РОБЕРТО САВИАНО: КОЙТО РАЗКАЗВА, УМИРА. КОКАИНЪТ УПРАВЛЯВА СВЕТА.
Кое е най-успешното многонационално предприятие на света? Може би „Фолксваген“, или „Дженерал Електрик“? Не, казва Роберто Савиано в последната си книга „Нула Нула Нула“, която преди дни се появи на българския книжен пазар. Най-успешният световен бизнес е международната търговия с кокаин. Няма друг отрасъл с подобни безкрайни възможности за растеж, няма друг пазар, който да носи повече печалба. Кокаинът управлява света.
От близо 2400 дни Савиано е пленник. След излизането на първата му книга „Гомор“ през 2006 г. и превръщането й в световен бестселър той живее като затворник. Спи не повече от 2–3 нощи на едно място, заобиколен е от бодигардове, защото Камората го заплашва със смърт. В „Нула Нула Нула“ той описва как този начин на живот го е променил. Започваш да мислиш като мафиот, правиш от параноята начин на поведение и благодариш на народа от бездната, че те е научил да подозираш. Лоялност и доверие стават две непознати думи, съмнителни. Около теб има врагове или използвачи. Това е днешният ми живот.
В този контекст не е изненадващо посвещението на книгата – на всички карабинери, които са го охранявали. С тях е прекарал вече над 38 000 часа и в близко бъдеще не се очертава промяна в живота му.
Да направиш журналистическо разследване и да напишеш книга в тези условия си е сериозно усилие на волята и куража. Савиано работи пет години по темата за кокаина. Пътува с фалшива самоличност и многобройна охрата из САЩ, Мексико, Испания, Италия и Германия. Събира и проучва данни, разговаря с участници в търговията с кокаин на различни нива от редица държави, чете разработки и протоколи от свидетелски показания, присъства на полицейски операции и разследвания.
Кинематографично поднесените истории на Савиано подсказват огромната му информация. Когато човек прочете накрая и списъка от почти четири страници с благодарности, си дава сметка какъв огромен труд стои зад тази книга. А също и че в главата си Савиано има още хиляди страници с истории на наркотрафика.
Така е, когато прекарваш години по следите на наркотрафикантите, проучвайки движенията им: започваш да виждаш нещата не такива, каквито са, а каквито биха могли да бъдат. Вече не мога да гледам карта на света, без да откривам маршрути за транспорт, стратегии за дистрибуция. Не забелязвам красотата на някой площад в града, а се питам дали може да стане база за добра продажба на дребно. Не виждам позлатения плаж с най-фин пясък, а се чудя дали тук може да се разтовари сериозна пратка. Не пътувам със самолета, а се оглеждам с въпроса колко мулета може да има на борда, със стомах, пълен с пакетчета кока. Така разсъждават босовете на наркотрафика, така започнах да разсъждавам и аз в желанието си да ги разбера.
Казва, че писането за кокаин му въздейства точно като наркотик. Пристрастяващо… Иска все повече и повече подробности, разкритията му се услаждат и не може да се спре. Обсебен е. Сравнява се с капитан Ахав, кокаинът е неговият Моби Дик, който „точно толкова неуловим, прекосява всички морета“.
Книгата му не е нито роман, нито репортаж или научен труд, не съдържа таблици, карти, документи, няма и библиография. Тя е литературно-журналистически словесен поток, който повлича десетки имена на хора, населени места, факти, събития и истории и ги нарежда (понякога малко хаотично) в един световен пъзел. Текстът звучи като сценичен монолог, превръщащ читателя от критичен наблюдател в лирически герой.
В тази „реч за кокаина“ Савиано проследява дрогата от производството до консумацията й. Описва как се отглежда, преработва, транспортира, продава на едро и на дребно, обяснява защо коката се е превърнала в нещо като аперитив за представителите на средната и висшата класа на всички континенти. Но основното му внимание е насочено към икономическо-криминалния аспект на глобалната бизнес мрежа, която търгува с кокаин. С разказите си за Мексико, Колумбия, Италия и Русия –основните места, където се развива действието, изяснява различните еволюционни етапи в историята на наркотрафика: създаването и развитието на колумбийските и мексиканските наркокартели, прехвърлянето на центъра на властта през последните години в Мексико, кръвопролитните войни между старите наркокартели и появата на новата генерация наркобосове на т.нар. Дрога 2.0.
Бизнесът с наркотици вече е друг, няма място за показни наркобосове от типа на Ескобар и големи картели като неговия Меделин.
Те вече са в миналото, защото правят опити директно да влязат в политиката. Структурите са променени, вече се говори за истински мениджъри на дрогата. Светът на производителите става по-слаб в сравнение с този на дистрибуторите. Това е закон на икономиката, а значи закон и за наркотрафика, представляващ самата същност на търговията и на пазарните правила.Затова и колумбийските производители навлизат в криза. Колумбия е матрица на криминалната икономика. Важно е да се разберат нейните трансформации, защото показват способностите на адаптиране на една „система, в която има само една постоянна величина: бялата стока. Хората си отиват, множеството се разпада, но коката остава“.
Авторът акцентира и върху анализа на Мексико, защото това означава да се анализират противоречията, в които живеем. Там най-ясно личи колко е крехка демокрацията и как по време на кризи организираната престъпност се внедрява в съществуващите политически и икономически структури, защото разполага с пари в брой.
В Колумбия и Мексико се правят сделки с кокаин за милиарди, а парите се перат в американски и европейски банки. За това има достатъчно доказателства. Според италианеца съвременният финансов капитализъм не би могъл да просъществува без спечелените от дрога стотици милиарди долари. По време на банковата криза те спасяват от фалит редица банки. Примерите, които дава, са достатъчно показателни за това, че не може да има ефективен контрол на прането на пари, защото самите западни правителства нямат полза от него. Тезата му се подкрепя и от ниските глоби, с които се наказват банките при разкриването на пране на пари. Американската Уаковия Банк например изпира 400 милиарда долари от Мексико през сметките си, но е глобена да заплати на държавата само 110 милиона долари. Британската HSBC пък заплаща на САЩ 1,9 милиарда, след като през 2012 г. е определена като „силно оцапана“. Съдебно преследване срещу нейни служители обаче не се предприема. Прав е Савиано, че „прането на пари си заслужава“. За него кокаинът е онова, което беше петролът за Пазолини – ключът към системата на капитализма.
Най-яростен е Савиано в описанието на структурата на Ндрангетата. Изхождайки от историята на един каменоделец от Южна Италия, успява да опише сложната мрежа, изградена от калабрийската мафия, в която са включени и колумбийските наркокартели. Тази мрежа постоянно се разширява. „Дървото на Ндрангетата покрива почти целия свят“ – от Северна и Южна Америка през Австралия до Европа. Това е „отговорът на все по-нарастващата нужда от сплотяване и координиране“. Дънерът представлява босът на организацията; стволът е ковчежникът, счетоводителят; клоните са камористи по кръв или присъединили се; вейките са младежите и чистачите; цветовете представляват младежите на честта; листата са мършата, подлеците и предателите на Ндрангетата, които гният в краката на обществото. Така пише в стар кодекс, намерен през 1927 г.
Структурата на Ндрангетата се прикрива „от пищно израснали листа, струпани по остроумно заплетени клони“. Бруно Фудули е листото, което съдейства за разкриването на дървото. В най-голямото разследване на международния наркотрафик на калабрийски фамилии участват службите и полициите на Италия, Холандия, Испания, Германия, Франция, американската ДЕА, колумбийската магистратура, Венецуела и Австралия. Конфискувани са 5,5 тона кокаин, осъществени са десетки арести в Ломбардия, Пиемонте, Лигурия, Емилия Романя, Тоскана и Кампания. Но историята показва, че това разследване е направило единствено лека драскотина по кората на дървото, масовите арести на „работна ръка“ са безсмислени, когато босовете остават неуязвими …
Докато четеш историите на жестоката Гриселда Бланко, на кралицата на коката Сандра Авила Белтран, на красавицата Наталия Парис, на руския мафиот Семьон Могилевич, на Сантяго Меса Лопес, който срещу 600 долара седмично разтваря трупове в сода каустик, на полицейските кучета Почо, Майки, Лабин, Агата, на лабрадорите Фриспа и Рекс, използвани като мулета, обсесията на Савиано завладява и теб. И разбираш мотивите му да продължава да пише.
Впечатляващ е разказът на едно момче от Гвинея Бисау за подготовката, която се изисква, за да станеш муле. „Има правила, които трябва да се спазват, и строго възпитание на собственото тяло.“ Направил е деветнайсет полета от Бисау до Лисабон, Мадрид, Амстердам, пренасяйки погълнатите капсули с кока. Савиано е смаян от прозренията му: Може да се каже, че имам работа за неограничено време – докато не ме пипнат или някоя по-нестабилна капсула не се отвори вътре в мен. Вече разбрах, че съм ресурс, който може да бъде пожертван. Босовете затова се доверяват на хора като мен, независимо че мога да пренасям малки количества от стоката. Но така и рискът е минимален. Ако ме арестуват, още на другия ден някой ще ме замести.
Истории, истории, истории, от които не мога да се освободя. Истории за хора, кръвопролития и жертви. Истории на журналисти, които искат да разкажат и понякога ги ликвидират. Като Бладимир Антуна Гарсия, Елисео Барон Ернандес или Кристиан Поведа. Исках да разбера, да напиша, да разкажа. На всички. Да минавам от врата на врата, от къща на къща, от вечерта до сутринта да споделям тези истории, да показвам тези рани. Горд, че съм намерил верния тон и точните думи. Това исках. Но раната от тези истории ме погълна.
Има ли спасение?
В края на книгата Савиано убедено твърди, че коката не е само наркотик, а е глобален проблем, излязъл извън контрол, от който светът в настоящите условия не може да се спаси. Той признава, че слизането „в кръговете на ада на белия прах“ го е превърнало в чудовище. И изненадващо предлага кокаинът да се легализира. Само контролираната му употреба може да пресече престъпната наркотърговия. Коката е гориво. Коката е разрушителна, ужасна, смъртоносна енергия. Изглежда, че арестите никога не са достатъчни. Политиките на контраста като че ли винаги бъркат целта. Колкото и да изглежда ужасно, навярно единственият отговор е тоталното легализиране на дрогата. Може би чудовищен, страховит отговор. Но единственият възможен, за да може всичко да се блокира. Да се спрат раздутите печалби. Да се спре войната…
Непопулярна теза. Трудно можем да си го представим, но знае ли човек какво ще се случи след още няколко десетилетия нарковойни. Нима преди 20 години някой е предполагал, че в Колорадо легално ще се отглежда, продава и употребява марихуана? Но след като президентът Хосе Мухика легализира марихуаната в Уругвай, мексиканските картели в страната изчезнаха.
След тази книга Савиано има усещането, че е казал всичко. Споделя в интервю, че може би ще спре да пише. И допълва, че когато човек поведе борба с престъпността, околните не го подкрепят. Нито с дела, нито на думи, та дори не в мислите и сърцата. Напротив, те престават да ти вярват. Много скоро започват да те оплюват повече, отколкото оплюват престъпниците. Липсва му и колегиалната подкрепа и солидарност. Смята, че хората реагират така, защото се чувстват притиснати. Но не от мощта на организираната престъпност, а от онези, които разказват за нея и ги подтикват към противодействие. Който разказва, умира. Физически или преносно.
Човешкият род не мрази толкова силно този, който прави зло, или самото зло, колкото онзи, който разказва за злото. Казал го е в началото на ХІХ век италианският поет Джакомо Леопарди. Критиците на „Нула, Нула, Нула“ го потвърждават. Силна книга, която влиза под кожата…
Мария Дерменджиева