« Върни се назад Публикувано на 11.02.2014 / 20:40

РОСЕН ПЕТРОВ ИЛИ ВСИЧКО Е ЛИЧНО. НЕ ЗАТВАРЯЙ УСТАТА НА ОНЗИ, КОЙТО ТИ ОТВАРЯ ОЧИТЕ!

 

Правете разлика между журналистите с характер и редките лайна! Те са редки, защото изпълняват поръчки на ВЛАСТТА, за да унищожат свои колеги – журналисти, и са лайна – защото са готови да продадат и последния милиметър от душичките си, за да осребрят изумителните си комплекси, родени от войнстващото им бездарие. Правете разлика между налягащите си парцалите и хонорарите „журналисти“ и онези, на които им стиска да изкрещят позицията си, дори и тя да им носи само бой по главите!

Един човек на улицата посочил небето и извикал:

„Вижте, ангел!“. Минувачите му се присмели: „Глупак, та това е просто един облак!“.

Колко прекрасно е да виждаш ангели там, където има само облаци. Колко тъжно е да виждаш само облаци там, където има ангели.

„Нищо лично“ има само в мафията.

Ако имаш отворено сърце и съзнание не само към себе си, а към останалите, всичко е лично.

Аз съм дивак, или поне така изглежда. Имах едно гадже, който ми викаше „малък разбойник“. Големият беше той. И точно след като бях намачкала Росен Петров, че се възхищавал на Бойко Борисов, и че мислел, че може да е „българския Путин“, ме потърси мой брат. Брат, с който съм бродила през такива горящи стърнища, че ум ще ви зайде. Потърси ме с лична молба – да намеря актуалния телефон на Росен Петров, защото преди години заедно са завършили „ченгеджийското“ образование и са били тогава най-добрите приятели. После пътищата им тръгнали в различни посоки. Моят брат остана в службите, по-късно напусна омерзен, а Росен Петров  скочи в медийните пасажи.

Намерих телефона на Росен Петров и му се обадих:

– Добър ден, обаждам се от сайта АФЕРА…

– Кой?! Аааа, мерси! – ядно ми затвори телефона бившият вече водещ на „Нека говорят“ по bTV.

Едно е да бъдеш „българският Путин“, друго е да се пробваш за „българската Кабаева“ и му написах СМС, в който кратко обясних всъщност за какво го търся. Получих отговор: „Извинявай“, придружен с усмивка.

Когато двама, пък дори и непознати, ги обединява нишката на общ честен приятел, ледовете се топят.

И внезапно скочих обратното във времето, когато през 1998-ма в едно вмирисано кафене, с цялата лудост на която съм способна, самичка, единак някакъв шантав, дадох пресконференция пред варненските медии за сатрапната цензура, дирижирана от любимото „дете“ на Иван Костов – бившият областен управител на Варна – Добрин Митев.

Първата бях в България, която ПРЕДИ да се осъществи на практика и в цялата си мерзка бляскавост, извади на показ мръсната, корумпирана, престъпна скрита приватизация на комплекс „Златни пясъци“ във Варна. Тогава пишех за в. 24 часа. Получих УСТНА заповед, с която бях отстранена от екипа, и която заповед нареждаше името ми повече да не се появява на страниците на вестника.

Добрин Митев се бе обадил на тогавашния министър на туризма. А той пък на … главния редактор… Междувременно, бях получила заплахата, че ако не спра да пиша за Златни пясъци: „с всички начини и средства ще бъда отстранена“.

Та тогава, когато давах онази пресконференция, говорех уж пред колеги.

Оказа се, че по-големи душмани от колегите няма.

Бях низвергната, дори не ме поздравяваха като ме срещнеха на улицата, да не би да ги зърне някой от кохортата на Командира, че да ги „отстрелят“ покрай мен. Всички медийни врати бяха затворени за мен. Крадях стотинки от джоба на баща ми, лека му пръст, за да стъкмя пари за кутия цигари.

„Колегията“ не ме подкрепи.

Журналистическата „колегия“ избива онези, които стърчат над бездарието и раболепието, и го прави с нечувана жестокост.

Много пъти драпах по тая самотна пътека – изгонена, уволнена, тръшнала врати на медийни „босове“, които са тъпи като галфони, но пък „прехода“ ги бе направил раздавачи на медийна търговия с влияние. Знам какво е да бъдеш сам като куче, сам, като дръгливо изритан ранен вълк, знам какво е да те смачкат точно онези, които би трябвало първи да те защитят и да ти подадат ръка.

Белязаните с подкова върху челото от Господ обаче винаги намират брод. И никога не се спихват от самосъжаление в храстите, докато другите, правилните ликуват, носени на вълните на рекламните бонуси, осигурени от Властта. ВСЯКА ВЛАСТ.

Никой не е пророк в собственото си журналистическо село. Камъни хвърляха по Христос, че по Росен Петров ли?!

Времето вероятно е изшлайфало дивашката ми неубозданост – когато се сблъска челно с несправедливост, да удря безмилостно. Всъщност, не времето, а отварянето на онези сетива към безпощадните вселенски закони, които те правят разбиращ за онова познание, след което можеш да докоснеш посветените.

Може да не харесвате Росен Петров. Може дори ужасно да ви дразни. Но, повярвайте на Стрелец като мен – по-добре е да имаш насреща си нерв, отколкото жив мъртвец. А в медийната морга такива, с номерчета с тарифите, закачени на мъртвите им пръсти, бол.

Водила съм люти битки с колеги журналисти, отстрани понякога е изглеждало, че е на живот и смърт. Това, че преди години написах Кристина Патрашкова да гледа да не ми се мярка пред очите, защото ще и строша физиономията, не ми попречи сега да я подкрепя в позицията и и да я защитя.

Правете разлика между журналистите с характер и редките лайна!

С редките лайна продължавам да воювам. Те са редки, защото изпълняват поръчки на ВЛАСТТА, за да унищожат свои колеги – журналисти, и са лайна – защото са готови да продадат и последния милиметър от душичките си, за да осребрят изумителните си комплекси, родени от войнстващото им бездарие.

Позицията ми относно Бойко Борисов, Цветан Цветанов и цялата им наказателна бригада от ГЕРБ, е била унищожителна от самото начало на завземането им на властта. Бареков вярвал на Борисов, Росен Петров му се възхищавал… Е, и? Да не би Любица Кулезич да не лъскаше с провесен език стъпките на Иван Костов?

Всички ние имаме право на своите вярвания, позиции, илюзии и обрати. Само журналистите с характер обаче могат да ги заявят такива каквито са, пък дори и да са се променили с времето. И единствено – безличните, дръжките на микрофони, онези, които говорят и пишат само онова, което изисква собственикът на медията, главният редактор и рекламните чорбаджии, и на които дори не помните имената, или ако ги помните ги псувате, заради липсата им на характер, винаги са ПРАВИЛНИ.

Правете разлика между налягащите си парцалите и хонорарите „журналисти“ и онези, на които им стиска да изкрещят позицията си, дори и тя да им носи само бой по главите!

Бареков намери сила да се извини и да заяви позицията си.

Росен Петров зашлеви оядените хрантутници, за които единствено важно е „хонораро-потока да тече“.

Не затваряй устата на онзи, който ти отваря очите.

Всичко е лично, когато сърцето ти гори.

Нищо лично има само там, където в журналистиката свистят пари. Пари за поръчки.

Николай Бареков и Росен Петров не се нуждаят от моето рамо, нито са ме молили за това. А и аз не съм от тия, които „свалят звезди“.

Подавам им ръка.

Защото предпочитам винаги онези, които наричат „лоши“ и „лоши“ ги наричат точно най-затъналите в порочност.

Защото предпочитам чепатите, лудите глави и заклеймените с пръст от „правилните“.

И защото знам, че точно, когато си преминал границата вътре в себе си и си строшил стените, и си хвърлил зара, че свободата не ще екзарх, а иска Караджата, не трябва да си сам.

Веселина Томова

 

 

 

 

 

«