СЕЧ. ОТСЕЧЕН СРЕДЕН ПРЪСТ НА СЪДБАТА.
Добро утро,
говори Бог.
Днес аз ще се занимавам с всичките ти проблеми.
Няма да имам нужда от помощта ти,
Така че се наслаждавай на един чудесен ден!
Уейн Дайър
Стана толкова смайващо изведнъж, Жорес, точно както мe бе предупредила Донелия, месец преди да се улови за онази нишка, която води Овъд.
„Пази се, Виво! Става изведнъж, а станах и тръгнах в такова хубаво настроение…“, ми каза Донелия по телефона от болницата. Тръгнала окрилена за работа, а само на крачка от портата на дома си паднала в несвяст. И два месеца по-късно, след като всички органи и отказаха да се пънат повече на тая земя, предаде Богу дух.
И как, Жорес, да се пазиш от средния пръст на Съдбата, а?
Натоварила се бях като шерп. С едната ръка придържах Бъни до мен, Бъни, който същата тая Съдба ми изпрати точно когато мама бе легнала с пълен отказ повече да стане, Бъни – един изумяващ японски хин с поглед на Далай Лама и шантавост точно като моята, защото Съдбата присмехулно ми бе смигнала – бе роден на моята дата – 5 декември. На другото рамо бях преметнала чантата с лаптопа, токущо взет от някаква поправка – и това си беше пръст на Съдбата, беше отказал, внезапно изстинал с напълно черен екран.
И така отворих вратата на асансьора. Която от месеци се тръшкаше от раз и никога не се затваряше плавно.
Набутахме се с Бъни в асансьора и тогава, Жорес, посегнах с дясната длан да придържа вратата на асансьора да не се блъсне. От тогава, влизайки пак в този казан на Съдбата, с изумени детски очи продължавам да се питам – а, кажи ми, Жорес, от какъв зор посегнах да придържам вратата, след като нямаше никакъв смисъл, абсолютно никакъв смисъл?
Някой друг, някой свише обаче въртеше спиралата на събитията. Не аз. В това вече бях сигурна. И го разбрах точно в секундата на ужасяващата болка, когато вратата прискрипа средния пръст на дясната ми ръка.
По-късно се опитвах да възстановя всичко в ума си. Нищо не се възстановява, Жорес, нищо. Освен усещането за невъзвратимост и за пълна абсурдност, но земна, Жорес, не вселенска.
Болката бе миг. Нататък – пълно изтръпване. В медицината вероятно го наричат шок. При мен бе – да си гледаш черната комедия на живота отстрани. Успях да натисна копчето на етажа, продължавайки здраво да стискам каишката на Бъни, вперена в средния пръст на дясната си ръка.
Дупка, Жорес, дупка! Горната възглавничка на средния пръст над нокътя на дясната ми ръка я нямаше!
Дупка.
Отключих апартамента си, освободих Бъни от каишката, хвърлих чантата с лаптопа, запуших с някакъв памук дупката, прескочих до отсрещния апартамент, където лежеше мама, изкрещях на Ели, гледачката и: „Отрязах си пръстта!“, инструктирах я, ако се наложи да остана в болницата, да наглежда мама, и се изстрелях към спешния център в Окръжна болница.
По пътя звъннах на моята „Бърза помощ“ – шефът на Окръжна болница – Краси Петров и изревах:
– Краси, вратата на асансьора ми отряза пръстта!
– Как бе, какво говориш?
– Пътувам към болницата, моля те, обади се там…
Нищо не ме болеше, Жорес, нищичко. Даже не бях уплашена. Дори не изпадах в истерия от женска суета – и сега, какво ще правя оттук нататък с дупка, вместо горната част на пръст на ръката?!
Ако имах такова хладнокръвие във всички безумия, натворени в живота ми, еша ми нямаше да има. Обаче, адреналина и шока, не друго – бяха ме споходили с това стоманено хладнокръвие. Нищо повече, Жорес, нищо повече.
Същият ден, Жорес, бълвах публикация след публикация за корупционни действия с раздаване на общински жилища за крайно нуждаещи се от Община – Варна и от заместника кмета Иван Портних – Пейчо Пейчев. Имах брилянтен източник, ама като ти казвам брилянтен, той направо си беше режещ като диамант. Непрекъснато получавах убийствена информация, която публикувах.
В спешното, докато чаках да опишат в купища бумаги какво точно се е случило, коя точно съм аз, сновях напред – назад, говорейки и пишейки по телефона, а лекарите и сестрите ме гледаха с онова изумление, когато човек гледа луд насреща си.
Ама легнете, моля ви се…, опитваше се да ме приземи една сестра. Нищо ми няма – рязко отвръщах и продължавах да пиша по телефона на източника си: „Виж, асансьорната врата ми отряза пръстта, в болницата съм, но като се прибера продължавам, пиши ми, като се върна вкъщи ще публикувам…“.
-Легнете на леглото и дайте да ви измеря кръвното! – тросна се сестрата и ме погледна малко стреснато, след като установи, че кръвното ми е 120 на 80.
Бях повикала Жоро Александров, мой приятел, журналист от Варна, и Валя, и ги инструктирах какво да направят, защото беше ясно, че без операция няма да се размине. Лекарят бе внимателен:
– Налага се операция. С местна упойка ще бъде. Може да е сега, може и утре да дойдете сутринта…
– Сега! – отсякох.
Качиха ме в отделението. Валя вървеше редом с мен и ме успокояваше да не се тревожа за нищо. Вкараха ме в една стая, санитарките ми посочиха леглото и казаха да легна спокойно и да изчакам да ме вземат за операционната. После щяла съм в тази стая да прекарам нощта…
-Каква нощ, бе? Аз си отивам веднага след операцията! – нервно и бързо трополях по коридора без дори да се докосвам до леглото.
Войник бях, Жорес, каква ти жена, войник си бях и това е.
Малко по-късно, в операционната, с вперени в тавана очи, докато хирургът оперираше, смирено си говорех с Господ: „Е, Господи, нахака ли ми го?! Благодаря ти. Благодаря ти, че поне не взе цялата ми ръка. Благодаря ти, че просто ме клъвна, за да ми покажеш, че трябва да спра с тоя отвратителен контрол, зад който крия гнева си и страха, зад който пък крия онази тъга, че съм безсилна…“.
Пак нищичко не изпитвах, Жорес, нищичко. Хладна отвътре. Като кама.
-Приключихме. Станете бавничко, все пак още сте под упойка… – нежно редеше операционната сестра.
Рязко станах, като че се измъквам от окоп. И хукнах по коридора. Санитарките ме чакаха да ме въдворят в болничната стая при онова легло, от което бягах неистово.
-Не! Аз си отивам! Никаква стая и никакво легло! – свирепо извиках.
С мен на глава не се излиза, Жорес, ти го знаеш.
Лекарят ми поднесе за подпис някакви документи, че си отивам доброволно, а една сестра, очевидно съжалявайки ме, снизходително наблюдавайки безхаберието ми за онова, което ме очаква нататък, плахо ми подаде няколко ампули:
-И си дръж високо ръката, ето ти няколко ампули, много ще те боли…
Продължаваше нищичко да не ме боли, Жорес, и така с превързан като топуз среден пръст на дясната ръка, вдигнат високо, като отчаян кукиш над света, се прибрах вкъщи.
Първото, което направих, бе да седна пред компютъра и да видя дали мога да пиша. Можех! Цяла вечер писах и пусках статии за наглеците общинари, лапнали жилища за крайно нуждаещи се, докато към полунощ, затворих лаптопа и легнах да спя.
И тогава, Жорес, точно тогава пристигна Болката.
Изчегъртване.
Много по-късно разбираш, че Бог е изумителен в милосърдието си да направи така, че никога да не запомняме физическата болка. Представяш ли си, Жорес, ако я помнехме? Никога не бихме пристъпили към нов избор. Никога.
Когато болката е чутовна, сълзи няма. Толкова те смазва чука на болката, че не можеш да плачеш. Изливах ампулите, които ми бе дала сестрата, върху езика си и не знаех точно къде да дяна ръката си. Ни надолу, ни нагоре, ни опъната, ни свита. Данннн! – тъпо удряше чука и ме смаляваше, смаляваше, смаляваше, докато се превърнах в пихтия.
И това ще мине, и това ще мине, и това ще мине – унесено си повтарях, когато най-после за кратко обезболяващата ампула започваше да действа – за кратко, толкова кратко, че да се развърти чука още дългооооооо….
Нататък, Жорес, ме пое д-р Пламен Минчев от Военна болница. През ден превръзки, болки и чакане – да регенерира тъканта… Виех и пишех, пишех и виех, и се носех по улиците с бинтования си пръст, щръкнал като обезумяла удивителна да продължавам да върша нещата така, все по-безсмислено и все по на инат.
Точно един месец по-късно, Пламен погледна пръста ми и право в очите ми изрече:
-Тъканта не регенерира и има опасност да стане по-голяма бела и инфекция… Трябва мъничко да го поорежа, пак с местна упойка… Решавай, колкото по-бързо, толкова по-добре.
Седях пред Пламен като малко момиченце с очи пълни със сълзи и се правех на голяма. А сърчицето ми тропаше като шевната машина „Сингер“ на баба ми…
-Хич да не ти пука, имаш още девет пръста, а и с този можеш да правиш всичко, няма засегнато сухожилие или кост… – приповдигнато рече Пламен – Ако бях аз, изобщо нямаше да ми пука. Е, все пак си жена, при вас е друго…
Каква жена бях аз, бе Жорес, каква жена?!
И пак легнах на операционната маса.
Този път влязох доброволно в болничната стая и леглото ми бе до прозореца, където на перваза моментално долетяха три гълъба, а аз си въобразявах, че в тях се бяха вселили духовете на ангела ми хранител, на татко, на Пенчо, да са с мен, когато понеча да рухна…
Този път Пламен Минчев след операцията сам ми каза, че може да си отида вкъщи без оставам в болницата. Нищо ми нямаше, бях добре, като се изключи този път неистовата болка, която почна да ме къса на парчета веднага след като излязох от операционната.
Цялото лято промивах, топях пръста си в тетра, мацотех го с всякакви мазила, от които най-ефективно бе това за коне и крави, което ми даде ветеринарния лекар на Бъни, месеците минаваха, отокът спадаше безнадеждно бавно, но нямах избор, Жорес, нямах този път никакъв избор, и всичко правех с болната си ръка, защото къщата, работата и мама, чакаха и на нея.
Знаеш ли, Жорес, какво е казала Шарън Стоун: „Ние жените се превърнахме в такива мъже, за каквито мечтаехме да се оженим навремето“?
Единственото място, където можех сама да плача, бяха моите камъни край морския бряг. Имам си едни такива камъни и седнала върху тях, подпряла брадичка с лявата си ръка, с дясната нямаше как, тя бинтована лежеше на коляното ми, плачех.
Плачех там сама, защото когато плачеш сам е едно, важно е, когато плачеш сам. Когато около тебе се мотае някой, дори и да е много обичан от теб, спира ромоленето на душата, свива го някак в юмрук и затова, нали си забелязал, че когато някой се разплаче, винаги отбъсква другия до себе си.
Плачът е чистилището на душата, а всяко чистилище не допуска навалицата.
Вкъщи нямаше как. В момента, в който ми потичаха сълзите, Бъни спринтираше от който и да е край на апартамената, където се намираше. Без дори да ме вижда усещаше сълзичките, втурваше се и с някаква неистова бяс започваше да ми целува очите и лицето. Което ме докарваше до сто пъти повече ридания, защото си безсилен да спреш разкъртването си отвътре, когато те залее наяве прозрението, че безусловната любов е дадена само на кучетата. И че човекът никога няма да обича така безусловно, както умее кучето.
Бъни се взираше в мен докато ми облизва сълзите и сякаш изричаше: „Аз съм с теб и хич да не ти пука с пръст ли си, без пръст ли си, слаба ли си, дебела ли си, умна или глупава ли си, журналистка ли си или кучка, аз те обичам такава, каквато си.“
На третия ден след втората операция, на обезболяващи, се явих в съдебната зала по делото с бопаджиите Емил Михайлов и Добромир Досев. Можех да протакам с болнични листове, колкото си искам, но една от идиотщините в които бях възпитавана, бе отвратителното ми чувство за отговорност. Все за нещо бях отговорна. Все оправях света, защото това беше и моя отговорност. Все се бутах между шамарите, защото не можех да бягам от отговорност.
В последвалите дълги месеци смирено се питах – защо вършех всичко това. Защо не спирах. Защо хвърлях бисерите си на свинете, на които не им пукаше за нищо освен за еснафското им живуркане. Защо не можех като другите, а все бях наопаки. Защо, когато държавата и журналистиката и ставаха все по-безнадеждно блатни, аз продългжавах да се вкопчвам в онази баналност „прави каквото трябва, пък да става каквото ще“, а ставаше все по-безнадеждно, а аз все по упорита коза…
Заради това ли ме бе пернал Господ, Жорес? Заради това ли ме бе спрял? Или поне се бе опитал, защото аз и с бинтован пръст не спирах?
Дясната ръка е контролиращата. А аз непрекъснато исках да контролирам всичко около мен. Седем години след смъртта на татко, контролирах всичко около мама – паднала, защо паднала, пак паднала, защо пак паднала, отвила се, защо се отвила, плакала, защо плакала, работа, сметки, мерзавци, ама защо мерзавци, ами така, сметки, пари, пари без прим, ама защо, ами така… Опитът за контрол бе просто страх, колкото и да се правех на неустрашима. А гневът ми прикриваше страха. Носех стотици раници на гърба си, грижех се за всичко и то така, че да е под контрол, докато един топъл майски ден на Бог му писна от това да се правя на Бог и ми резна пръста, ей така, бодлива краво, на която няма да дам рога, не реви сега, а се смири и остави всичко на Мен…
От този ден нататък, лека полека, започнах да се отстранявам от мама. Не търчах непрекъснато в апартамента и, наложих си да я оставям изцяло на Ели, гледачката, през целия ден, а вечер само да я завия и да я погаля за лека нощ.
Мама ужасяващо дълго се сбогуваше не с този свят, Жорес, с мен бе избрала да се се раздели бавно и мъчително.
Покрай мама видях другата страна на смъртта – бавната. И все по-малко, даже вече съвсем – не се страхувах от нея.
Когато ме сграбчеше за гърлото гневния бяс от страха и тъгата, че живея като в затвор, че и аз не знам какво трябва да бъде, но не мога да продължавам повече така, зазидана, когато в изсушеното тяло на мама, свито в леглото, съзирах флегматичната смърт, топката в гърлото ми ставаше толкова бодлива, Жорес, че ми идваше да вия, но моментално поглеждах към средния пръст на дясната си ръка, докосвах го и прошехвах: „Добре, Господи, добре, моята воля е Божията воля“.
Лепях лепенки върху пръстта си, когато излизах навън, нали знаеш, Жорес, когато ти си се втренчил в нещо от себе си, си мислиш, че всички само там гледат. В повечето случаи почти никой не забелязваше, нито ме питаше нещо.
Средния пръст на съдбата.
Всъщност, като размахваме кукиш на света какво правим – размахваме го на Господ, защото всеки кукиш е шамар – ей, Ти, аз контролирам нещата, аз съм тоя, дето ще ти го начука. Гневът от неприемането на ситуацията, такава, каквато е. Бунт срещу Божията воля. А за да си бил в каквато и да е ситуация, дори и злокобна, както ти се струва, тя е била Божията воля, която е надиплила всички нишки да стане точно така, защото така е трябвало да стане, понеже всички сме свързани и е било важно не само за мен, не само за теб, а и за всички останали.
Понякога, Жорес, само понякога, се опитвах да погледна от много високо за да видя как са надиплени всички на един конец, и как сме свързани без да подозираме, и как цялата картина бе толкова грандиозно важна и мащабна, отколкото когато я гледах отблизо с крайчеца на гнева или обичта си…
Понякога, успявах, Жорес, да усетя и разбера Замисъла, но толкова често се провалях, че ми се повръщаше от самата мен.
А на 10 април 2018 година – мама, Надежда Томова, предаде Богу дух.
А Смъртта запърполи от Велики Понеделник.
Каква Голгота бяхме изживяли ние двете с мама, каква Голгота издрапахме!
Седмица преди Смъртта да се промуши през прага на вратата, мама удивително се подобри. Все така си лежеше – трета година на легло, с единия крак свит като на щъркел, непонятно и за нея защо, но се усмихна и внезапно, точно както го правеше, винаги критично към мен, рече:
-Виви, напълняла си…
Аз, която никога не поглеждах закуски, вместо да се храня, се тъпчех със солети и разни тестени боклуци, защото се страхувах, колко дълбоко се шубелисвах, че губя контрол, губя контрол, че не знам какво да правя със себе си, че не знам какво повече да направя, защото бях направила всичко.
Мама бе тази, която ме бе повела по пътя на книгите от бебе, приказки, книги, книги, книги, онова неповторимо и с нищо несравнимо възторжено усещане, когато мама се връщаше вкъщи с куп нови книги и се карахме кой първи коя да прочете…
Внезапно мама ме погледна с очи, отправени не към мен, а нанякъде втурнати, и промълви стиха на Димитър Методиев: „И всичко пак ще се повтаря, но не за мен, но не за мен…“
И точно на Велики Понеделник „внезапно“ Смъртта я гепи властно за рамото.
Първо бе острата, злостна, враждебна към света, криза – нечленоразделните вопли и викове, трескавите ръце, които събираха одеалото на топка, въображаемото разкъсване на нещо, с яд, с нетърпение, нещото не се разкъсваше, мамицата му, а мама бе като в делириум.
И после притихна.
И после тялото с ужасяваща скорост започна да се променя и да става това, което всъщност е – обвивка. Носът и изтъня, очите мътно се взираха напред, чуваше ме, разбираше ме, но тук това беше само опаковката… Слава на Бога, тя, една от най-хубавите жени навремето, нямаше никакво съзнание за онова, в което се бе превърнала опаковката.
-Майче, обичам те, чуваш ли меееее… – галех я по челото и стисках тъничката и топла ръка.
Кимна.
Тя още не пускаше ръката ми, не пускаше ръката ми, която за нея бе Този, пуст да опустее, Живот. Толкова дълго се бе противила, толкова яростно се бе хванала за гърба ми, и аз я носех, ругаех, обичах, плачех, но свято я носех, а сега вече, като че и бе все едно – отдалечена, черупчица от изсъхнал орех, но все още не пускаше нишката… И с протегнати ръце – изсъхнали като клони, но пък какви криле!, посягащи да достигнат Нещо, в което се взираше, Нещо, невидимо за мен…
Велики Вторник, Велика Сряда, Велики Четвъртък, Разпети Петък, Велика Събота, Воскресение Христово, Светли Понеделник от Томината неделя, Светли Вторник… – спря да се храни, само капчици вода, тихичка като калинка се изнизваше по Онзи път и промълвяше или името на татко, или „нямам сили“…
Диафрагмата ми бе на топка. Като в миксер се въртеше тази топка –присвиване, безвъздушност, прималяване, върти се кълбото до клаустрофобия…
Точно, както при татко, двайсетина дни преди Смъртта да затрополи и по нашия калдъръм, пак разсипах солта, пак я разсипах тая сол, да и се не види макар. И вгледана в микроскопичните кристалчета още тогава разбрах – това беше.
Идва краят.
Какви бяха тия знаци? 40-те дни на татко бяха точно на Бъдни вечер. С мама от Велики Понеделник, двете заедно, извисявахме на гърба си тежкия кръст на Голгота. Палех свещици пред Христос и се молех като в унес – упокой душата на мама…Ами ако съм се грижила за Христос, обичайки, но често гневейки се на избора си? Ами ако тя се е поверила в ръцете ми – на Христос, обичайки, но често гневейки се на избора си? Нали така казват – че всички носим Христос в себе си? Тогава защо не го познаваме, когато гледаме в другия?
Топеше се.
Тъничка като свещица.
Затулвах с шепи лъкатущещото и пламъче, почти го притулвах, парех дланите си, само и само да го запазя, да не угасне, и си повтарях „нейните“ думички, соломоновите, които носех изписани на пръстена си – „И това ще мине…“.
И като мине – какво, какво, бе, като мине?
Година по-рано, мама спокойно ми разказа:
-Пак го видях Оня отгоре, и той ми вика: „За какво си дошла? За тебе е още рано“. А аз му казах: „За вас може да е рано, ама за мене е много късно. Тежко ми е, искам да видя роднините и приятелите си…“. Той нищо не каза и изчезна. Същият, който преди седмица го видях Горе, тогава нищо не ми каза, като му казах, че искам да си отида у дома…
Мама все искаше да си отиде у Дома. През тези дълги години на деменция – закована за леглото – тя все ми казваше, че не се чувства, че е в дома си и иска да се върне у Дома.
-Няма да плачеш, никакъв траур няма да носиш. Радвай се на живота свободна, не искам да затъваш в мъка, да ме оплакваш, обещай ми, ти си силна… – заръчваше ми с категоричен глас, тогава, когато за пореден път си мислехме, че умира.
Колко пъти си мислеше, че умира тази крехка мъничка калинка, свита върху декубиталния дюшек, и колко корава излезе, за да ме изведе докрай в Моята Голгота, писана ми и избрана от мен.
На Разпети Петък се усмихна…
-Така те искам, да се усмихваш… – светнаха и моите очи.
-Добре, но преживях някои неща…. – промълви мама.
Нататък… – с бяла кърпичка, точно от онези, които мама някога ми пъхаше в джобчето, когато бях малко момиченце, потопена в студена вода и галех лицето. По няколко капчици вода от шишенцето, като биберон…
-Христос Воскресе, майче…
-Воистинааа… – се отронва от устните и. – Гледай си работата…. и отвреме на време да идваш…
-Ти ще идваш при мен, майче, обещай ми да идваш при мен… – давя се в сълзи.
-Обещавам, айде иди да си гледаш работата… – допряла лице до нейното чувам шепота и.
И после вече няма сили и да прошепва. Унесена, вече е някъде Там…
С кърпичката, напоена с вода, галя лицето и. Изведнъж отваря широко очи и ме гледа с тях дълго – с очи, които като че искат да ме запомнят! „Обичам те, обичам те, мамо, обичам те…“ мълвя, задавена от сълзи. Тя гледа право в мен и устните и се опитват нещо да изрекат и… не могат.
Сили за думи вече няма. Думите вече не означават нищо.
Последните послания са от най-важния език – на очите и на тишината.
После я пуснах.
Затвори очи и дълги, дълги, дълги часове само сърцето, само сърчицето на мама още бе Тук – дълбоко, хриптящо, насечено поемане на въздух… Точно като изкачване на планина.
Това беше.
И тя отлетя Отвъд лека като ангелско перце.
…Преди много години мама ми сподели един неин знаков сън. Чула Глас, който и казал: „Не е страшно да умреш. То е като да изкачваш планина, уморен си, задъхано стъпваш, силите те напускат… не се страхувай…“. Дали Гласът и се бе явил в отговор на страха и не от смъртта, а от това КАК ще се случи?!
Някога, когато бях малко момиченце, като се карахме с мама, и когато тя ядосано ми редеше: „Ти ще видиш като умра, какво е без мене…“, аз завъртах зелените си комбали и безгрижно отговарях:
-Ти никога няма да умреш. И от Там ще ме дърпаш за ушите и така ще ми показваш, че си до мен…
Откъде накъде съм ги знаела тия неща, кой ми е слагал тия думички в устата, само Господ знае.
Няма да плачеш…
Ех, майче, нали знаеш, че никога не съм те слушала?
Към три и половина следобед отпратих Ели, гледачката на мама. Дълбокото шумно дишане продължаваше, погалих лицето и с бялата мокра кърпичка и прескочих отсреща до моя апартамент. След минути, докато ровичках из интернет, една от лампите на тавана започна бясно да примигва.
Вдигнах глава нагоре и първото, което ми дойде на устата бе: „Мами, ти ли си?“. Лампата продължаваше бързо и рязко да примигна. „Татко, ти ли си?“, скочих. Нещо ме прониза и хукнах към мама. Беше ме повикала за да не е сама, когато прескочи Границата.
Продължаваше да изкачва планината с ритмично дълбоко хриптящо дишане. Намокрих лицето и с кърпичката, капчици вода по устните и.
Седнах на креслото и гледайки я започнах да говоря на глас: „Благодаря ти, Господи, че ми даде такава майка… Благодаря ти. Мами, обичам те, обичам те, обичам те…“. Време нямаше. Времето тук вече не бе категория на каквото и да е. Изведнъж шумното дишане спря. Взирах се в гърдите и, които лекичко и тихо се повдигаха.
Не издаде нито стон. Нито звук. Внезапно дишането спря.
И това беше.
Пак се гледах като острани. Не плачех. Бях се изревала до капка през всичките отминали дни. Наведох се над нея, опаковката и не мърдаше.
Целунах я.
И толкова.
Стърчах права насред стаята.
Изтръгната.
Като дърво без корен. Корените ми бяха отлетели Отвъд. Стоях и се взирах в мама, която се молех години наред да не запомням в такава опаковка, а да си дойде в спомените ми онази мама, моята усмихната мама…
Когато си отиде татко, мама бе удивена от силата и хладнокръвието ми с които поех целия удар върху гърдите си. Тогава беше страшно, защото бе внезапно. А с мама чашата на дългото си сбогуване изпихме докрай. До последната капка.
Години наред, лека полека, хванати за ръка, преминахме през всичко – през паданията не знам колко на брой, до паниката при всяко умиране, защото при всяка криза си мислехме, че умира, през непоносимостите на болестта с агресията и граничните състояния, в които можеш и знаеш защо човек е готов да убива, през постепенното отегляне от мобилния телефон, който ме будеше посред нощ: „Виви, ела за малко“, за да овладявам поредната халюцинация, която за нея беше истина и тя се тресеше от страх, през всички етапи, етапченца, мигове и секунди, които изпивахме докрай, и така приближавахме сбогуването, което се превръщаше в избавление…
Ели, гледачката на мама, пристигайки ме събори с онова, което ми разказа и което внезапно я бе връхлетяло, докато пътувала в автобуса.
На Разпети Петък, когато мама живна и се усмихна, и когато си бяхме казали последните думи, след като ги оставих и отидох да работя, мама попитала Ели:
– Коя дата сме днес?
– Разпети Петък, Наде – отвърнала Ели. – Чакай да видя… 6 април…
– Десети е датата, на 10 ще умра – промълвила мама.
И понеже мама все умираше, и все и викахме – айде сега, стига, не ти, Бог ги решава тия неща, Ели изведнъж си спомня това, когато вече пътуваше към дома ни, защото и бях съобщила, че мама е починала…
Умря точно на „десети е датата“.
Ами ако всичко онова, което виждаше и се сърдеше, че аз не мога да видя, и че щом аз не го виждам, това не означава, че не е истина онова, което тя вижда, е БИЛО в някакъв паралелен свят?
Години наред все се тревожеше: „Няма да устискам да станат 8 години от баща ти, че да ме погребеш при него“. Карах и се да не мисли за това, имахме и друг гроб, но тя си искаше при татко. Обяснявах и, че никакво значение няма в какъв гроб ще е, след като душите им ще са заедно, но тя току мине време и пак започваше да се тюхка, че няма да устиска. И не устиска, милата. Седем месеца оставаха до 8 години от смъртта на татко. Но пък уредих и това нейно желание. И си легна при татко.
Вътрешно бях спокойна, даже хладна, Жорес.
В началото някак не може и да плача. Чувствах се объркана, свободна, но празна и за първи път разбрах какво е да не знаеш какво да правиш със свободата си.
В навечерието на деветия ден от смъртта и обикалях Морската градина с Бъни и ме връхлетя погрома на болката. Вървях и ревях, вървях и се молех: „Мамо, ти ми обеща, обеща ми, че ще идваш от време на време, моля ти се, дай ми знак, моляяяя те, мами….“. Спрях до морето и изплаках и на Ангел Ханс: „Ангел Ханс, моля те, помогни на мама, моля те, ако е възможно нека ми даде някакъв знак…“.
В цяла България вилнееше топла пролет, само Варна бе в усойна мъгла, мъгла, в която се луташе и душата ми.
Час по-късно, докато вече седях пред компютъра, ме споходи Чудото.
Телефона ми звънна и на дисплея видях: „Вергиния Мартева“.
– Първо лично да изкажа съболезнования и искам да ти пратя небесни поздрави от мама!
– Ооооо, мама… Знаеш ли колко плаках, че не ми дава знак? Ето, виж! Послуша ме… и ти ми звъниш! – гласът ми трепереше, бях едновремено удивена и стресната – Преди малко плаках и и викам: „Абе, майко, ти ми обеща да идваш отвреме навреме, дай ми знак, бе…“
– Тя ме накара сега да ти звъня! – отвърна ми Вергиния.
– Ах, милата ми? И какво? – трескаво питах.
– Да знаеш, майка ти плаче и тя от Другата страна. Но не, че има мъка някаква, просто плаче защото и е мъчно за тебе. И иска да каже, че Горе… Чакай, виждам един мъж в едно кресло и му излиза само пушек от цигара, не знам кой е този човек, баща ли ти е, кой е, нямам идея…Пушач ли е бил баща ти?
– Пушеше на младини, после ги отказа на стари години…
– Виждам го на едно старо кресло и тя ми предава следното – че баща ти бил казал, че от казването на истината и от острия език той нищо не бил спечелил и нищо не се било променило. И да знаеш, че това е дело на Бог и да не рискуваш себе си, и че ще ти предложат след време, защото някои хора ще си тръгнат, и то няма да е далеч времето, и могат да ти предложат да влезеш в политиката. Ти ще прецениш обаче дали да го направиш това, това ще твой избор. Това предава този човек, който пуши на креслото. Виждам го в гръб и виждам само част от главата му. И ти вече ще решиш какво да правиш. Тя казва, че трябва да се пазиш, според нея ти си в опасност, но не защото тя го вижда, а това е майчинския инстинкт…
– Да, тя винаги много се е тревожела за мене, страхуваше се винаги покрай работата ми, даже повече отколкото е било необходимо. Но мама е добре, нали, Вергиния?
– Да, тя плаче, ама за Тука плаче, за теб плаче…Казва, че още е объркана. Видяла се е само с баща ти, но не са заедно. Доста е объркана и чака да я повикат, но е стресирана малко… Каза само да се пазиш и тя винаги ще бди над тебе, стига да са и дадяли възможност.
– Кажи и, че я обичам много, много! И да не плаче…
– Каза, че пак ще ти се обади, когато може…
– Тя ми беше казала да не плача, аз се старая да не плача, само отвреме навреме, ама тя да не се тревожи за мене, много я обичам…
– Тя казва, че Тука /Горе/ не е страшно, просто била като на магистрала, на която се разминавали много хора и И казали да чака, за да я вземат… Обаче не я е страх! Казва, че страшното е Долу, не е тук /Горе/.
– Важното е, че не я е страх – промълвявам.
– Не, не, седи и чака… Виждам я с рокличка, независимо с какво си я погребала…
– С пола и блуза, точно като комплект – рокля… – бърборя. – Аз ще изчакам 40 дена да минат, ходя всеки ден на гробища и ще дойда до София да се видим с теб, много те обичам…
– Тя вика: Не съм там, бе, майкоооо…
– Права е. Знам, че не е там, ама така съм си го нарекла, да ходя на гробища… Кажи и, че я обичам.
– Да, тя знае, тя го чува в момента.
– Аз се усмихвам! Щом я чух, усмихвам се…
– А така, усмихни се, чедо!, каза майка ти…
Представях си я на нещото като магистрала, безстрашната ми майка, как седи и чака да я вземат, и хем ми се свиваваше сърчицето, хем потъвах в спокойствието на една светла умихваща се тъга.
Всичко си бяхме отобичали в този живот с нея. Понякога си мислех за огледалността на синхроничността – последният шанс да има жадуваното дете съм била точно аз и от момента, в който е разбрала, че е бременна е легнала, за да не ме изтърве, без да мръдне, без дори да се обръща на една страна… И така … седем месеца. Два още не са ми достигнали – от кило и осемстотин, паднала на кило и петстотин, но корав боец съм очевидно, призвана съм била да оживея. От внезапната смърт на татко последваха седем години и малко отгоре, в която аз като че ли бях легнала, застопорена, за да отвоювам мама, за да я вдигна аз тя да живее. Като че връщах дълга на онези саможертвени седем месеца, за да ме има, със седемте години, когато мама се превърна в детето, което трябваше да оживее…
Влизах в пустия и апартамент, присядах, палех свещицата и болката не беше разкъсваща, рееше тиха нега, тъга като пролазила те калинка, защото онази разтърсваща мъка я бях изгълтала приживе, залък по залък, комат по комат.
Една нощ се заинатих, но не стана. Не успях да си спомня защо в онези детски, млади години, всички в тяхната бохемска компания я наричаха Надежда Безсмъртната и весело я поднасяха с „Надежда Безсмертная…“. Имаха някаква закачка, но по никакъв начин не можех да си припомня какво мама беше казала, какво натрапчиво е настоявала, че се заливаха от смях с тая „Безсмертная“…
Но и тогава Господ си е знаел работата. От цялата им безметежна, шармантна, приятелска компания, всички си бяха отишли, беше останала единствено мама. И точно тя, заслушана в Енгелберт Хъмпърдинг, дълго оглеждайки ъглите на онова, което бе останало от онези години, последна тръгна, и затвори вратата на веселото джамбуре.
И си остана Надежда Безсмъртната, още на деветия ден намери брод да ми разкаже какво се случва Горе. Тя знаеше колко вярвам в тия неща и сигурна съм, че е бързала да ме уведоми какво е и бе намерила Портал, за да я чуя.
Мама беше великолепна разказвачка. Непрекъснато и се подигравах, когато започнеше да разказва за нещо: „Айдеее, пак почна от Каспичан, че да стигнеш до Варна…“, докато тя изумително редеше детайлите за всяка случка. Как ли сега ще раздипля историите на общия ни живот пред Духовните си водачи?!
Но разкъртващо ми липсва. Тук е, ама ми липсва. Даже и да се скараме до свирепост и да викне: „Няма такава патка, като тебе!“.
Седя си, сгушена в свободата си, не знам какво да я правя тази свобода, протягам ръка, като малко момиченце да хвана ръката на мама, а до мен даже въздуха не трепти, даже и течение не става.
Мама просто я няма.
И аз, осиротяла, продължавам нататък, докъдето е рекъл Бог.
Без мама Тук. Но Завинаги с мама.
…
На 23-тия ден от смъртта на мама, нашето кученце Главчо – на мама, на татко и мен – я последва.
Заварих го излегнато на лявата страна, както обичаше да спи, и се наведох да го погаля. Едва тогава се вперих в широко отворените му, нетрепващи очи.
И Главчо си беше тръгнал подир мама.
Изчака я. Тя беше неговия „водач на глутницата“.
Онемяла гледах това малко телце, което 15 години и пет месеца ни бе раздавало своята безусловна любов, бе ни вдигнало от съкруващата мъка по първото ни кученце Рики, бе ни дарявало с радост и чистота отвъд човешките ни понятия, и не можех, не исках, съпротивлявах да се повярвам, че вече бяга по вселенските зелени поляни.
15 години и пет месеца то бе безусловната любов в дома на татко и мама. Защото кучетата са урок по Безусловна Божия любов. Като че изчака мама, въпреки че от няколко месеца едва ходеше, не виждаше, на няколко пъти го връщах – на косъм да се пресели Отвъд. Изчака я, за да не страда тя за него…
И внезапно се срутих, Жорес.
И завих като вълчица. Проснах се до него на пода и заридах. Не знам колко дълго ревах в опустелия дом на мама и татко над трупчето на Главчо. С треперещи пръсти галех главицата му, опитах се да затворя очичките му с последна ласка, но те не се затваряха, о, Жорес, с отворени очи си отиде и тези очи ме покосяваха, като разпятие ме разпъваха…
Плачех, виех, ридаех, стенех там на пода – сама. Всичко се къртеше в мен, мъката се рутеше като взривена.
Тръгваха си един по един, моите свидни, един по един, а аз виех като вълчица.
После си го прегърнах и го положих в легленцето му, завих го с одеялцето, любимата му играчка до лапичките, каишката – та Там мама да го води… Говорех му на моята златна душичка, молех го да ми прости, че преди мама да се влоши, приех да взема едно малко кученце – подарък от братовчед ми, за да и развеселя дните след загубата на татко. Тогава мама му измисли именцето – Бъни, приготвила му бе всичко, когато го докарахме с Пенчо от София в едно кашонче…. Но Главчо не го прие. Тази топчица щъкаше напред – назад и това го влудяваше. Страхувах се, че мама може да падне докато тича след тоя мъник, а и Главчо така и не можа да свикне с него и си го взех Бъни при мен.
Сега изпитвах режещата болка, Жорес, че съм причинила мъка на Главчо с Бъни. Плачейки го молех да ми прости и молех мама вече да го е прегърнала…
Два месеца по-късно Вергиния ми каза, че най-много за Долу страда Главчо. Че е при мама, но много страдал за мен и драскал по Онази невидима стена, която ни дели от Горе.
Това окончателно ме довърши.
На 23 тия ден от смъртта на мама копах гроб.
За първи път.
Прехвърляхме си лопатата с моя приятел Жоро Александров, докато в кашончето, в легълцето си, с любимото си магаренце, най-доброто куче лежеше, като че усмихнато…
А вие знаете ли как се копае гроб?
И аз не знаех. Няма по-голямо Смирение от това. САМ да копаеш гроб.
Някак отстранен си, дори циничен, по-хладнокръвен отколкото си мислел, че може би си. Изумително е да наблюдаваш буците, рохкавата пръст и усилията си да направиш така, че пръстта да е оформена като могилка. С ръце, с пръсти да оформяш буците и пръстта, от която идваш и където ще се върнеш…
Стояхме задъхани с Жоро на хълма над фара на Галата, пушехме тихо и някак умиротворено, отнесено се питах, питах и Господ колко смърт мога още да понеса.
После, по-късно, внезапно се стъписах пред запалената свещичка у дома.
Така живеем ние – така. Копаейки гробовете си, без дори да го осъзнаваме. Копаем гроба на родината си и вместо в него да падат гадовете, строполяваме се ние с любимите си същества… Отстранени, беззвучни, изстинали, като трупчето на Истината и Любовта, които натъпкваме под земята. Вместо да ги вдигнем нагоре към Слънцето, за да бъдат чути, отстоявани и извоювани.
Когато сам си копал гроб, нищо вече не може да те уплаши.
На следващата сутрин трябваше да бъда в съда за поредното сатрапно дело, заведено срещу мен от един, който няма да нарека мръсник, както няма да нарека и мръсник ментора му ГЕРБ кмета. Защото те нито са копали гробове, нито са падали в тях. Те са най-моралните и светли хора, които претърпяват „болки и страдания“, защото изречените истини за тях, винаги са „лъжи“. Понеже ги казвам аз.
Заявих на адвоката си Митко Димитров, че няма да се явя в съда. Защото съм копала гроб. И защото не ме интересува, и защото съм дала обясненията си, и защото знам изначално поредната си присъда от мръснишката поръчкова варненска съдебна околия, и защото и Левски е забил шамар на един мръсник, но Слава Богу не е жив днес, защото щеше да е осъден от мръсника, защото да казваш истината е като да копаеш гроб.
На втория ден след смъртта на мама една прочула се с порно подвизите си бивша кандидат – кметица на Варна също се сети „внезапно“ и тя да ме съди, пет години след поместени за нея публикации. И тя не е копала гроб.
И докато „човеците“ тъпчеха по мен, да обичаш куче бе откровение пред Бог. Да те обича куче е Божия Благословия. Вероятно и затова толкова малко живеят кучетата. Защото не бихме понесли толкова дълго тази Чистота стоварена върху калните си ръце, нарушаващи всеки ден Вселенските закони.
Идват за мъничко. За много мъничко в живота ни, колкото да ни покажат, да се опитат да ни научат на безусловна любов, която ние обаче никога не научаваме, никога не привнасяме в живота си, никога не предаваме и не отдаваме на другите.
Идват самоотвержено всеотдайни тези космести топки от безусловна любов, за да ни дарят най-важния урок. Урокът на любовта. Те не се интересуват красиви ли сме, грозни ли сме, умни ли сме, глупави ли сме, богати или бедни сме, а ни обичат всякакви. Те никога не помнят удара, или лошата дума, а се втурват към теб, за да те прегърнат, защото умеят само да обичат.
Те никога не предават. Защото любовта е вярност към душата.
А ние ги избираме. Красиви, расови, сладки, модерна порода, скъпи, с родословие и се пъчим, че ги … обичаме.
Затова идват за малко при нас. Като пратеници на Бог с най-важния урок. Провалени накрая плачем над трупчетата им и пак за себе си плачем.
Ако нещо истинско научих в този живот, това е, че да обичаш куче е свише дар.
Когато умря първото ни кученце Рики, много дълго след това чувах лаят му. А мама го усещаше, докато свита във фотьойла, четеше книга: „Рики сега мина през краката ми. Усетих го…“
Главчо не лаеше. Вървях по нашите пътеки с него в Морската градина, вече с Бъни, и нервозно се оглеждах за някакъв знак, Жорес.
Нищо. Отникъде.
Преди години имах натрапчиви сънища и с Рики, и с Главчо. Губех ги насън, бягах, търсейки ги обезумяла, будех се и тичах при мама: „Мамо, пак загубих насън кучето…“.
Вече нямаше нищо за губене, Жорес.
Те бяха всички заедно Там. Аз бях останала Тук, защото имаше още какво да свърша.
Погребвах ги един по един. Хладнокръвно. Безстрашно.
Смъртта вече не беше страшна.
Тя имаше топлите ръце на татко, усмивката на мама и меките лапички на Рики и Главчо…
…
Рядко сънувах мама, Жорес.
Но една нощ ми се яви насън скалпелно ясно. Говорехме нещо дълго, не помня какво, но накрая ми каза отчетливо: „Понякога, докато спиш, идвам и те галя по главата“, а аз невярващо я питам: „Лъжеш ли ме?“.
И тя с глава ми дава знак – „Не“.
Веселина Томова
Откъс от книгата и „Този живот е за смелите“