Силният мъж от София или поредният политически мелез?

В последния си брой френското списание “Международна политика” (Politique internationale) публикува интервю със софийския кмет и вероятен претендент за премиерския пост в България Бойко Борисов, озаглавено “Силният мъж от София” (L’homme fort de Sofia). Заглавието е в пълно съзвучие с повърхностната представа за Балканите, които традиционно стоят някъде в периферията на общественото внимание на Стара Европа, и за които в тамошното съзнание битува представата, че са населени с едри, космати и военно настроени люде. Като всеки етнонационален стереотип, митът за балканците съдържа някаква доза истина, но тя се губи в морето от неинформираност, незаинтересованост и спекулация, в което плува представата на Запада за Балканите. Битуването на определения като “Силният мъж от София” добре показва тая невидима мисловна преграда, която съществува между европейския изток и европейския запад.

Интервюто с българския политик от една страна е много сполучлив опит да се хвърли светлина върху случващото се в непознатата България. От друга страна обаче, дали заради стемежа си да захранва политическия дискурс на Франция с положителни сигнали от Балканите, или просто от неведение към реалностите в България, авторите са включили следната бележка под линия, която е по-близка до стила на пропагандната реторика, отколкото на достоверната информация:

“…Той [Бойко Борисов] се зае с някогашната комунистическа номенклатура, преобразувала се в мафия след разпадането на СССР. Атакувайки челно бившия политически елит и неговите останали предани на Москва представители, кметът на София спомогна да се сложи край на зависимостта между двете братски страни. “

За всеки средно информиран българин е ясно, че в написаното има нещо дълбоко фалшиво. Спекулацията се корени в смесването на истината с неистината, или по-точно във “фризирането” на неистината до степен да заприлича на истина. Похват, развит до съвършенство от Йозеф Гьобелс. Вярно е, че през 80-те и 90-те години комунистическата номенклатура се преобразува в мафия, но не е вярно, че Бойко Борисов се е борил срещу нея. Точно обратното – той е бил част от нея, служил й е според възможностите и способностите си, осланял й се е по пътя си към икономическите и политическите висини. За това говори не само съвместната дейност с представителите на мафиотизиращите се служби на ДС през 90-те години (напр. Румен Пашата), или неудобният факт на бодигардстването му в полза на бившия диктатор Тодор Живков, но и неразкритите над 150 поръчкови убийства по времето на героичното Борисово кадруване в МВР в първата ‘симеонолетка’ на новото хилядолятие. Къде тогава двете френски колежки или редакцията на “Международна политика” виждат някакво “челно атакуване”, някакъв конфликт между Борисов и бившата номенклатура (старите мутри)? Къде виждат края на зависимостта от братската страна? Може би в посещенията на Борисов в Москва или в ‘мостчетата’ с официалния представител на Русия в България Георги Първанов? Никога не е имало “челно атакуване”, а само ‘нискочелно съвместно съществуване’. И внимателно отиграване на високите топки.

Надали Борисов е измислил принципа всеки гаф да се прикрива, всяка отговорност да се избягва, но той го превръща в свое ежедневие. На неудобни въпроси около Ипон, СИК и рекета, около ‘успехите’ в МВР през 2001-2004 г., или сегашния отрицателен прогрес при решаването на проблемите на София, Борисов често отговаря “Това са глупости.” Не е той отговорен, не е само той ‘маскара’. След което услужливо посочва другите ‘маскари’ – било то общинските съветници, застреляните мафиоти или управляващото мнозинство, като му прикача по някой и друг подигравателен етикет.

Ако в МВР крив му беше съдът и прокуратурата, днес в София му е крива цялата държава. Утре, когато вземе държавното кормило в свои ръце (”Ние сами ще СИ управляваме”), все Брюксел ще му е виновен. Вместо сериозни отговори и сериозно отношение, Борисов прикрива липсата на прогресивни управленски идеи с хиртоумие, което на политически език се нарича популизъм. Безспорно е умението му да разказва лакардии, но политическият живот в България е пренаситен от такива разказвачи. Недостигът е на мъдри, разумни, благородни водачи, които да изпълняват коректно задълженията си на държавни мъже. България е богата на политическите трици, а хич я няма в брашното, с което да се замеси стабилната правова държава.

Френските журналистки от “Международна политика” Изабел Ласер и Соня Минк представят една кратка, но много интересна документална дисекция на образа на Бойко Борисов. Впечатлени от биографията на софийския кмет, Ласер и Минк започват интервюто си с въпрос за това как един пожарникар се е превърнал в най-популярния политик на България. Във Франция, за разлика от България, пожарникарската професия е ценена и уважавана, а самите пожарникари са символ на храбростта и благородството. Въпеки това обаче пожарникарите съвсем не са схващани като нормалната социална среда, от която произлизат представителите на политическия елит на страната. Затова е много интересно обяснението на Борисов за пълния с превратности житейски път от пожарникарството до кметуването на столицата. То е умело балансиране между прикриване на истината и спекулативното изтъкване на преден план на традиционни човешки добродетели като трудолюбието например:

“Има само едно единствено обяснение – с работа.” Обяснение, за чиято достоверност Борисов не излага абсолютно никакви конкретни факти. Колко работа? При кого? Как? Вместо това той нескромно насочва вниманието към философската си същност: “Трябва и да умееш да съчетаеш дисциплината със свободата на духа”, казва той сякаш всеки пожарникар, който го направи, може да стане главен секретар на МВР а после и кмет на София.

След това Борисов подчертава битността си на каратист, интелектуалец и универсален философ с допълнението: “Не забравяйте, че каратето е изкуство. Политиката също. Когато бях треньор на националния отбор по карате, карах и докторантура по психология. Това са дейности, които се допълват, а не се взаимоизключват; които изискват концентрация и познания.”

Въжеиграчеството му е забележително и в отговора на въпроса как обяснява политическото разминаване между това да е бил последователно телохранител на Тодор Живков и Симеон II. За да се измъкне от неудобното положение, предизвикано от очевидното противоречие да е бил слуга като на ‘палача’, така и на ‘жертвата’, за Борисов остава или да си признае сервилността към всеки, който поръчва музиката, или да се опита да постави на една плоскост ‘палача’ с ‘жертвата’. Той инстинктивно избира второто, което на практика означава оневинявне на Живков: “Когато станах телохранител на Живков, той беше вече подал оставка и тъкмо беше излязъл от затвора: той вече беше никой”. Значи Живков вече е ‘никой’, излежал е достойно присъдата си, станал е отново честен и невинен гражданин. След това удобно тълкуване Борисов преминава в атака: “За какво разминаване говорите?”

Борисов е наясно, че прескачането му от лагера на Живков в лагера на Симеон II е съмнителен момент в биографията му. Затова той всеки път, когато говори за миналото си, вади на показ бляскавия образ на дядо си – репресиран от режима след 1944 и обявен за “враг на народа”. Така Борисов се опитва да легитимира себе си като антикомунист по кръвна група. Това обаче явно не му стига, защото представя дори и себе си в ролята на жертва на комунистическия режим: “С години нямах право да работя определени работи.” И за да бъде още по-убедителен, експолатира и трета сюжетна нишка – тая за моралната си чистота: “Следователно не можех да вляза в службите.”

Накрая, за да разсее съмненията от толкова много оправдания, които може би будят съмнение, заявява пред френските колеги ни в клин ни в ръкав: “Моята политическа принадлежност беше определена само от едно нещо: идването на социалистите на власт. И очевидно направих добре, защото оттогава ние спечелихме всички избори!”

Отново следва въпрос за Тодор Живков, при това още по личен от предишния: “Имали ли сте възможност да си говорите с Живков за рухването на комунизма? Какво мислеше той за това?” По краткост в цялото интервю отговорът отстъпва само на въпроса за предлаганата от Борисов икономическа политика. Което е показателно. Явно темата за близостта с Тодор Живков (както и темата за икономическата политика, която неговата партия предлага) не е сред любимите, особено на фона на трудното легитимиране на Борисов като десен политик, несвързан с комунистическата мафия.

За сметка на това на въпрос за заплахата от руската енергийна зависимост Борисов отговаря по-смело и от Никола Саркози: “Русия не ме плаши.” На какво се дължи тая смелост? На някаква сложна и обмислена енергийна стратрегия, която партията на Борисов е изготвила? Или просто на балканска самоувереност и тупане по гърдите? Или може би на нещо още по-величествено и чутовно: “Руснаците са част от колективната памет на България. …не забравям, че десетки хиляди руски войници са изгубили животите си за освобождението на България от османско иго. Като християни изпитваме голямо уважение към тия хора, които поставиха свободата ни над собствените си животи. Защо тогава да се страхуваме от Русия?” Със същия успех можеше да обяви нацистка Германия за Обединителка на България и да реабилитира образа на Хитлер в българската история.

След това клиширано покланяне пред митичната роля на Освободителката, следва меко погалване по френската струна в чест на журналистките, които го интервюират: “Това [енергийната независимост на България] беше една от причините за моето посещение в Париж през януари – да се консултирам с вашите атомни експерти и да проуча френския опит.” Няма и дума за енергийна ефективност, алтернативни източници на енергия или демонополизация на пазара. След бодигардстването, каратето, пожарникарстването, полицията и кметуването, всестранно развития Борисов е готов за скок в дълбоките води на атомната енергетика.

Явно впечатлени от тоя храбър мъж, френските журналистки искат да чуят още от неговите размисли за руското икономическо влияние в България и приписваната на страната ни роля на троянски кон на Русия в ЕС. За Борисов настава време за размахване на пръст към омразния му дует Доган-Станишев. Атаката се състои в лансирането на една много хитра теза, според която истинският отговорен за нарастващата руска енергийна зависимост на България от Русия не е Владимир Путин, а българското правителство в лицето на Станишев: “Честно казано, истинският отговорен за тая ситуация, според мене, не е Владимир Путин, а нашите управници, българските социалисти, които договарят неизгодни за държавата ни договори.”

Няма никакво съмнение, че от правителството зависи много подписаните договори да са от полза за България. Абсурдно е обаче едва ли не да се говори за добрия бащица Путин, който – притиснат от безотговорното и алчно българско правителство – подписва пагубни за народа ни договори. Изказването на Борисов всъщност не е просто някакво справедливо обвинение срещу некадърното ни правителство, а граничи с национален нихилизъм. Докато в Западна Европа страховете от ръмженето на руската мечка раждат нови енергийни стратегии, в България темата се разглежда като някакво политическо лапане на мухи. В заключение Борисов отново повтаря бакалските си приказки, как не било лошо да имаме добри търговски отношения с Русия, “особено в областта на туризма, но при условие че това пртньорство е изгодно за София, а не само за Москва.” С една дума Борисов стига до важния извод, че водата определено е много мокра.

Следва въпрос за американските бази и отново блъскане в гърдите, но тоя път в качеството си на пръв приятел на Америка. “Аз бях тоя, който създаде представителството на ФБР в София. Винаги съм бил убеден, че България трябва да бъде близка със САЩ. Това, между другото, е една от главните ориентации на моята партия.”

Че Борисов не е наясно на кого да се сложи повече

– на САЩ: “Винаги съм поддържал тесни връзки с американските служби.”

– или на Русия: “Като християни изпитваме голямо уважение към тия хора [руснаците], които поставиха свободата ни над собствените си животи.”,

става ясно като бял ден при отговора на следващия въпрос: “Колко време бихте издържали да не вземете позиция в новооформилата се битка за надмощие на българска територия между някогашните противници от Студената война САЩ и Русия?”

ББ: “Това не е въпрос на избор. Ние имаме много прагматичен подход.” Отговорът на Бойко Борисов разкрива дълбоко вкоренената му сервилност и нагаждачество, обвити в красивата, почти интелектуална опаковка на израза “прагматичен подход”. Израз, който обикновеният човек превежда с просторечната дума “надупване”.

Това обаче не е всичко. Борисов освен да се надупва, е пълен и с гениални прозрения. По повод битката за надмощие между САЩ и Русия на Балканите той заявява: “Ако се превърнеме в енергиен център на Балканите с работещи атомни централи, никой няма да атакува България, защото това би означавало екологична катастрофа за цяла Европа.” Тук сигурно френските журналистки са изпуснали репортерските си касетофончета от учудване. След което са погледнали през прозореца, за да установят къде точно се намират българските бананови плантации. Техният събеседник явно е някой местен Рамбо, който като му кажат ‘битка’ си представя тътен на картечници, бомби и гранати. Борисов дори не е в състояние да разбере въпроса. За сметка на това дава безплатен съвет на Осама Бен Ладен как никога да не бъде заловен: достатъчно е да си построи атомна централа и да се превърне в енергиен център и никой повече няма да го атакува, защото това би означавало екологична катастрофа.

След няколко въпроса за Турция, Косово и Балканите, в които Борисов повтаря изрезки от вестниците, следва въпрос за равносметката на българското членство в ЕС 18 месеца след присъединяването. Борисов отговаря със серия от клишета, които е гледал по телевизията: ‘ЕС е решен да ни помогне.’, ‘Ние имаме геостратегическа позиция.’, ‘Ние сме остров на стабилността на Балканите.’ От отговора му става ясно, че Борисов няма равносметка за българското членство в ЕС. Но за да блика позитивизъм от речта му, в края залепва едно трогателно голо обещание като за пред красиви французойки: “Ще намериме равновесието [или равносметката, ама друг път], и то ще бъде, обещавам ви, от полза за българския народ.”

“Какъв е Вашият политически и кономически модел?” питат Ласер и Минк по-нататък. Следва най-караткият отговор на Борисов в цялото интервю: “Баварският модел: либерален подход в полза на фирмите и капитала, но със социална чувствителност.”

Тоя отговор дължи своята краткост не на някакава брилятност или усет за изразяването на максимално много значение посредством минимално количество изразни средства. Зад него се крие липсата на каквато и да е разумна идея за политически и икономически модел. Тая липса може да се види и при управлението на София, където Борисов не следва абсолютно никакви ясни приоритети за развитието на града, а предлага винаги и само закърпване и замазване на проблемите и решения на парче.

Красивата синтагма “баварски модел” в езика на Борисов прикрива неумело нейното българско изражение ‘баджанашки модел’. Че става дума именно за това е достатъчно да се погледнат бакиите в столичната община. Последният пример за добре смазания ‘баджанашки модел’, по който Борисов и тройната коалиция си приличат като две капки вода, е договарянето на сумите за ремонта на софийските улици пост фактум. По същия начин миналата година тройната коалиция наля в джобовете на своите пътностроителни спонсори близо милиард и половина лева, при това само два месеца след наглите лъжи, че в държавата нямало пари за исканото двойно увеличение на учителските заплати.

“Социалната чувствителност”, за която говори Борисов, всъщност означава ‘колкото се може повече и по-дълга експлоатация, докато не им писне на хората’. Примерите са много: сметището в Суходол, мръсният град с бюджет за чистота нараснал 10 пъти през последните 10 години, разбитите улици, кърпени до безкрайност от подставени фирми, липсата на каквато и да била сериозна инвестиционна дейност на “Софийска вода”, мудното строителство на метрото и проблемите с трафика.

“Кой е виновен?” – питат френските колеги, но мислейки за корупцията и неработещата съдебна система в България. Отговорът на Борисов обаче щеше да бъде абсолютно същият, ако въпросът се отнасяше до обяснение за неговите действия (или бездействия) в София: “Социалистическото правителство! Освен да чака, то не прави нищо. Приоритетите са борба с организираната престъпност. За това е необходима политическа воля.”

Пак спекулация, пак селско хитруване. Вярно е, че социалистическото правителство не само не се бори, но дори отделни негови членове са част от организираната престъпност. С какво обаче Бойко Борисов, който вече трета година е кмет на София, доказа, че е по-различен от собственото си твърдение “Освен да чака, то[й] не прави нищо.”?

“Вие редовно изобличавате некомпетентността на социалистите и техните лоши навици. Само президентът Първанов сякаш избягва Вашата присъда. Защо?” Следва отговор, който за пореден път доказва ‘топлата връзка’ между Борисов и Първанов: “Качествата на хората често зависят от тяхното минало. Президентът Георги Първанов е расъл като мене, обикновено, на улицата. Докато премиерът Сергей Станишев е ходел на училище с мерцедес без номера…” А ако беше обратното, какво ли обяснение щеше да даде? Може би, че Първанов е висок и строен, а Станишев – очилат и оплешивяващ? Очевидно според Борисов най-важната причина да симпатизира на някого в политиката са сините му очи.

Образът на Бойко Борисов, който прозира и в това интервю пред “Международна политика”, за пореден път напомня на щрихите на Алековия Бай Ганьо. Закачливи приказки, ехидни подсвирквания, лукави подмятания и надежди да му падне Солунската митница.

На пръв поглед Борисов борави много умело с езика. При по-внимателно вглеждане в неговите изказвания обаче се вижда ясно ниската му култура, която ражда абсурдни логически противоречия. Дори в рамките на едно единствено интервю ясно се вижда абсурдната несъвместимост при настояванията на Борисов да вика едновременно и ‘осанна’, и ‘разпни го’.

Борисов може да остави впечатление на интелигентен и ерудиран човек само за далечните и неоправните наблюдатели от странство, както и за обикновените странящи от политическото говорене в България хора. Той манипулира общественото мнение като пренарежда фактите в своя полза, търсейки конфигурирането им в интригуваща и вълнуваща история за битка между “добрите” и “лошите”. Във всяка ситуация Борисов задължително откроява два противникови лагера. В единия той поставя лицата, предметите и действията, които в дадения момент му е нужно да играят ролята на “добрите”, а в другия са всички лица, предмети и действия, които той не харесва и на които закача етикета “лоши”. Нищо не е фиксирано. Всеки участник може да бъде прехвърлен от единия лагер в другия. Така Костов ту е провалил се политик, ту възлов партньор. Първанов ту е “момче от улицата като мене”, ту баща на триглавата коалиционна ламя. Като завършен популист, Борисов винаги и без изключение поставя себе си в лагера на добрите. Ако случайно някой друг му размаха пръст и го причисли към лагера на лошите, Борисов или си намира ‘колега’, който да накисне в стил ‘Ето тоя е по-лош от мене! Него защо не го закачате?’, или буквално отсича обидено “Това са глупости.”

Това селско хитреене е изключително ефектно особено в неразвито и бедно на интелектуални сили общество, каквото е българското. Съчетано със забележително силното психологическо присъствие на Борисов, селското му хитреене стои в основата на популисткия образ на софийския кмет. Хитреене, което е близко до душата на българина. Към това се прибавя и мързела на обикновения човек (или недостатъчната му политическа култура, или просто липсата време) да отсява противоречията между казаното вчера и казаното днес, между разумното говорене и спекулативната изцепка. Катализатор на това немеене пред образа на генерала е афективността, която е характерна за изказа на Борисов. С хапливия си гаменски език той отвлича вниманието на публиката.

Не е маловажна и подкрепата, която жъне сред собствениците на медиите и закрепостените към тях журналисти, които рядко си позволяват друго отношение към него освен сляпото положително.

Превратният начин, по който софийският кмет представя събитията винаги в своя полза и обиграността на езика му, му създават ореол на праведник, на добър, грижовен, честен човек, който е близо до народа, говори неговия език и споделя тревогите му. Борисов никога не заеква, думите се леят гладко из устата му, тонът му е винаги равен, независимо дали открива некачествено ремонтиран булевард или обяснява защо вече четвърта година дори няма проект за завод за преработка на боклука. “Очевидно необичайните ми специализации са ми донесли успех, след като вече седем години съм най-известният човек в България.” Явно, за разлика от френските пожарникари, скромността, честността и благородството не са черти от характера на Бойко Борисов. Силният мъж от София или поредният политически мелез?

Иво Инджев

www.ivo.bg