата, за да си позволи осъществяването на образователни „реформи” при наличието на ЗВО, в който допреди няколко месеца фигурираха текстове от 1974 г. Но както е известно, българските управници не само са „в норма”, но са и образовани – могат да четат, да пишат, особено добре познават парите, прекрасно знаят „колко е часът” и още по-прекрасно знаят, че ако преди двадесет години беше създаден един нов ЗВО, той би изчистил българската наука от псевдоучените и би формирал една нова млада генерация от елитни български учени. Но те знаят, че именно тази елитна млада генерация би била техния най-голям враг, затова я унищожиха в зародиш по най-рафиниран начин, включително и чрез създаването на разнообразни лустрационни закони и „анти-закони” от рода на „Закона Панев”, „Закона анти-Панев” и пр.

Като зловещ пример за управленска рафинираност и хитроумие могат да се посочат създадените в България 42 университета.

Мотивите за тяхното създаване са пределно ясни – всеки управляващ елит трябва да има свой „академичен пристан”, където партийните лакеи да могат да акостират след поредната котерийна битка. Дори в зората на социализма не е имало по-успешно прилагане на класово-партийния подход в науката. Последиците от подобно престъпно безумие са наистина страшни: обезценяване на образованието, инфлация на научните степени и звания, „производство” на недостатъчно образовани и некомпетентни кадри, генериране на безработица, провокиране на миграционно поведение сред младото поколение и т.н. и т.н.

Не може да бъде премълчан още един факт, който е красноречиво потвърждение за „умисъла” в политиката спрямо българското образование, водена от управляващите елити в продължение на двадесет години. Този факт се нарича ВАК – една сталинско-болшевишка институция, създадена и внедрена от комунистическите режими с една единствена цел – утвърждаване на „класово-партийния подход” в науката. Функционирането на тази институция в бившите социалистически страни беше моментално прекратено след промените през 1989г., но управниците в България, (за да приличат вероятно на своите „побратими” от Монголия, Северна Корея и Беларус), я оставиха непокътната повече от две десетилетия – до 2011 г. За какви реформи, за каква наука, за какво качество на обучението, за какъв просперитет и развитие на образователната система би могло да се говори, когато преподавателите в българските ВУЗ се избират не от самите университети, а от една външна институция, наречена ВАК.

Могат да се визират още редица моменти, които да допълнят картината за състоянието на българското образование и които, както беше подчертано по-горе, на конкретно равнище могат да бъдат дефинирани като „външни фактори”, детерминиращи сегашното състояние на Софийския университет. Наред с тези „външни фактори” безспорно и закономерно съществуват и вътрешни фактори – фактори от административно и управленско естество, които в никакъв случай не могат да бъдат пренебрегвани или елиминирани. Университетската общност трябва да открие и посочи ясно и категорично тези негативни „вътрешни фактори” от управленско естество, без чието съществуване по всяка вероятност истината за Софийския университет би била съвсем различна.

А истината е, че през този двадесетгодишен „период на преход” векторът на промяната в Софийския университет беше обърнат надолу.

Университетската колегия беше склонна да преглътне с горчив оптимизъм всичко, което се случваше до 2007 година, тъй като съществуваше надежда и тази надежда имаше конкретно изражение – влизане на България в ЕС и подем във всички сфери, включително и в образователната. Надеждата за жадуваната академична промяна беше подкрепена и с един особено значим академичен факт – същата година беше избрано и ново ръководство на Софийския университет. С горчивина и дълбоко съжаление днес, след този тригодишен период на напразни очаквания, може да се констатира фактът, че избраното преди три години ръководство на Софийския университет не оправда очакванията на академичната общност и в настоящия момент няма никакви признаци Алма матер да се е превърнала в „Огнище на просвещение”, в „Духовен водач” или в „Морален стожер” на нацията. Тъкмо обратното – днес Университетът е заел унизителното място на поставения в ъгъла досаден просяк и изпълнява вменената му „отвън” роля на мълчалив свидетел по отношение на социалните, икономическите, политическите и културните процеси, протичащи в България. Отливът на кандидат-студенти заплашва естественото предназначение на Алма Матер, кандидат-магистрите и докторантите предпочитат аудиториите и лабораториите на „несретната чужбина”, а университетските преподаватели напразно мечтаят Университетът да заеме не първото, но поне 1001-то (хиляда и първото) място в международните академични класации и т.н. и т.н. Състоянието на Софийския университет в настоящия момент е наистина отчайващо и то е резултат от съчетаното влияние през изминалите две десетилетия както на споменатите „външни”, така и на „вътрешни” фактори.

Трябва дебело да се подчертае, че особен „принос” за това състояние на Софийския университет има настоящото ръководство – Ректор, зам.-ректори, Академически съвет.

Тук основателно възниква въпросът дали невинната управленска безпомощност е причина за сегашното състояние на Алма матер или тя е резултат от изпълнението на някаква „външна поръчка” или на „подмолен план” за съсипването на една толкова важна национална иституция. Нека в случая бъдат спестени квалификациите и да оставим фактите да говорят сами за себе си:

След 2007 г., бидейки член на ЕС, Република България е задължена да приведе своята законодателна база, своите образователни стандарти и пр., в съответствие с европейските изисквания. Защо няма поне някакви подобия на решения, от страна на Ръководството на СУ, съгласно които съответните академични единици да се задължават (или поне им се препоръчва) да приведат всички учебни планове и програми в съответствие с академичните изисквания на ЕС и световните научни стандарти. Вероятно на въпросните ръководни фактори е необходимо да се разяснява, че чалгата примерно представлява едно локално явление (и слава Богу), но науката е универсална и тя се сътворява по „световни” правила и стандарти.

Въпреки усилията на някои факултети да бъде създадена единна система за атестиране на преподавателите, университетското ръководство остана сляпо и глухо към подобна инициатива. Във всеки реномиран университет съществува система за атестация, която е гарант за качеството на учебния процес. В подобна система основната роля принадлежи на студентите, които всеки семестър са длъжни да оценяват равнището на обучението, което им предлагат техните преподаватели, и тогава, когато конкретен преподавател не отговаря на утвърдените комплексни критерии, той се изважда от участие в учебния процес. Подобно „чудо” за университетското ръководство не съществува, но затова пък

съществува друго чудо, пред което всички нехаят, а именно: в Софийския университет има преподаватели, които години наред „не стъпват” на собствените си занятия.

Парадоксалното е, че този факт е достояние на всички – от студентите до Ректора, а още по-парадоксалното е, че преди въвеждането на дебитните карти тези „преподаватели” удостояваха с вниманието си своите колеги поне веднъж месечно, при получаване на месечното си възнаграждение, но сега и това не се случва.

Пряк резултат от нежеланието на ръководството на Софийския университет да въведе система за атестиране на преподавателския състав е и фактът, че голяма част от преподавателите са просто „даскали”, но не и учени. Вярно е, че в сравнение с другите университети и научни институции в България Софийският университет заема първо място по своята научна продукция и научен потенциал, но в случая трябва да се каже цялата истина: голямата научна продукция на Софийския университет е плод на усилията на определен брой водещи университетски учени, благодарение на които се поддържат академичните стандарти и научният престиж на Университета. Но иначе, което е безкрайно тъжно, научноизследователската дейност на този университетски елит има отношение само и единствено към нищо незначещите годишни отчети на университетското ръководство, поддържащо инерцията още от времето на „зрелия социализъм”. С други думи, това, дали даден член на колегията е публикувал значима монография или статия в престижно международно списание, не означава абсолютно нищо, тъй като подобен вид дейност не е обвързана с каквито и да било финансови или материални стимули, нито с някаква диференциация в трудовото възнаграждение. Известно е, че подобна практика е немислима и в най-изостаналите университети, и е недопустима примерно в Нов български университет. Или може би целта на Ректорското ръководство е университетските преподаватели да се прехвърлят в частните университети, където всяка публикация е оценена по съответния начин. Всъщност нещата са много по-отчайващи: има членове на преподавателската колегия, които в продължение на 20-30 години не са написали нито ред – да не говорим за защита на докторска дисертация. Това категорично се знае от университетското ръководство и вероятно това е една от причините за стопиране на атестационната система, която би извадила на показ пълзящата посредственост. В това отношение твърде прозрачна е логиката на разсъждение на „ръководните университетски фактори”: „некадърниците” трябва на всяка цена на останат под „дебелата сянка” на Университета, защото, ако бъдат отстранени, на тяхно място ще дойдат млади и талантливи учени, които за миг няма да търпят същата тази пълзяща посредственост.

Известно е на всеки университетски преподавател, че промените през 1989г. свáриха Софийския университет с три идентични по своя академичен профил структури – Факултет по педагогика, Факултет по начална и предучилищна педагогика и така нареченият ЦИУУРК, преименуван през 2001 г. в Департамент за информация и усъвършенстване на учители.

Едва ли има някъде по света университет, който да има в структурите си де факто три педагогически факултета.

Ако по време на „зрелия социализъм” това беше възможно поради конюнктурни съображения (младите колеги вероятно не допускат, че преди 1989 г. във Факултета по педагогика съществуваше специалност „Пионерска и комсомолска работа”), то след политическите промени това е не само анахронизъм, но и академичен, пазарен и социален абсурд. Абсурдът е пазарен, тъй като ежегодно тези структури бълват „продукт”, за когото няма пазар, но в същото време това е и социален абсурд, тъй като една държавна структура, като Софийския университет, с държавни средства безконтролно произвежда безработни, чието единствено предназначение е след четири години да бъдат в тежест на същата тази държава. Вероятно всичко това е било възможно до 2007 г., но нали България вече е пълноправен член на ЕС и нали от три години Софийският университет има „ново ръководство”.

Сравнителните образователни изследвания показват, че след 1989 г. законодателните инициативи в образователните системи на почти всички бивши социалистически страни са ориентирани „отгоре-надолу”, докато в България образователните инициативи и нововъведения са резултат преди всичко на натиск „отдолу”. Една от тези инициативи „отдолу”, превърнала се в утвърдена академична практика, която би могла да се сметне за едно от малкото значими завоевания на академичната общност на Софийския университет, е утвърждаването на така наречената „втора степен на обучение” – магистратурата. За един кратък период от десетина-петнадесет години в Софийския университет, в резултат от персоналната инициатива на преподавателите, бяха създадени, акредитирани и утвърдени голям брой магистърски програми. Повечето от тях станаха изключително популярни, привлякоха стотици кандидати и започнаха не само да се самоиздържат, но и да внасят значим финансов ресурс към бюджета на Софийския университет. Известно е, че именно утвърждаването на магистратурата и докторантурата в един ВУЗ качествено го отличава от останалите, прави го реален научноизследователски център с притегателни академични функции не само на национално равнище, но и в международен план. Точно това не се хареса на

Ректорското ръководство и незнайно по какви причини то реши да съсипе магистратурата в собствения си университет – чрез дискриминация, обструкции, изпращане на писма с невярно съдържание, протакане с месеци и години на утвърждаването на магистърски програми с очевидно печеливши и социално желани профили и пр.

Стигна се дотам, че през 2010 година беше анулирана утвърдената и очевидно работеща система за хоноруване на изгражданите с години преподавателски екипи, което постави под въпрос тяхното съществуване. Оправданието за това беше свързано с финансовите рестрикции, които уж финансовата криза налага. Подобно оправдание е абсолютно несъстоятелно и смешно, тъй като ударът беше насочен не към слабите магистърски програми, които черпят финансови средства от университетския бюджет, а тъкмо обратното: целта беше да се съсипят точно най-престижните, най-желаните от студентите програми – онези, които не само се самоиздържат, но едновременно с това внасят огромен финансов ресурс в бюджета на Университета. Разбира се, академичната общност реагира мигновено на този опит за унищожаване на магистърската степен и за превръщане на Университета в третокласно бакалавърско училище – на Ректорското ръководство официално беше връчен „Меморандум”, подписан през месец октомври 2010 от преподавателските екипи на засегнатите факултети. Разбира се, недосегаемото и самозабравило се Ректорско ръководство до момента не е благоволило да обърне внимание на връчения преди половин година официален документ. Тук закономерно възниква въпросът: какво се цели с действията, насочени към унищожаването на магистърската степен в Софийския университет. Някои от колегите, макар и запознати детайлно със ситуацията, наивно предполагат, че това е просто въпрос на вътрешна конкуренция и неприкрита „началническа завист”. Според тях „ръководните университетски фактори”, в своето естествено академично безсилие да създадат собствени магистърски програми, правят всичко възможно да унищожат магистърските програми на колегите си. Нещата обаче са много по-дълбоки и подлежат на сериозен размисъл, породен от твърде елементарните факти: с унищожаването на магистратурата в Софийския университет студентите ще се насочат към престижните университети в чужбина, а преподавателските екипи ще търсят „хляба си” другаде – примерно в Нов български университет…. Кому ли е нужно младите хора да напускат България?

За Ръководството на Софийския университет изглежда не съществува Кодекс на труда, съгласно който трудовото възнаграждение трябва да съответства на количеството и качеството на положения труд.

То не може или не иска да разбере, че по едни критерии трябва да се оценява трудът на онези, които преподават на студенти-бакалаври, и поне по малко по-различен начин трябва да се гледа на преподавателската дейност, реализирана в магистърската степен. Но това не е всичко – в Университета може да се срещне и друг абсурд, при който за равностоен по количество и качество труд могат да съществуват три начина за трудово възнаграждение: по един начин се плаща на щатни преподаватели, по друг начин – на така наречените „външни” преподаватели и по трети начин се оформя трудовото възнаграждение примерно, ако въпросната дейност е канализирана в „по-специфични” правни рамки. За да бъде сагата още по-отчайваща, от време на време в медиите се пуска по някоя „бомба” за „корупцията сред преподавателите”, за това „как професорите източват бюджета на Софийския университет”, или как професорите си „надписват” едва ли не десетки хиляди часове изнесени лекции. Тук нещата са с далечен прицел: страната е в криза и всякаква информация от подобно естество се възприема болезнено от гражданското общество, т.е. попада точно в целта и „хваща дикиш”. Защото и децата могат да изчислят, че дори някой да работи в продължение на 365 дена по десет часа на ден, той може да заработи максимум 3650 часа, а не примерно десет хиляди часа, каквато информация циркулираше в медиите през 2010 г. Тук въпросът не се свежда до това, кой хвърля и защо се хвърлят тези медийни „бомби”, а защо университетското ръководство нехае, когато пред очите му се правят опити за сриване на авторитета на Алма матер. Защо Ректорското ръководство не излезе с декларация по въпроса, защо не даде специална пресконференция пред медиите, на която да разясни следното: преподавателският труд в университетите не се измерва с „килограм”, „литър” или „метър”, а се измерва с така наречения „академичен час”, като сумата от академични часове се сформира по различен начин – от лекции, при което лекция от един час се равнява на два „академични часа”, от научно ръководство на докторанти, от ръководство на дипломанти и от извършването на много други високо квалифицирани дейности. Това означава, че „академичните часове”, фигуриращи в индивидуалните отчети на преподавателите, нямат нищо общо с астрономическите часове. От това следва елементарният извод, че онези преподаватели, в чиито индивидуални академични планове фигурират най-голям брой часове, са не просто някакви „мошеници, източващи бюджета на Университета”, а това са най-активните, най-квалифицираните, най-популярните членове на университетската общност – това е университетският елит, чието име не може с лека ръка да се опетнява. На Ректорското ръководство обаче не му е нужен никакъв „университетски елит”, тъй като, както изглежда, то „плува в свои води” сред онези, които едва изпълняват договорената си годишна норма от 120 лекционни часа.

Ще бъде грешка, ако в термина „свои води” се влага само локален смисъл. По всяка вероятност „водите” извън Университета са твърде приятни, тъй като се носят слухове, че около половината от своя мандат Ректорът е прекарал в командировки, „плувайки” предимно в „чуждестранни води”.

Възможно ли е това да е истина и води ли се някъде някакъв отчет за подобна „командировъчна” свръхактивност. Ако трябва да бъдем откровени – дереджето, на което се намира Алма матер, изисква нейният Ректор не просто да не се разхожда из чужбина с повод и без повод, а да не напуска сградата на Ректората.

Елементарен е фактът, че споменатите разходки в странство са осъществени със сериозни финансови средства – а изглежда Университетът разполага с такива. Според добре информирани източници през 2009 г. са изхарчени над 100 милиона лева (!), а през 2010 година „само” над 80 милиона лева. Истина ли е това – нека Ректорското ръководство даде отговор на този въпрос. Ако е истина – защо тогава, в сравнение с останалите ВУЗ в България, основната месечна заплата на един професор в Софийския университет е най-ниска – около 900 лв.? Отговорът на този въпрос би бил непълен, ако не се поясни защо в Университета има множество структури, които не внасят средства в общата партида, а ползват парно, ток, вода и др., и защо работещите там получават заплати, равни на тези на преподавателите с пълна натовареност, но работят предимно по проекти, чиито отчисления за Университета са нищожни.

Много са чуждестранните университети, които биха искали да притежават такава сграда, каквато е сградата на Ректората, и такъв сграден фонд, с какъвто разполага Софийският университет. Използването на университетските имоти обаче е под всякаква критика. От повечето от тях не се получават никакви дивиденти – те просто изсмукват бюджетни средства за поддръжка и ремонти без нужната възвръщаемост.

А самите ремонти са видимата част на айсберга от нехайство и безстопанственост, характерни за настоящото Ректорско ръководство – достатъчно доказателство за това е сградата на Ректората, за чиито ремонти преди около година бяха изхарчени огромни средства.

Представените в това становище факти само отчасти описват състоянието, в което се намира българското образование, и в частност Софийският университет „Св. Климент Охридски”. Това означава, че въпросът е открит и „становището” е отворено за още факти, препоръки и съображения по отношение на това, което се случва в нашия „академичен свят”. Необходимо е университетската общност сама да вземе нещата в ръцете си, да набележи неотложните задачи, които стоят пред Алма матер, и незабавно да предприеме необходимите действия за тяхната реализация. В тази връзка не е за подценяване идеята за създаване на „Бяла книга за българското образование”, в която да бъдат представени всички значими факти – позитивни или негативни, които реално да очертаят процесите, протичащи в образователната сфера през последните двадесет години. Защото, ако се абстрахираме от ненужната патетичност, можем само да припомним един вековечен принцип: когато искаш да изтриеш от лицето на земята една нация, първото, с което трябва да се заемеш, това е нейната култура, нейното образование, нейните национални символи, нейните паметници… Историците знаят, че това е бил основен принцип на древните варвари, а ние сме свидетели, че това е принцип на действие и на варварите от нашето съвремие. В заключение е необходимо да си припомним и една истина, която в този случай би звучала така: всичко, което е необходимо, за да триумфира посредствеността и духовната нищета, това е хората на духа и просвещението да не предприемат нищо.