Свободата в Интернет днес и утре, МВР-амбициите за подслушване – вчера и онзи ден

(Това беше статия, писана в края на декември 2009 г. и началото на януари 2010 г., за сп. “Правен свят”. Междувременно някои неща се измениха, но тя запазва актуалността си – б.м., Вени Марковски) „Наред със засилване ролята на прокурора трябва да се ограничи възможността на други служби в МВР да искат прилагане на СРС.“(тук и по-долу цитатите в кавички, с такъв шрифт и в сиво каре са от зам.-министъра на вътрешните работи Веселин Вучков – б.м., Вени Марковски)

Чувате ли един странен шум и тропот? Дум-дум-дум? Американският политик Бенджамин Франклин се върти в гроба си, защото в последните седмици неговите думи за свободата и сигурността се използват от кого ли не. В България. През 1775 г. той написва следното „They who can give up essential liberty to obtain a little temporary safety, deserve neither liberty nor safety.” В превод на български, „Тези, които се отказват от основните си свободи, за да получат малка временна сигурност, не заслужават нито свободата, нито сигурността“.

Поводът за толкова честото използване на думите на шестия американски президент са предложените от МВР промени в Закона за електронните съобщения (ЗЕС), придобили гражданственост като „Закон за безконтролното следене в Интернет“. Докато тази статия бъде публикувана, законът най-вероятно ще е минал и на второ четене в Парламента, а съдейки по бързината, с която се прокарва, може дори да е излязъл в „Държавен вестник“, да се прилага, а и да има няколко стотици арестувани заподозрени. За осъдени няма да говорим, че като знаем качествата на доказателствата, предоставяни от полицията, това е все едно да говорим за въже в къщата на обесения.

Мислех да пиша за слабостите на законопроекта, но понеже не е ясно какво точно ще се гласува в пленарната зала в началото на януари, по-добре е да се спра върху митовете, които МВР размахва като бостанско плашило, за да оправдае желанието си да използва ботушите, нагайките и микрофоните срещу Интернет потребителите.

Длъжен съм да направя уговорката, че нито аз лично, нито „Интернет общество – България“ се занимаваме с мобилни комуникации и затова ще се спрем само върху законопроекта, що се отнася до Интернет. Така, впрочем, ще се видят и още по-ясно недъзите на този законопроект, който е създаден с илюзорната надежда, че знаейки къде се е намирал един телефонен апарат в даден момент, ще може да се докаже, че и собственикът му е бил на същото място. И нито един от авторите на законопроекта не се е замислил, че в Интернет това е още по-илюзорно, защото нито един съд не може да приеме доказателството, че щом от един IP адрес се е вършило нещо, то непременно лицето, посочено от полицията го е вършило. С посочените по-долу примери ще се види ясно неспособността на защитниците на законопроекта да посочат как той ще им свърши желаната работа в Интернет. От което може лесно да се направи извод, че желаната работа не е тази, която се прокламира в мотивите, а друга – контролиране на това кой какво прави в Интернет.

В подкрепа на законопроекта се чуха какви ли не аргументи, при това – забележете! – повечето са с примери от мобилните оператори. Явно някой в МВР се прави на Мирча Кришан – румънски комик, известен по времето, когато в България Държавна сигурност подслушваше телефоните без никакви разрешения. Въпросният Кришан имаше една приказка за ученика, който знаеше един-единствен урок – за краставицата. И каквото и да го питаше учителката, той непрекъснато извърташе разговора към краставицата. Така и МВР – въртят, сучат, но все за мобилните оператори говорят. Вижте сами посочените по-долу примери.

МВР: Може би днес съмненията са, че може да се върви към злоупотреба, но ние гарантираме, че няма да се допускат подобни злоупотреби.
На практика: гаранциите се дават не от управляващите, а от закона. Промените в ЗЕС предвиждат един текст, който може да се приеме за някаква смешна гаранция – с допълнителен текст в чл. 360 НК се въвежда наказателна отговорност от пробация или година затвор за служителите на МВР, които разкрият – забележете – само трафични данни! Т.е. за разкриването на други данни наказателна отговорност няма! Нещо повече – един от сериозните експерти в екипа на ГЕРБ по темата е писал през 2008 г., че гаранциите трябва да се дават от апелативните съдилища, при това от председател или зам.-председател. Само че днес МВР иска по-слаби гаранции – от упълномощени съдии от районните съдилища. Не е нужно да обяснявам точно на читателите на „Правен свят“ каква е разликата. По същество, единствената гаранция е, че ще има злоупотреби – именно поради липсата на гаранции за защита на правата на гражданите.

„Разрешението за СРС следва да се дава от по-високо ниво в съдийската йерархия. Това би могло да бъде председателят на Апелативния съд или негов заместник.“

МВР: трябва да знаем кога кой къде е бил, това не са лични данни.
Трябва да напомним на МВР, че българската конституция защитава личната неприкосновеност, от която личните данни са само частен аспект. А следенето на трафични данни е несъмнено и съществено навлизане в личната сфера на гражданите, както вече многократно експертите на международните правозащитни организации обясняват на правителствата. В Интернет нарушаването на личната неприкосновеност се извършва технологично по различен начин в сравнение с проследяването при мобилните услуги. В Интернет „връзка“ във вида, в който съществува при телефоните… просто няма. Човек стои доста често свързан към Интернет нон-стоп, няма вдигане на слушалката, няма набиране на телефонен номер. В Интернет няма и идентификатор на ползвани клетки. За сметка на това има отворени десетки или стотици сесии, през които върви какво ли не – поща, уеб, файлове, видео, телевизия, радио… Има и безплатни wi-fi мрежи, в които всеки може да се включи чрез телефона или лаптопа си; има и начини за промяна на адреса на мрежовата карта на компютъра…
Дори да се абстрахираме от това, че част от личните данни, описани в законопроекта, не съществуват в Интернет, пак не става ясно кой и как ще ограничи какво точно ще събира чрез интерфейса МВР, защото МВР ще има достъп до целия трафик, а не само до установените за мобилните оператори и описани в законопроекта данни.
Примерите с обикновеното хартиено писмо, което имало адрес на получателя и подателя и всеки можел да го прочете на плика са абсолютно неадекватни за Интернет – в Интернет адресите, както и самото съдържание на писмото „вървят“ заедно. Не можеш да видиш получателя, без да видиш съдържанието на писмото, особено когато си „закачен“ чрез интерфейса към мрежата на Интернет-оператора.

Депутатът от ГЕРБ Доброслав Димитров отговаря на въпрос във вестник „Сега“:
А ако даден човек влиза по всяко време, когато си поиска?
Е, ще може. Но надявам се да не го прави. Защото има доста голяма санкция – до 1 г. пробация, както и между 1000 и 5000 глоба. Освен това по всяко време реално могат да се сравняват тези негови влизания в системата с броя на дадените от съдии разрешителни. Ако има разлика, ще се види кой служител го е направил, защото е с лична парола, а не с обща.
Добре сте прочели: г-н Димитров се „надява“ служителите да не злоупотребяват. Правоприлагането не може да крепи ефективността си върху надеждата на законодателя. Необходими са ефективни писани законови гаранции. Според г-н Димитров санкцията била голяма – една година пробация. Но той не ни казва как при такава всъщност ниска санкция ще може да бъде установена злоупотреба? При днешното наличие на триста хиляди искания (през 2008 г.) за следене на трафичните данни плюс утрешния интерфейс, той ще бъде в работен режим нон-стоп все по някое дело, преписка или проверка. И никой – никой! – няма да знае дали в момента служителите следят обектите, които им е възложено да следят или се занимават със следене на други граждани. Като не забравяме това, за което информираме в предишния параграф, че никой няма да може да гарантира, че се прихваща само информация от кого и до кого си кореспондира Интернет потребителят.

Депутатът от ГЕРБ Димитър Лазаров, по време на заседанието на Парламента на 22.12.2009 г.: „…не мога да разбера защо хората, които разбират за какво става въпрос, си позволяват да говорят за неограничен контрол на интернет, за неограничен контрол на трафика, като много добре знаете, че в този закон (а този закон буквално пресъздава разпоредбите на директивата) не става въпрос за неограничен достъп на трафик в интернет. …Ставаше въпрос за т.нар. разпечатки – от коя клетка телефонът е осъществил контакт с телефон „В”, но да го кажа по-ясно – ако има сайт с педофилско съдържание, да стане ясно от кой компютър, от кой адрес е изпратен този сайт. Не става въпрос за следене по интернет на съдържанието.”
Г-н Лазаров, който е юрист, неизвестно по какви причини си мисли, че „знае за какво става въпрос“, когато говори за Интернет. Сайт не се праща. Праща се информация, съдържание, което не се предполага органите да разпознават дали е законно или незаконно. Мъка е законодателството за електронни комуникации да се поверява на хора с такива „знания“. Мъката произтича от това, че с тях не може да се води смислен диалог по същество.
Ако става дума все пак за публикуване на незаконно съдържание, което е отделна хипотеза, тогава наистина се вижда дали съдържанието е незаконно или не.. Но въпросът е в това, че МВР следи трафика при Интернет оператора „Х“ и има възможност да види не просто от кой IP адрес се качва незаконно съдържание, а от кой адрес, по кое време, къде, се качва всякакво съдържание. Ако ставаше дума само за качване на незаконно съдържание, нищо не пречи на МВР и по сегашния Закон за МВР да получава от Интернет операторите нужната им информация. Самият г-н Лазаров очевидно не разбира как работи Интернет, защото явно не е наясно за невъзможността да се раздели съдържанието на съобщението от адресните полета. Който има достъп до адреса на подателя и получателя (полетата FROM:, TO:), има достъп и до цялото съдържание на електронното писмо.

„Сега у нас единствената възможност да разбереш, че си бил обект на подслушване или проследяване, е да добиеш статута на обвиняем по наказателно дело и тогава можеш да се запознаваш с доказателствата. Но ако не си обвиняем или страна? Нека да е ясно: тайната може да обхваща само времетраенето на СРС – тайна е фактът, че в конкретен момент се прилага СРС, тайна е видът на СРС и лицата, които са негов обект, но само докато СРС се прилага.“

Достъпът чрез интерфейс дава и още две, странични възможности, които макар и да не са толкова важни, колкото нарушаването правата на гражданите, трябва да бъдат споменати:

Икономически шпионаж. ЗЕС ще даде възможност на МВР да извършва икономически шпионаж в полза на едно или друго лице. Напълно законно МВР ще може да след целия трафик при всички Интернет оператори, което ще рече да има възможност да сваля и чете оферти за търгове по ЗОП. При смешните санкции от една година пробация, човек може да си представи на какви изкушения ще са подложени службите…
Шпиониране на посолствата на нашите съюзници. МВР ще може безконтролно да следи Интернет-комуникацията на всички посолства на страните-членки на ЕС и НАТО и нищо не може да ги спре да го правят. Всяка електронна поща, всяко кандидатстване за виза, което става чрез Интернет – всичко ще бъде следено от МВР.

МВР твърди: Всеки един шеф на фирма е в правото си да получава разпечатка на разговорите, които са провели служителите му. Това нарушаване на правата им ли е?
Налице е объркване между правото на „шеф на фирма“ да получава разпечатка на разговорите от служебните телефони на служителите му и правото на МВР да получава същата тази разпечатка за всеки един гражданин на Република България. Ако се използва този пример, то по-правилно е да се направи обратното – всеки гражданин, като работодател на МВР, да може да получи разпечатка от разговорите на служителите в МВР. Нали разбирате колко е налудничава такава идея? А нима другата, в която МВР ще получи правото да следи нон-стоп всеки от Интернет-потребителите, със смешно ниски наказания за злоупотреби не ни се вижда налудничава?

Доброслав Димитров, депутат от ГЕРБ: Всъщност притеснителните моменти в закона не са чак толкова много, като се изключи споменаването на “интерфейс” или система за пасивен достъп, чрез която МВР може да има достъп до разпечатки от мобилните оператори.
Г-н Димитров отново прави същата грешка, като се опитва да внуши, че интерфейсът е нещо безобидно (пасивно), чрез който може да има достъп само до разпечатки от мобилни оператори. Всъщност пасивен достъп означава, че операторът не трябва да прави нищо, за да може МВР да подслушва.

МВР: „Важно е да имаме информацията в реално време. Развържете ни малко ръцете, за да имаме инструментариума да работим.“
Достъп чрез пасивен интерфейс просто не бива да се допуска. Това е беда. Безконтролност. Оруел в действие. Слаба утеха е, че достъпът на МВР щял да оставя цифрови следи. Това е за нуждите на установяването на достъпа впоследствие, но няма нищо общо със защитата на личната неприкосновеност, която вече ще бъде нарушена. При всички данни, споделяни от премиера и от министъра на вътрешните работи за изтичането на класифицирана информация в нашата държава, подобно навлизане в личната сфера е висока цена, която не трябва да се иска от обществото.

Впрочем, информацията полицията я има и сега – заловените бандити в операция „Наглите“ са живото доказателство. И „инструментариума“ си го имат в МВР, но проблемът на г-н Цветанов е, че този „инструментариум“ се състои от аналитичното звено „Бойко Борисов – Борис Велчев – Цветан Цветанов – Калин Георгиев плюс още 2-3“. Можем да си представим каква е реалната корупция в МВР, за да се стигне до там, че самият министър-председател и главен прокурор да трябва да се занимават с оперативно разследване, без да казват на никой друг, освен на няколко доверени ръководители. Можем да си направим изводите и от това, че едва когато висшето ръководство на държавата се захвана с оперативна дейност, едва тогава бяха заловени бандити, за които се твърди, че се занимават се с отвличания. При наличието на толкова голяма корупция, можем ли да разчитаме на уверенията на МВР, че няма да злоупотребяват с правото на постоянен достъп до личните данни на гражданите? А дори и да можем, трябва ли да го правим, след като живеем не в СССР, а в Европейския съюз?

И докато за политиците може да има извинения всякакви, нека обърнем по-сериозно внимание върху казаното от доктора по право Веселин Вучков, сега заместник-министър на вътрешните работи. През април 2008 г. колегата Вучков публикува две статии в „Дневник“ – „Съдът в Страсбург: Подслушвате незаконно!” и „СРС – необходимата реформа“. Първата статия, впрочем е по повод решение на Европейския съд за правата на човека от 28.06.2007 г., в което се осъжда България за възможностите за злоупотреби със Закона за СРС (забележете – за възможности, а не за конкретна злоупотреба!).

„За население под 8 млн. за две години има над 10 хил. разрешения за СРС, от които под 3% са ползвани по наказателни дела. Прави се сравнение с Обединеното кралство, където са давани 400 разрешителни за телефонни подслушвания и под 100 разрешителни за контролиране на кореспонденция годишно.“

Няма никакъв смисъл да се опитваме да търсим още аргументи в полза на свободата в Интернет и в защита на неприкосновеността и личното пространство на гражданите – г-н Веселин Вучков ги е намерил.
И неговите аргументи са точни, ясни и категорични:
следенето е зло.
МВР лесно може и съответно ще злоупотребява с него.
Съдът трябва да контролира изкъсо както самото следене, така и МВР.
Не бива да се нарушават основните човешки права за сметка на илюзорна сигурност.

И, разбира се, не бива да забравяме нещо много важно: и в момента действащите закони дават правото на МВР да получават и разпечатки, и да следят трафичните данни, и да подслушват. Но това става по реда на ЗСРС, който явно е неудобен на МВР. Дали защото там оставят много следи или защото има съдебен контрол, или защото не дава възможност за злоупотреби, каквито злоупотреби промените в ЗЕС предвиждат, но не ограничават – не е много важно. Важното е, че нито един от сериозните експерти и юристи – специалисти по темата не е подкрепил законопроекта на МВР. Такова нещо се случва много рядко и е показателно за ниското качество на предложените, а вероятно и вече гласувани, уви, текстове.

В цялата история има и едно човешко измерение.
След няколко години, когато чрез решенията на ЕСПЧ стане ясно, че това е поредният закон, нарушаващ човешките права в България, няма да се изненадам, ако подкрепящите законопроекта днес, се окажат в първата редица на хората, които ще приветстват промяната. Това вече е много, много печално за нашата родна действителност

Вени МАРКОВСКИ

http://blog.veni.com