Скандална книга на Йордан Василев! Петър Стоянов: „Това се случи пред очите ми”

Редактор на книгата е Румен Леонидов, който участва в нея с няколко свои коментара, един, от които публикуваме тук.

Премиерата в София ще бъде на 6 януари, понеделник, във Военния клуб, а в Пловдив – на 13 януари, в хотел „Тримонциум”.

Закъснял послепис 

Една снимката ни връща към казаното от президента Петър Стоянов в обръщението му към Народното събрание, което току-що е гласувало кабинета на Иван Костов. Той уверено заявява: „Дойдох при вас, за да обявим заедно:

„Войната между институциите свърши.“

Но не съвсем. Tвърдението отразява мисленето на почтените хора. На онези, които са искрени, дори понякога наивни, особено когато животът ги сблъска с култивирания цинизъм на духовно посредствените, но иначе високообразовани професионалисти от новата посткомунистическа вълна в политиката и икономиката.

Дали Петър Стоянов е схващал какво го чака занапред, можем само да гадаем. В същото обръщение към Народното събрание той цитира и дядо Славейков: „Няма по-голяма глупост от тая да счита човек себе си по-умен от всички и да претендува за ръководство над другите.“ Дали точно тук не е имал предвид появяващите се вече самомнителност и чувство за непогрешимост у Иван Костов? И това няма как да узнаем, освен ако Петър Стоянов сам не проговори.

През следващите четири години отношенията между президента и премиера от топли ще станат хладни, а съвсем накрая направо ледени. Причините за това обаче не са институционални, нито лични. Те ще бъдат разгледани от автора Йордан Василев, надявам се, в следващата част от книгата.

Сега ще попитам:

за какво могат да се скарат двама мъже?

Отговарям: за жени, за пари или за повече власт. В техния случай и трите отговора са съвсем неверни. Костов не се интересува от чужди жени, Стоянов не се интересува от чужди пари и от власт – през 2008 г. сам се отказа от поста председател на СДС, сам напусна парламента и заряза заплата, служебна кола и командировки в чужбина.

При тях всичко е в различна орбита. Стоянов продължава да обикаля голямата планета на световната политика, участва в йерархията на планетарната подредба, каца и излита от различни среди и континенти, където се уважават почтеността, откритостта, вродената артистичност и чистокръвната демократичност.

Костов се движи в затвореното си пространство, в тъмнината на дълбокия си и амбициозен ум, често пъти дидактичен и нравоучителен, но невинаги нравствен.

Той отдавна никъде не лети – оцелява между няколко десетки свои клакьори, които се радват по своему на особения му характер.

А дали всъщност това не е най-голямата му мимикрия – дирижирано да се внушава, че политическите му действия се дължат на мрачния му и тежък манталитет, на подозрителността и самомнителността му, за да не се задават други, според мен, по-основателни въпроси, като:

v Как точно бе избран за финансов министър в кабинета Попов веднага след оттеглянето на Луканов – точно в периода, когато най-безогледно и „законно“ бяха ограбени българските граждани, включително чрез фалиралите банки и пирамиди, и беше окрадена България, включително и с външно търговските ни дружества?

v Защо не се отвориха решително архивите на ДС?

v Защо приватизацията у нас се проведе така, че облагодетелства основно бившите комунисти и върхушката на ДС?

v Как така „Нефтохим“ бе продаден на руския „Лукойл“?

Не знам. На автора на тази книга предстои написването на втора част. Не се съмнявам, че опитът и талантът му ще го доведат до нови и досега споделяни само под сурдинка изводи, но моят редакторски (и нетрадиционен) послеслов не е продиктуван от елементарното желание да извися главния герой на тази книга Петър Стоянов в противовес на Иван Костов. За разлика от г-н Йордан Василев, аз не съм бил и политически приятел с бившия президент.

Стоянов също допусна много грешки

 В края на мандата си се поддаде и на най-характерната болест на властта – ласкателството, и може би се успокои, че вторият му мандат е в кърпа вързан. И тук е главният ми упрек към него, защото по време на изборите през 2001 г. загуби не само той, загубиха и хората, които очаквахме друго развитие на България. Точно заради тази неосъществена България си позволявам да говоря така емоционално за конфликта Стоянов–Костов, защото, струва ми се, чрез този конфликт се сблъскаха двете начала на нашия изстрадал преход.

Сблъскаха се желанието, вярата и романтизмът на онези родолюбиви и възпитани в почтеност българи, жадуващи за истинска промяна на страната си, за пълна декомунизация и справедливост с цинизма

и политическата обиграност на посткомунистическите „технократи“, които „познаваха източниците на националното богатство и механизмите за неговото трансформиране в лично“.

И в този смисъл Иван Костов със сигурност не е най-мрачният герой на това време; напротив, от мениджърска гледна точка, благодарение на интелекта и волята си, той наложи в най-голяма степен свободната пазарна икономика в България.

Подлият въпрос обаче, който не ми дава мира, е: в интерес на кого?

Мисля, че е време да стигнем до по-дълбок прочит на най-новата ни история и да положим усилия да погледнем отвъд видимото, официалното, наложеното от казионната журналистика. От тази гледна точка политическата биография на Петър Стоянов, за разлика от Иван Костов, е далеч по-ясна и за широката публика, и за специалистите. При него няма втори план, няма политическо задкулисие и дори противниците му признават това. Той ще остане в историята като първият български държавен глава след Втората световна война, който не е бил член на комунистическата партия и политикът, наложил практически идеята за членството ни в НАТО и ЕС и по този начин – за при-

общаването ни към европейския тип цивилизация.

Ще остане и с искрените си пледоарии срещу корупцията и отвратителния балкански манталитет, който вижда политиката като средство за лично облагодетелстване.

Стоянов със сигурност обаче се е стъписал в момента, в който е разбрал, че зад фасадата на благородните стремежи за демократизация, свободна пазарна икономика с равен старт и евроатлантическа интеграция съществува една добре подготвена група от хора, неподвластна на политически цвят и идеологии – новият обществено-икономически „елит“ на България, създаден до голяма степен на основата на ограбването на страната, на бруталното заобикаляне на закона и морала. Така членството ни в НАТО и ЕС от жадувана от милиони промяна стана великолепна възможност за новата икономическа аристокрация да увеличава още повече икономическото си, а следователно и политическото си, влияние – чрез европейските субсидии, фондове, поръчки и т.н. Така личната история на Петър Стоянов всъщност става история на най-важната част от българския преход, където има много мечти, вяра и надежда, но в същото време много непочтеност, алчност и демагогия.

В тази среда Петър Стоянов е бялата врана

на българската политика. За разлика от предишния президент Жельо Желев, който е философ (а и при него раздържавяването само е започнало), Петър Стоянов е юрист и със сигурност е разбирал историческото

значение на приватизацията за България. Чувството му за почтеност не му позволява да се нареди сред тези, които разграбват държавата, а липсата на реални правомощия (съгласно Конституцията реалната власт

принадлежи на Министерски съвет) не му позволява да предприеме категорични действия. На всичко отгоре срещу своите!

Обвиняваха го в липса на решителност, само че по онова време, ако бе действал по-решително щеше.да бъде обявен за предател, който иска да свали правителството на СДС и да докара отново на власт комунистите – след народния възторг през януари 1997 г. и победата на ОДС бе невъзможно да каже това, което казва днес, а именно, че режисьорите на прехода са имали своите скрити изпълнители във всички политически партии на България, включително и в СДС.

И докато Стоянов най-искрено декларираше „аз съм седесар“ посветените са му се надсмивали зад гърба му и са уреждали поредната сделка за милиони.

Разбира се, успокояват ни, че всеки капитализъм в началото е „див“ и периода, през който преминава България е „исторически задължителен“. Самият Петър Стоянов

най-категорично опровергава това – достатъчно късно

 за да може да повлияе на обществено икономическо развитие, тъй като вече не е президент, но в същото време изключително проницателно, за да си позволя да не го цитирам.

Според него западноевропейският капитализъм се ражда в условията на силен религиозен спор, защото съвпада с времето на Реформацията. Т.е. първите западноевропейски капиталисти имат много силна морална котва – вярата в Бог и Десетте Божи заповеди.

Докато в Русия и Източна Европа след 1989 г. капитализмът е заченат от представителите на бившата номенклатура и ДС, а тяхната основна характеристика, няколко години преди падането на комунизма, вече не е нито фанатичната вяра, нито жестокостта, нито бруталността, а цинизмът, твърди с право Петър Стоянов:

Недостъпният за простолюдието елит и членовете на техните семейства вече не вярваха на лозунгите, с които бяха дошли на власт. Към онзи момент те вече не вярваха нито на Маркс и Енгелс, нито на Ленин и Сталин, нито на световната победа на комунизма. Самите те и семействата им прекарваха повече време на Запад, изпращаха вече децата си в западни университети.

Това беше един от най-ужасяващите примери за цинизъм – тези, които дойдоха на власт, чрез репресии и избиване на стотици хиляди в името на „новия идеал“, вече не вярваха в този идеал, но като върховни жреци продължаваха периодично да извършват жертвоприношения в негово име. На тях се падна да бъдат кръстниците на новия руски и източноевропейски капитализъм. И понеже по възпитание бяха и атеисти, в основите на този капитализъм нямаше нито един морален темел.

Нашият капитализъм бе заченат от хора, които не вярват в Бог и нямат никакви идеали…

Сковани в менгемето на тъй наречения комунизъм, топноменклатурчиците разбраха, че на практика сами са се

лишили от свещения още от римското право принцип на наследяването. Тези, които управляваха най-богатата империя в света – Съветската, и се разпореждаха с петрол, газ и злато за милиарди, осъзнаха, че властта им не е пълна, ако не могат да предадат по наследство това богатство на

децата и внуците си, а такова наследяване може да се извърши само ако съществува частна собственост и пазарна икономика.

Затуй този елит изненадващо лесно прие правилата на новата игра – „капитализма“. Познаващи най-добре източниците на националното богатство, те сравнително лесно успяха да присвоят най-голяма част от него – помогнаха им и някои видни „демократи“. (виж в-к „24 часа“, 5.11.2009 г.)

След тези думи нещата сякаш си идват на мястото. Това е и причината да си позволя този емоционален послеслов, защото четейки книгата на Йордан Василев си припомних и изясних много неща, които и аз, като повечето българи, бях забравил. А забравата е оръжието, което жадните за власт и пари демагози винаги използват срещу ни.

Румен Леонидов

www.fakel.bg