Сатирикът срещу маститото старче

Необикновени и странни са отношенията между двама от първенците на родната  литература и активни участници в обществено – политическия ни живот – Стоян Михайловски и Петко Славейков.Двамата се засичат в Цариград през 1872 г. В османската столица Михайловски тогава завършва имперския лицей „Галата сарай”, докато Славейков преживява най – трудните си дни след окончателното спиране на вестник „Македония”, вследствие излизането на прочутата му статия „Двете касти и власти”.

Стоян Михайловски добре познава характера, обноските и личния живот на прочутия ни поет и водач в църковно – народните борби.

Той не го харесва като поет, тъй като развращава морала на младите, недолюбва меркантилния му нрав, с който шантажира някои от владиците ни, заради разгулния им живот с цел лична облага, забравяйки за скандалната си извънбрачна връзка с Катерина Бейоглу и най – вече поради многобройноте преиздания на календари и побългарени сензационни четива, чрез които , представяйки се едва ли не за техен автор, Славейков редовно получава добри доходи.

В следосвобожденска България пътищата на двамата се разделят, но  и  пресичат.

След 25 юли 1884 г. те се оказват от двете страни на барикадата след разцеплението на голямата Народнолиберална партия.

Славейков подкрепя Каравелов, а Михайловски остава с Драган Цанков, сътрудничейки активно на вестника му „Светлина”.

Именно в него той публикува два от най – острите си памфлети срещу „мастито старче”, както  титулува официозът „Търновска конвституция”  Петко Славейков.

Конкретният повод е банален.

През май 1886 г.Петко Славейков публикува брошурата си „Размишления върху положението ни”.

В нея формалният лидер на управляващата Либерална партия с болка коментира процесите на нейния разпад, борбата на различните й крила , междуличностните дрязги, от които се възползва и опозицията, кризата сред управляващите,  не вещаеща нищо добро на България.

Михайловски си купува брошурата от 78 страници, очаквайки в нея да прочете поредните поетични изблици на класика, но се сблъсква със злободневна публицистика, която го дразни като опозиционер и подтиква да напише знаменития си опус „Дядо Петко Рачов (Славейков)”.

Той се появява във вестник „Светлина” на 4 юни 1886 г.

Моментът е съдбоносен, след месец –  на 5 юли –  групата на Васил Радославов ( Тодор Иванчов, Иван Касабов, Димитър Вачов)ще се отцепи от либералите на Каравелов, на 9 август ще последва свалянето на княз Батенберг, два дни по – късно Стамболов, тогана шеф на парламента, ще състави наместничество с участието на Славейков, на изборите за Трето ВНС на 28 септември 1886 г. и Славейков, и Михайловски ще станат депутати, Михайловски ще се противопостави на избора на немски княз, предложен от Стамболов,но това е в обозримото бъдеще, за което двамата опоненти не подозират.

Стоян Михайловски напада жлъчно и безмилостно Петко  Славейков.

Той директно заявява, че има „едно сумнение” за „неестествената преданост на Славейкова към прозата”.

Подлага на критика качествата му на книжовник.

За него Славейков е по – скоро „книжник”, защото „ е поил и напоявал българското юношество, в продължение на дълги години, с всевъзможни ядове, отрови и жлъчки” и тъй като нему се дължи „тази умствена атрофия, която харакеризирва известни някои нови слоеве от нашето модерно общество.”

По тази причина Михайловски не можи да си обясни защо у нас „Славейков се дига до небесата от някои глупци и невежи, Славейков минува за списател!”

На всичкото отгоре  получава и пенсия  за „литературната си деятелност!”

Бъдещият сатирик и настоящ публицист – партизанин Стоян Михайловски недоумява от „позорното и прискърбно това зрелище : как обществото си създава фалшиви богове, фалшиви кумири!”

Активистът на Драган Цанков стига до крайност.

Той съсипва брошурата на Славейков, тъй като в нея „маститото старче” обвинява в предателство „днешната опозиция” и сига дотам да заяви предизвикателно, че „сичките българи, които са живели в Цариград, са готови да свидетелствуват за това е сам той предател, и ако щете даже, двоен предател : той винаги е продавал онези, които са го подкупували! Винаги, едно време и сега!”

Тази крайна констатация не може да остане без Славейков отговор.

Той се появява седмица по – късно в официоза „Търновска конституция”.

Куриозното е, че Петко Славейков декларира, че „Ние би могли и да се съзнаем в някои нравствнени слабости”!

Но маститият депутат и партиен лидер не приема само едно – да му се откаже качеството на поет – или според квалификацията на Михайловски в продължението на опуса му  от 21 юни 1886 г.– „Пак за дяда Петка Рачева (alais Славейков)”– „лирата му не закачайте : человечецът е шарлатанин, но политически само, а не и книжовен.”

В отговора  си към Славейков Михайловски  го осмива именно заради поетичната му импотентност – „Дребни стихотворения за децата от отделенията” ще излезе едва през 1888 г., а към момента на диспута, 8 години след Освобождението, Славейков не  е издал нова  стихосбирка!

В типичния си непосредствен стил самият Петко Славейков, в битието си на вътрешен министър(!) си позволява да публикува в „Търновска конституция” на 4 декември 1884 г.обява, с която моли „всичките лица, които са намерили негде поеми от него”, да бъдат така добри да му ги изпратят.

Министърът – поет прискърбно говори за голямата загуба, претърпял в Стара Загора , където губи почти целия си архив и най – ценните си поговорки и стихотворения.

Това дава основание на опонента му Михайловски да го иронизира с минидиалог :

„-Че где е това , което си писал, дядо?

-Изгоре!”

Михайловски иронизира и болката на Славейков за „пропадналите му Епопеи”, които „маститото старче” приема „за загуба и за българската литература”.

Върхът на гаврата наСтоян  Михайловски е дописването от негова страна на знаменитата Славейкова поема „Бойко войвода”.

Краят  Михайловски подарява гратис на знаменития ни общественик –

„Умря, горкият Бойко, пропадна!

Не там в гората, от люта рана,

Но в селото, в къщи, при стара майка,

При млада булка, невеста жалка!

Умря от мъки, защото вярвам,

Знаеше, че аз ще го възпявам,

Че аз, Славейков, ще го прославям!”

Ще минат още девет години.

На 1 юли 1895 г. Петко Славейков ще почине, 5 дни преди убийството на Стамболов.

Михайловски ще е депутат в Народното събрание, където е сред най – дейните членове в Анкетната комисия за разследване насилията и злоупотребите на бившия премиер Стефан Стамболов.

Той ще отдаде дължимото на паметта на бившия си опонент,ползвайки и събраните и публикувани вече от него пословици и поговорки, но без следа в печата.

В списание „Мисъл”, където активно сътрудничи, в кн.7 за 1895 г. жалейката за Славейков излиза неподписана, като съществува мнение, че е дело на Петко Каравелов.

А с него Михайловски воюва не по – малко настървено и безпощадно…

Борислав Гърдев