Смисълът на политическото покаяние
Лидерът на СДС Мартин Димитров поиска прошка на Сирни Заговезни – от името на СДС. Спомена, че съюзът е направил много за десните избиратели, но и много не е направил. Обеща да защитава интересите на активните хора и да не ги подвежда.
На него няма какво толкова да му се прощава: за четирите години, откакто е в синята партия, едва ли е натрупал достатъчно грехове. Може даже да бъде похвален, тъй като се отличаваше сред малцината сини депутати със смисленото си поведение и ефективните си предложения. В резултат на което стана първия лидер на СДС, избран с пряк вот от всички членове на партията. Което не е малко, като си спомним какви апаратни игри се вихреха при изборите на други сини лидери.
На СДС обаче има какво да му се прощава. Съюзът трябваше да постигне две цели: реално демократично управление и превръщане на България в нормална държава. На два пъти имаше потенциална възможност да ги постигне: през 1990, когато разполагаше с енергията на всички мислещи хора в страната, и през 1997 г., когато имаше абсолютно мнозинство – и в негови ръце бе изпълнителната, парламентарната и президентската власт.
Не се получи обаче. Резултатът от цялата двайсетгодишна история на прехода е фасадна демокрация и ненормална държава.
Партията обаче не е субект, та да иска прошка. Прошка могат да искат тези, които са носили политическата отговорност за нейните действия в ключови моменти от историята. Само че не го правят. Не иска прошка нито Желю Желев, нито Иван Костов. Прошка иска Мартин Димитров.
Но не само от името на СДС трябва да се иска прошка. Прошка трябва да се иска и от СДС – от тези, дето предаваха десницата в течение на годините. От хора като Стефан Гайтанджиев например, който редеше листите на СДС за ВНС, а после се оказа на банките на БСП.
От лидерите на разните СДС-та с тирета, които провалиха шанса СДС да има абсолютно мнозинство още през 1991 г. От Константин Тренчев, както и от сините мравки около Луджев и АСП, които помогнаха на Желю Желев и Бриго Аспарухов да провалят първото синьо правителство, а после подкрепяха контролираното от БСП правителство на Беров, известно още като правителството на мафията.
От ваклото агне Стоян Ганев, от Георги Марков, от Богомил Бонев, от Стефан Софиянски, от Евгений Бакърджиев. От всички онези, които работиха за разцепването на СДС през 2005 г. – в резултат на което властта бе поднесена на тепсия на сегашната тройна коалиция, а днес същите тези отцепници търсят коалиция със същата партия, която тогава без притеснения наричаха „политически труп”.
Да сте чували някой от тези люде да иска прошка? Не. Те продължават да твърдят, че са били прави – винаги и във всичко. Твърдят го пред проваленото ни бъдеще, насред разсипаната ни държава.
Признанието на личните грехове е подвиг, който преголямото им „аз” не може да си позволи. Но точно защото не може да си го позволи, същият този „аз” олеква. Превръща се в един голям, пренадут балон – който ще се пръсне, щом се заплете в трънките на историята.
Защото актът на прошката е този, който позволява греховете да бъдат забравени, да се почне начисто. Без него старите грехове тежат – и при това често тегнат не на плещите на този, комуто се полага.
Пример за последното са постингите, които следват след вестникарските съобщения за поисканата от Мартин Димитров прошка. Вземам за пример няколко такива от в. „Дневник” – вестник с определено дясна аудитория, която уж предполага толерантност към новия син лидер.
Та там читателя Х пише следното: „Браво – лицемер!И аз бях СДС-ар, ама вече се отвратих.” Читателят У му приглася: „Мартинчо носи чудесен часовник за 20 000 евро. Браво мама,прощавам ти всичко. Като дойдеш на власт си купи за 500 000!”
Никакъв часовник за 20 000 евро не носи Мартинчо, но това просто не е важно. Важно е да се пусне клюката, да се потвърди политическото безхаберие на старата мантра „всички са маскари”, да се начеше крастата да мразиш. И сигурно са мнозина тези, дето са били отвратени от СДС, само че какво решава тяхната гола отврата? Може би БСП не е била толкова отвратителна? Или НДСВ?
Всъщност всеки от отвратените трябва да си отговори сам на въпросите, зададени от друг един постингар: „Към сърдитковци и разочаровани: Кой ще защити вашите искания? СерГей или оня малоумник авджията? Недомисления цар? Или най-вече сокола? Пожарникаря? Човека иска прошка, дайте му я. Ако на лято пак се направите на обидени, прошка за такива като вас НЯМА!”
Наистина няма. И бих добавил, че с избора си на нов лидер СДС вече е изминал част от пътя, който води отвъд отвратата. За разлика от други десни партии, лидерът на СДС не носи на гръб минало, тежко като воденичен камък. И когато иска прошка, той я иска не за себе си – иска я за това минало.
За неговите герои, които още не са се разкаяли, които вероятно дори и не знаят какво е това да бъдеш разкаян – и какъв е смисълът на покаянието – включително и неговия политически смисъл. Ще трябва да го научат обаче – ако не искат да останат в паметта единствено с греховете си.
Най-сетне към дългата редица грешници пред сините избиратели трябва да се добавят и онези, които волно или неволно допуснаха пред очите им да се греши, без да стигнат докрай във волята си да се поправят веднага тези грешки. Тези, които се подведоха по авторитета на този или онзи лидер – и го следваха и тогава, когато ги водеше в блатото.
Ще призная, че и самият аз принадлежа към последните – и искам прошка от всички, които вярваха и вярват в СДС. За нелепите подкрепи, дадени на хора, които не би трябвало да бъдат подкрепяни. Първо тази на Иван Костов – защото аз бях един от двамата партийни лидери, които гарантираха за неговата политическа лоялност пред НКС на СДС, когато го избираха за лидер, без де е член на никоя партия в коалицията. Второ за подкрепата си за Надежда Михайлова.
Пиша това като предварителен отговор на всички, които ще изсипят куп хули подир този текст. Именно със съзнанието за тези вини се оттеглих от активно участие – и се оттеглих завинаги. Който може, нека ми прости, който не може – нека продължава да ме мрази. Но нека не стоварва тази омрази и върху СДС. Защото преди да си превърне в партия, СДС беше кауза – кауза за нашето по-достойно и по-справедливо общо бъдеще. И тази кауза заслужава да бъде следвана и днес.
Едвин Сугарев