СИГНАЛЪТ НИ Е СЛАБ. ВСЕ СЕ СЕЩАМЕ ДА ОБИЧАМЕ, ПОСТФАКТУМ

Винаги ме е удивлявала скоростта, с която започваме да се мразим. Само миг ни е нужен. За да се намразим. Един друг.

А колко много време пък ни е нужно за да се прегърнем с обичта. Години. Някой път дори цял един живот не стига. За да опознаеш, тази тайнствена особа, любовта.

На този свят няма трагедия без любов. И в този смисъл, драго ми стана днес, като видях толкова много Човеци. Тук във фейсбук, а и от новините по света.

За секунда, в следствие на тази огромна турската трагедия, някъде в пространството все пак проблясна надеждата, че може би действително съществува клетката на всемирната любов.

Миг. Проблясък. Едно малко междучасие. От любов. Човещина. И искрена обич. Преди отново да се намразим. Разбира се.

Не знам, защо е така… Може би от интернета. Сигналът ни е слаб. Все се сещаме да обичаме, постфактум.

Васил Петев